Първобитен град

21.

— Да, тъмничко е тук — каза Клемънт, оглеждайки се из „При чичо Дино“. Стените бяха украсени с рога и огледала, от чиито рамки висяха юзди.

— По-тъмно е от повечето заведения в провинцията, но е интимно, нали разбирате? Помислих си, че след като ще водим интимен разговор, можем да го направим на интимно място.

Клемънт се изтегна и вдигна поглед нагоре.

— Само да не беше тоя проклет флипер. Дрънчи като маймуна, която свири на електрически орган — каза той и отново се отпусна. — Ще ти кажа и още нещо. Ако майка ни не беше отнесена от торнадото миналата пролет, щяхме да проведем тази среща в Лоутън.

Санди обясни на Скендер Лулджарай:

— Той има предвид Лоутън, Оклахома.

— Е, по дяволите, той е чувал за Лоутън, нали? А ако не го знае, поне е чувал за Форт Сил… Ето — добави Клемънт, — това ще те накара да се почувстваш у дома.

Той свали каубойската си шапка, протегна се през масата и я нахлупи върху гъстата, черна коса на Скендер Лулджарай. Шапката му беше малка и той се опита да я издърпа по-надолу. После се обърна към Санди, за да чуе мнението й.

— Хей — каза тя, — приличаш на истински каубой.

— Мисля, че не ми става — отвърна Скендер, като стискаше периферията с двете си ръце.

— Много си сладък — успокои го Санди. — А и чудесно подхожда на тоалета ти.

Тя се протегна и бръсна с ръка остатък от пуканка от ревера на черния костюм на Скендер, после махна още една от космите, които се подаваха от копринената му бежова риза.

Клемънт спря келнерката с протегната ръка и каза:

— Хей, страхотно ми харесва тениската ти. Сладурче, донеси ни по още едно питие и малко пуканки. После отиди при Лари и го помоли да изсвири „Избра чудесен момент да ме изоставиш, Лусил“. Става ли? Благодаря ти, скъпа.

После Клемънт се обърна към Скендер и каза:

— Майка ни много обичаше тази песен. Слушаше я, ядосваше се и казваше: „Тази жена е пълен боклук, щом може да изостави четири деца, при това гладни“. Но най-любимата й песен беше „Погледни назад, Тексас“. Сигурен съм, че тази поне си я чувал.

— „Погле…“ какво? — попита Скендер.

— Той се подиграва с мен — каза Клемънт на Санди. — Подиграваш ли ми се, Скени? Наистина ли никога не си чувал как Уейлън пее „Погледни назад, Тексас“? „Време е да се върнем към основните неща в живота“?

Санди го поправи:

— „Време е да се върнем към основните неща в любовта“.

Клемънт се намръщи.

— Сигурна ли си? — попита той.

Санди погледна към малката сцена в ъгъла, където Лари Ли Аткинс и „Плачещата върба“ — трима китаристи и един барабанист — се подготвяха за следващата песен.

— Той я изсвири преди малко — каза Санди. — Попитай го.

Клемънт се замисли.

— „Хайде да продадем диамантения ти пръстен и да си купим ботуши и избелели джинси.“

— Да, после продължава с „Имаме гараж за четири коли, а продължаваме да строим — добави Санди. — Затова май е време да се върнем към основните неща в любовта.“

— Няма рима.

— Не съм казала, че има. Но е „любов“, а не „живот“.

Скендер, на чиято глава стърчеше каубойската шапка, отмести очи от Санди към Клемънт.

Клемънт му се ухили.

— Е, това е без значение — каза той. — Бездруго сме тук, за да си поговорим за основните неща в любовта, нали така, партньоре?

Той замълча за момент и се заслуша в групата.

— Слушайте. Чувате ли какво свирят? „Всички обичат победителя“. Това е старо парче на Дилейни и Бони.

— Много си приказлив тази вечер — каза Санди. — Трябва да се хванеш на работа в радиото, за да ти плащат за бърборенето.

— Нямам нищо против работата. От света на нефтените кладенци пристигнах в света на спекулата — отвърна Клемънт и видя как Санди завъртя очи, чувайки наглата му лъжа. — Но предпочитам инвестициите ми да работят вместо мен, ако знаеш какво имам предвид — обясни той на Скендер, като му намигна. — Чух, че си в ресторантския бизнес.

— Заведения за бърза закуска „Кони Айлънд“ — каза Скендер. — Когато започнах, спестявах по осемдесет и три долара и трийсет и четири цента на месец. В края на годината имах хиляда долара. Купих полуразрушена кооперация, ремонтирах я и я дадох под наем. Продължих да спестявам по осемдесет и три долара и трийсет и четири цента на месец. Купих още една къща и я ремонтирах. После продадох първата и купих заведението „Кони Айлънд“. Продължих да купувам къщи, да ги ремонтирам и продавам. Купих си апартамент и още едно заведение. За дванайсет години вече имам два апартамента, които давам под наем, и четири заведения.

Санди докосна ръката на Скендер и погледна към Клемънт.

— Акцентът му е много сладък, нали? — попита тя.

— Да — съгласи се Клемънт и добави: — Предполагам, че плащаш солидни суми и на Чичо Сам, нали?

Скендер сви рамене.

— Да, плащам. Но имам пари.

— Бил ли си женен някога?

— Не. На трийсет и четири години съм, но никога не съм се женил. Братовчед ми Тома и дядо ми, главата на семейството, искат да ме оженят за едно момиче от Тузи, Югославия. Смятат да я доведат тук. Аз отказах и много ги ядосах, защото искам да се оженя за американка.

Клемънт слушаше внимателно, облегнат на масата. После каза:

— Знам какво имаш предвид, приятелю. Хубава американка, която знае как да се поддържа, бръсне се под мишниците, използва хубав парфюм и дезодорант.

Той намигна отново на Скендер и продължи:

— Не искам да проявявам излишно любопитство, но трябва да се грижа за сестра си. Иначе майка ми ще се върне оттам, където е, и ще ме подлуди. Казах на Санди, че всичко зависи от нея, но ако приятелят й е искрен човек, няма да има нищо против да задоволи съвсем естественото ми любопитство. Казах й, че тя все пак ще бъде госпожа Лулгу…

Санди завъртя очи.

Скендер се обади:

— Лулджарай. Често срещано име. Когато погледнах в телефонния указател, видях там повече хора с името Лулджарай отколкото Мансел. Търсих, търсих, но не видях името ти. Имам и още един въпрос. Защо вие със сестра ти имате различни имена?

— Веднага щом ни погледнеш, можеш да разбереш, че сме от едно семейство — отвърна Мансел. — Е, историята със смяната на името на Санди е доста интересна. Когато беше в Холивуд, точно след конкурса „Мис Свят“…

Скендер закима усмихнато.

— И? — каза той.

Санди се облегна на стола и отново завъртя очи.

— Ще ти кажа нещо — заговори Клемънт. — Харесвам хора с естествена усмивка като твоята. Това показва добър характер.

Клемънт се вторачи в Скендер и кимна замислено. Скендер продължи да се усмихва насила, почти измъчено.

— Ще ти кажа и още нещо — продължи Клемънт. — Бил съм из цялата страна, където ме отведе работата ми, но ако щеш вярвай, ти си първият албанец, когото виждам… Къде живееш сега, Скени?

Скендер отиде до тоалетната, преди да си тръгнат. Клемънт каза на Санди:

— Не успях да се снабдя с пистолет.

Тя изглеждаше доста нервна, което изненада Клемънт.

— Няма нищо — отвърна тя. — Не е задължително да го правиш тази вечер.

— Да бе, не е, мамка му — изруга Клемънт. — Имам само седем долара, а няма къде да спя.

Клемънт се беше залепил за черния кадилак на Скендер и не позволяваше никакви коли да се вмъкнат между тях. Минаха надолу по „Удуърд“, завиха на изток по магистрала „Дейвисън“, после при „Каниф“ се отправиха на запад. На Клемънт му се стори, че се връщат към „Удуърд“. Оня глупак дори не знаеше как да се прибере у дома.

Свиха зад ъгъла и Клемънт паркира зад кадилака пред триетажната сграда с форма на подкова на улица „Кардони“ номер 2781.

Скендер им каза, че живеел тук от четири години. Нанесъл се веднага след като убили брат му. Клемънт се заслуша внимателно, оглеждайки надписите по улицата, и последва Скендер и Санди в сградата.

Клемънт попита дали брат му е бил застрелян и научи, че убийството било извършено от член на някакво друго семейство. Последва дълга, отегчителна история, която Клемънт не разбра. Нещо за скарване в някакъв бар, довело до убийството на брата, после един братовчед и двама от другото семейство били убити, докато накрая онзи тип пристигнал от Югославия и уредил нещата.

По стълбите Клемънт попита Скендер дали той е застрелял двамата от другото семейство. Скендер обаче не го чу или предпочете да пренебрегне въпроса му, обяснявайки на Санди, че все още живеел на първия етаж. Санди го попита защо тогава отиват на втория. Скендер й каза да изчака малко и ще разбере.

Клемънт не можеше да си представи как този кльощав камилар застрелва някого.

Скендер отключи церемониално вратата на десния апартамент и отстъпи назад, за да им направи място да минат. Апартаментът беше доста голям, Клемънт се впечатли от това колко ново изглеждаше всичко вътре. Помисли си, че му прилича на добре подредена витрина, и откри, че не греши.

— За булката ми — съобщи Скендер и се усмихна, разкривайки бели зъби и златни коронки.

За първи път Клемънт успя да го огледа добре. Скендер свали каубойската шапка от главата си и я размаха, представяйки стаята.

— Това е „Средиземноморският апартамент“ на мебелна къща „Ласки“ — каза той.

Клемънт прецени, че Скендер е около шейсет килограма и под метър и седемдесет, макар че косата му го правеше да изглежда по-висок. Албанецът им показа голямата спалня, после стаята за шиене, при което Клемънт се ухили и сбута Санди, после банята в розово и зелено, идеално оборудваната кухня и двете бутилки сливова, които се изстудяваха в хладилника за малкото им празненство.

Санди изглеждаше наистина изненадана.

— Господи, много е хубаво — каза тя.

Клемънт не бързаше. Той я остави да се разходи на спокойствие из апартамента и да докосне малките статуетки на диви животни, листенцата на лампите, оформени като лалета, да огледа двете меки кресла и картината, която изобразяваше малко момиченце с широко отворени очи. По бузата на Санди се търколи едра сълза. Скендер отвори бутилка сливова и я донесе при тях, пъхнал пръсти в три чаши. Отново беше нахлупил каубойската шапка на главата си.

Клемънт продължаваше да нарича Санди „сестричке“. Непрестанно повтаряше: „Хей, това място ще ти хареса, нали, сестричке?“. Или „Какво ще кажеш за стаята за шиене, сестричке? Предвидлив човек е нашият приятел, нали?“.

След малко Клемънт каза:

— Човече, това питие е страхотно.

После накара Скендер да отвори и втората бутилка. Клемънт реши, че сливовата има вкус на горчива мулешка пикня, но искаше албанецът да е в добро настроение и отпуснат. Към края на втората бутилка Клемънт каза:

— А какви са тези приказки за тайна стая. Надявам се, че няма да заключваш вътре сестра ми, когато се скарате…

Санди въздъхна облекчено.

Това беше най-чистото мазе, което Клемънт някога беше виждал. Отделни, заключени клетки за всеки от дванайсетте наематели, огромен котел за отоплението, който приличаше на корабен бойлер с алуминиеви тръби, отиващи към тавана. Стените на мазето бяха боядисани в бледозелено.

— Гледайте насам сега — каза Скендер.

Клемънт бездруго не възнамеряваше да отмества поглед от него. Скендер се протегна към нещо, което приличаше на метално табло за бушони, монтирано високо на стената до котела, отвори го и дръпна шалтера нагоре. Клемънт чу бръмчене на мотор и забеляза изолиран кабел над част от стената. Откъм стената, от бетонния под до недовършения таван, долетя скърцане на невидими метални панти. Стената започна да се отваря. Моторът вече виеше силно, напъвайки се да се справи с масивния товар. Мили боже, помисли си Клемънт.

Тайната стая беше три на четири метра. Клемънт влезе вътре и каза:

— Проклет да съм.

Той веднага забеляза касата. Беше висока около шейсет сантиметра, а върху нея бяха оставени телефон и дебел указател. Стаята беше обзаведена с малък хладилник, печка с два котлона, грамофон, шест сгъваеми стола, купчина спални чували и маса със захарница върху нея. На стената висяха три картини. Първата изобразяваше бяло селце край морето. На втората се виждаше разпнатият Христос. Третата беше изписана с някакви странни думи, които Клемънт не можа да прочете. Зад сгъваемата врата се виждаше по-малка стаичка с мивка и тоалетна и рафтове, отрупани с консерви.

Докато Клемънт се оглеждаше, Скендер включи грамофона. След секунда се чу силният глас на Дона Съмър, който изпълни бетонната стая с диско музика.

Клемънт се опита да не обръща внимание на звука.

— Боже, боже — каза той. — Тук идваш да си играеш или наистина се криеш?

Скендер се усмихна и каза:

— Извинявай. Какво?

— Чувал съм, че италианците минават на дюшеци, но защо никога не съм чувал за вас, хора?

— Особено като се има предвид колко много четеш — обади се Санди.

Клемънт й се ухили. Малкото дяволче започваше да се отпуска. Това беше добре. Щяха да се позабавляват. Обърна се към нея и повтори вечните си думи:

— Ако не е забавно, не си заслужава да го правиш, нали?

— Искате ли да си тръгна? — попита Санди.

— Не, по дяволите. Не искаме да си тръгваш. Нали? — каза Клемънт и погледна към Скендер, който беше коленичил на пода и отваряше касата.

Тя дори не беше заключена, по дяволите. Той пъхна вътре някакъв плик, който беше извадил от вътрешния джоб на сакото си.

Точно пред очите ми, помисли си Клемънт. Можеш ли да повярваш? Наистина щеше да му е приятно да разказва тази история в бъдеще. Може би на Суити. Да наблюдава негърското му лице…

— Хей, зетко — каза Клемънт, приятно опиянен от сливовата и бърбъна, който беше изпил преди нея. — Какво има в оная кутия там?

— Държа тук малко пари и разни други неща — отговори Скендер, като извади автоматичен пистолет от касата и го подаде на Клемънт.

Клемънт пристъпи напред колебливо, протегна се и взе оръжието. Усети, че Санди го наблюдава и хвърли бърз поглед към нея.

— Това е „Браунинг“ — каза той.

— Да, а този е „Маузер“. Мисля, че другият е „Смит и Уесън“. Но не знам какъв е този — обясни Скендер, който подреждаше пистолетите на пода до касата.

Клемънт извади пълнителя от браунинга, огледа го и го върна на мястото му.

— Заредени ли ги държиш? — попита той.

— Да, разбира се — отговори Скендер.

— Какво още има там?

— Няма повече оръжия. Само малко пари…

— Колко?

Скендер вдигна очи към него, поколеба се за момент и вдигна ръце, за да закрепи каубойската шапка на главата си.

— Прибрах малко пари миналата седмица. Мисля, че са около четиристотин. Или малко повече.

— Четиристотин — повтори Клемънт и зачака. — Четиристотин, а?

— Малко повече.

— Колко повече?

— Около петдесет долара.

Клемънт се намръщи.

— В банка ли държиш парите си? — попита той.

Скендер отново се поколеба.

Санди се намеси.

— Всичко е наред — каза тя. — Брат ми няма да разкаже на никого.

— Спестовна книжка — каза Скендер, като извади плика отново, отвори го и показа розова разписка. — В нея имам четиридесет хиляди триста четиридесет и три долара.

Клемънт попита:

— Значи всичките четиридесет бона са в книжката ти?

— Да, разбира се.

— Мислех, че нямаш доверие на банките.

Скендер го погледна учудено.

— Разбира се, че имам доверие. Те ми дават заеми, когато имам нужда.

Клемънт се вторачи мрачно в Санди.

— Спри тая шибана музика! — изкрещя той.

Санди се поколеба, стресната, и той отиде до грамофона и блъсна иглата, която издра плочата на Дона Съмър.

— Тази диско гадост ми проби мозъка — извика Клемънт.

Настъпи тишина.

Санди заговори тихо и бавно:

— Мисля, че някой от нас трябва да се успокои и да спре да се държи като лигаво хлапе. Така ще живееш по-дълго.

Скендер погледна облекчено към Санди и каза:

— Не разбирам защо той постъпи така.

— Малка грешка — отвърна Санди. — Всичко е наред.

Клемънт заговори по-спокойно:

— Колко пари имаш в разплащателната сметка?

Санди се усмихна и поклати глава, когато Скендер вдигна очи към Клемънт.

— Не държа много пари там — отговори той.

Скендер замълча за момент, сякаш се подготвяше, после попита предпазливо, сякаш въпросът можеше да обиди Клемънт:

— Защо искаш да знаеш?

— Когато човек има малка сестра, иска да е сигурен, че ще се грижат за нея — отговори Клемънт и заоглежда стаята с ръце на кръста.

— Не се тревожи за това — успокои го Скендер. — Може ли сега да ми върнеш пистолета? Трябва да го прибера.

Санди наблюдаваше Скендер. Видя сериозното му, почти тъжно изражение. Разочаровано. Или най-после подозрително.

Клемънт все още се оглеждаше и не му обърна никакво внимание. Дори не погледна към него, когато запита:

— Когато се криеш тук и вратата е затворена, можеш ли да я отвориш, ако искаш?

— Да, и тук има шалтер — кимна Скендер. — Ето го.

Клемънт отиде до таблото на стената, хвана пистолета за цевта и фрасна силно кутията. Тя се счупи и увисна. Чуха се развълнувани думи на албански. Клемънт се обърна и насочи оръжието към Скендер, който се надигаше от пода.

— Остани си там, Скени — нареди му той. — Бъди добро момче.

Клемънт отскубна шалтера от стената и го хвърли на пода, после се замисли как да действа нататък. Ако заключеше албанеца в мазето, нямаше да му даде добър урок. Трябваше да го въведе в действителността. Клемънт пристъпи към него.

— Имаш ли номера на „Бърза помощ“ под ръка? — попита той.

Скендер го гледаше с омраза. Черните му очи пламтяха. Да, албанците можеха да се ядосват, реши Клемънт. Чу гласа на Скендер:

— Искам веднага да си тръгнете оттук.

— Ще си тръгнем, приятел, но първо искам да се обадя на „Бърза помощ“.

Скендер се намръщи учудено.

— Защо имаш нужда от тях? — попита той.

Да, можеха да се ядосват, но бяха адски невинни в някои отношения.

— Аз не се нуждая от „Бърза помощ“ — обясни Клемънт. — Ти се нуждаеш.

Чу как Санди изохка, когато той вдигна каубойската шапка от главата на албанеца и притисна браунинга в слепоочието му.

— Сега пълзи към вратата — заповяда Клемънт.

Албанецът се опита да погледне към Санди и Клемънт размаха пистолета и го удари с него по главата. Скендер се стресна и запълзя към отвора в стената, подбутван от Клемънт.

— Излез, после се обърни и седни.

Санди се обади.

— Какво ще правиш с него?

— Донеси телефона навън, скъпа. Жицата е достатъчно дълга. Кажи на телефонистката, че искаш да те свърже с „Бърза помощ“. Когато ти отговорят, кажи им да изпратят линейка на улица „Кардони“ номер 2781.

После Клемънт погледна към Скендер и каза:

— Изчакай малко, приятел. Ей сега ще дойда при теб.

Санди забърза навън с телефона. Клемънт я последва, като разроши косата на Скендер с ръка, когато мина покрай него.

Скендер преглътна затруднено. Избърбори нещо на език, който Клемънт не разбра, после каза на английски:

— Ти си луд…

— Легни назад и си сложи крака в отвора — нареди му Клемънт. — Не ми пука дали левия или десния.

Той отиде до котела, вдигна ръце и погледна през рамо, докато дърпаше шалтера. Моторът забръмча и стената бавно започна да се затваря. Видя как Скендер отдръпва крака си от стената. Клемънт изключи мотора и каза:

— Всичко зависи от теб, партньоре.

После се приближи до Скендер и притисна пистолета в главата му.

— Сложи си крака там или ще ти пръсна мозъка.

Санди заговори по телефона:

— Здрасти — каза тя, — ще имаме нужда от линейка. Искам да кажа, имаме нужда от линейка веднага…

Клемънт се върна до котела, вдигна ръце и отново дръпна шалтера. Загледа как стената се задвижи и започна да притиска крака на Скендер към неподвижната част на стената. Албанецът гледаше стреснато, сякаш не можеше да повярва, че това се случва точно на него. Клемънт дръпна шалтера надолу. Когато бръмченето на мотора спря, Скендер се огледа наоколо с пълни със страх и малко надежда очи.

Клемънт каза:

— Искам да ти обясня нещо, приятелю. Разочарован съм, но не съм ти наистина ядосан. В противен случай вече щях да съм натиснал спусъка. Но докато лежиш в болницата с гипсиран крак, не искам да решиш, че можеш да разкажеш за тази случка на полицията, ФБР или някой друг. Ако го направиш, ще те посетя отново и тогава ще натикам тук главата ти, а не крака. Чу ли ме? Кимни, ако си ме разбрал.

Санди каза:

— Не, човекът не е получил инфаркт…

Клемънт дръпна шалтера.

Санди продължи да обяснява:

— Разбира се, че е сериозно…

Когато моторът забръмча, Скендер започна да крещи. Пое си дълбоко дъх, задържа го за момент, после остави звука да излезе. Беше стиснал очи, лицето му изглеждаше изкривено. Викът се надигна и прерасна в ужасяващ писък.

Санди каза в слушалката:

— Хей, това звучи ли ти достатъчно сериозно? Тъпо копеле такова…