Принцът на тръните

49.

И ето ме тук, седнал във високата кула на Призрачния, в празната стая на Корион. Огън припуква в огнището, животински кожи покриват каменния под, има чаши на масата и вино в стомната. И книги, разбира се. Преписът на Плутарх, който ми бе правил компания на пътя, сега си почива на дъбовите лавици заедно с петдесетина други томчета, облегнали едно в друго кожени рамене. Невзрачно начало, но като си помислиш, дори лавиците са започнали като мъничко жълъдче.

Седя до прозореца. Вятърът вилнее зад дванайсетте стъклени пана, всяко широко една педя и оформено като диамант. Вярвате или не, прозорецът беше докаран с волска каруца през планините, чак от Дивия бряг. Туртаните са майстори в обработката на стъклото, изтеглят го толкова равно и плоско, че погледнеш ли през прозореца, не виждаш деформациите, освен ако не ги търсиш съзнателно.

Но аз не гледам през прозореца, а към страницата пред себе си, към перото в ръката си и мастилото, което блещука на върха му, натежало от тъмни възможности. Преодолял ли бях деформациите пред погледа си? Когато поглеждам назад през годините, колко от видяното се изкривява?

Нубанеца казваше, че неговите хора правели мастило, като стривали тайни на прах. А аз се опитвах да ги разбуля и напредвах бавно.

Вдигам поглед и виждам Райк във вътрешния двор. Войниците, които обучава, изглеждат като джуджета пред него. Чух, че си бил взел жена. Съпруга. Не попитах за подробности.

Разстилам листовете пред себе си. Трябва да се препишат, да ги дам на писарите. Писал съм грозно и нечетливо, в сбити редове без паузи и препинателни знаци, редове като линията, която изминах от там до тук, от преди до сега.

Виждам живота си, разстлан върху масата. Виждам маршрута на дните си, как съм се въртял без цел и посока като детски пумпал. Корион се бе опитал да ми зададе крайната спирка, но пътуването, онова убийствено, безсистемно, накъсано пътуване си беше само мое.

Гог клечи до огъня. Пораснал е, и не само на ръст. Прави форми и фигури в огъня, кара пламъците да танцуват. Превръща го в игра, докато не се отегчи. После се връща при своето дървено войниче, марширува с него, води го насам-натам, заедно щурмуват сенките.

Мисля си за пътя. Напоследък се сещам по-рядко за него, но все пак се сещам. За живот, който започва наново всяка сутрин, краката ти се подбиват, преследваш кръв или пари, или сенки. Сякаш имам невидим брат близнак, който копнее за онези неща, някой друг, който иска да руши заради самото рушене, заради тръпката от неизвестния резултат. И за да провери дали на някой му пука за това.

Бил съм като дървеното войниче на Гог, тичал съм в безумни и безсмислени кръгове. Не че съжалявам за стореното, не. Но приключих с онези неща. Онези си решения не бих повторил. Помня ги добре. По ръцете ми, сега оцапани с мастило, има много кръв, знам го, но не усещам греха. Понякога си мисля, че може бе всеки ден умираме. Може би всяка сутрин се раждаме отново, малко променени, с една крачка напред по пътя си. И когато се натрупат достатъчно дни между теб сега и теб преди, двамата си ставате непознати. Може би в това се състои порастването. Може би съм пораснал.

Неведнъж съм казвал, че на петнайсет ще съм крал. И станах. Дори не се наложи да убия баща си, за да се сдобия с корона. Сега имам Призрачния замък и земите на Ренар. Има градове и села, и хора, които ме наричат свой крал. А щом хората те наричат крал, значи си крал. Не е кой знае какво.

На пътя правех неща, които мнозина ще нарекат грях. Престъпни неща. Най-често споменават онова с епископа, но то съвсем не е единственото, имаше и други, някои по-страшни и по-кървави. Някога се питах дали Корион е сложил в мен тази болест, дали той е бил архитектът, а аз само инструментът, сеещ насилие и жестокости. Чудех се дали след като му отсякох главата и след като пораснах от момче в мъж, ще стана по-добър човек. Дали ще оправдая надеждите на Нубанеца и на учителя Лундист.

Такъв човек би проявил милостта да дари бърза смърт на граф Ренар. Такъв човек би знаел, че майка му и братчето му не биха искали повече. Справедливост, а не отмъщение.

Виждам планините през прозореца си. Отвъд тях се разстила Анкрат, там някъде е Висок замък. Татко и неговият нов син. Катерин в покоите си, която сигурно ме мрази. А отвъд Анкрат — Гелет, и Сторн, и пъстрата черга от земи, които някога са били една империя. Империята.

Няма вечно да стоя тук. Ще стигна до последната страница и ще оставя перото. А когато това стане, ще изляза навън и всичко ще е мое. Казах на Бовид Тор, че на петнайсет ще съм крал. Казах го, надвесен над разпрания му корем, от който се вдигаше пара. Сега казвам на вас, че на двайсет ще съм император. Имате късмет, че го казвам надвесен над нищо и никакъв лист хартия.

След малко ще сляза да видя Ренар. Държа го в най-малката килия в подземията. Всеки ден му позволявам да ме помоли за смърт, а след това го оставям да се мъчи. Може би, приключа ли с писането, ще му позволя да приключи жизнения си път. Не ми се иска, но знам, че така е редно. Пораснал съм. Старият Йорг би го държал там вечно. Пораснал съм, но чудовището в мен си е само мое, мой избор, моя отговорност, мое питомно зло, ако щете.

Такъв съм, и ако възразявате, елате и ми кажете.