Първобитен град

9.

Мери Алис, бившата съпруга на Реймънд, се обади в шест и двайсет. Навън беше тъмно. Той се прибра у дома, докато слънцето все още грееше ярко, влезе под душа, а сега слънцето бе изчезнало от прозореца на всекидневната. Реймънд видя отражението си в стъклото и бялата хавлия, вързана през кръста му. Мери Алис му съобщи, че покривът в трапезарията отново течал. Описа му подробно какво е направила водата със стените и мокета, как било невъзможно да изсушиш мокета и да почистиш петната.

Реймънд искаше да й каже: „Мери Алис, не ми пука за мокета ти“. Но не го стори. Вместо това каза:

— Какво искаш да направя по въпроса?

Нямаше нужда да пита. Знаеше отговора много добре.

Мери Алис искаше той да плати за поправката на покрива и за смяната на мокета. Говореше с него, без да използва името му. Добави, че се нуждаела и от нова сушилня.

Приземният апартамент на Реймънд се намираше в южната част на Палмър парк срещу гъсто залесен район, на около километър от мястото, където беше намерен трупа на Адел Симпсън, и на километър и половина от дома на съдия Гай. Реймънд каза:

— Мери Алис, мисля, че не разбираш. Вече не сме женени. Къщата е твоя. Нямам нищо общо с нея.

Тя заговори отново с тихия си, почти безжизнен глас и Реймънд я прекъсна.

— А и дори не е валяло напоследък — отбеляза той.

Мери Алис му каза, че не трябвало да й оставя къщата в такова състояние. Гласът й зазвуча по-остро. Можеше да говори грубо винаги когато пожелаеше. Когато бяха женени, му съобщаваше какво ще вечерят и говореше обидено, сякаш някой заговорничеше срещу нея. Сега, без да обърне внимание и на една от думите му, каза, че ще се поинтересува от цената за ремонт на покрива и ще го уведоми за нея. Реймънд се съгласи и затвори.

Той наряза остатъка от пържолата на малки парченца и ги изпържи в тигана. Гледаше как парчетата цвърчат и мислеше за момичето от „Нюз“. Представи си лицето й. Отначало — мило и любезно, после с изострени черти. Реймънд беше гледал на нея като на възможна приятелка. Момичето беше доста привлекателно. Но категоричните й резки думи променяха вида й. Все пак можеше и да е права.

Реймънд реши, че никога не би могъл да говори с жена си и да й обясни как се чувства. На първо място, тя не харесваше идеята, че е жена на полицай. Искаше той да продава застраховки като баща й, да стане член на масонската му ложа, да ходи на лов за елени с него и да превърне задната веранда в семейна стая, където да сложат някои от кленовите мебели на родителите й. Брачният консултант, когото посетиха шест пъти, каза: „Мислили ли сте някога за деца?“. Мери Алис му отговори, че е имала две помятания. Не му каза обаче, че отказваше дори да помисли за нова бременност и правеше любов неохотно и разсеяно, докато Реймънд се опитваше бавно и нежно да й достави удоволствие. Всъщност това нямаше нищо общо с нежеланието й да има деца. Независимо от автоматичните, монотонни движения на тялото си, Мери Алис оставаше някъде сама в своя си свят.

Брачният консултант попита Реймънд дали винаги е искал да бъде полицай. Той му отговори, че е искал да стане пожарникар, но не е издържал изпита. Брачният консултант го попита дали някога е имал хомосексуална връзка. Реймънд се поколеба. Консултантът го помоли да му разкаже. Реймънд каза:

— Когато работех в отдела за борба с порока, влизах в тоалетните в гей баровете. Заставах пред писоара и когато някой се доближеше до мен, вадех солничка и изтърсвах малко сол на пода. Ако човекът завъртеше очи и погалеше корема си, знаех, че арестът ми е вързан в кърпа.

Брачният консултант се вторачи в него и попита:

— Сериозно ли говорите?

Реймънд отговори:

— Вижте, аз харесвам жените. Просто не харесвам нея. Не разбирате ли?

Реймънд изяде пържолата с гарнитура от домати и лук и кутия бира. Не се чувстваше изморен. Не беше спал от вчера сутринта, но не усещаше умора. Помисли си дали да не излезе. Мисълта, че може да излезе когато си поиска, все още му се виждаше странна след дванайсетте години брачен живот. Сети се за момичето от „Нюз“. После се замисли за Санди Стантън и се зачуди дали може да я срещне някъде. Помисли си за момичетата, които бе виждал в „Пайпърс Али“, мястото за отдих в петък вечер. Момичета, които носеха четки за зъби в чантите си. Представи си удоволствията в непознати апартаменти, загасените хромирани лампи, макраметата и пухкавите възглавници, отпиването от чашите с вино, момичетата, които го съблазняваха със замечтан поглед. Те го караха да ги разсъблече и оставаха само по шарените си бикини (Реймънд се чудеше защо никога не носеха чисто бели бикини). Повечето момичета бяха едри, много по-едри от онези, които си спомняше от колежа преди шестнайсет години. Правеха се на свенливи, докато стигнат до пъстрите чаршафи, които приемаха като място за откровение. Там започваха да стенат и да викат мръсни думи, с които му беше трудно да свикне. Когато момичетата започваха да викат: „Направи го, направи го!“, Реймънд изпитваше желание да каже: „А какво, по дяволите, си мислиш, че правя?“. Никога не се отдаваше на преживяването изцяло, а сякаш стоеше отстрани и наблюдаваше. Спомни си думите на момичето от „Нюз“, че е старомоден. Момичето, което знаеше всичко.

Телефонът звънна.

Женски глас. Тих, спокоен.

— Лейтенант, обажда се Каролин Уайлдър. Разбрах, че търсите един мой клиент — Клемънт Мансел.

Реймънд си я представи в съдебната зала. Слаба, облечена в нещо бежово, със светлокестенява коса. Красива дама с приятни маниери, която защитаваше престъпници. Реймънд каза:

— Защо не го доведете утре сутрин при нас? Около осем часа.

— Ако нямате заповед, защо да си правя труда?

— Бих искал да поговоря с него — каза Реймънд.

Последва кратка пауза.

— Добре, можете да поговорите с него в кантората ми. В мое присъствие — каза накрая Каролин Уайлдър. — Ако това не ви устройва, извадете заповед и ще се видим в съда.

Реймънд я попита къде се намира кантората й. Тя му обясни как да стигне до сграда 555 и го помоли да бъде точен.

— Почакайте, откъде взехте номера ми? — попита Реймънд.

Но Каролин Уайлдър беше затворила.