Първобитен град

31.

Клемънт още пазеше ключа от апартамента, който му беше дала Санди. Влезе вътре и видя светлините на града, отразени в прозорците. В апартамента нямаше никой. Той се вслуша за момент, после извика:

— Скъпа?

Беше десет и половина. Санди можеше да е заспала. Вероятно беше изпушила достатъчно цигари с марихуана, които да я пратят рано в леглото. Клемънт запали лампата в коридора и влезе в спалнята.

— Сладурче? — извика той.

Не. Леглото не беше оправено. Това беше нормално, но пък дрехите й не лежаха разхвърляни наоколо. Клемънт запали лампата в спалнята и отиде до гардероба. Вътре висяха само дрехите на Дел Уиймс. После се приближи към тоалетката. Канеше се да се наведе и да отвори нейното чекмедже, но не стигна дотам.

Видя валтера, който лежеше на тоалетката, на около двайсет сантиметра от очите му.

Санди още не беше изхвърлила проклетото нещо. Клемънт чу собствения си глас, който каза измъчено:

— Скъпа, не мога да повярвам. Два пъти вече. Нарочно ли се опитваш да ме прекараш, или какво?

Поиска му се да изхвърли дяволското нещо през прозореца, само за да се отърве от него. Струваше му се, че шибаният пистолет бе залепнал за него. Клемънт го взе в ръка.

Стана му приятно. Оръжието стреляше точно и без засечки. Той провери пълнителя и видя, че е зареден, но липсват два куршума.

Върна се във всекидневната и се опита да си припомни нещо. Беше изстрелял пет куршума по съдията и три по жената. После го беше заредил, когато се върна в гаража, преди да го скрие. Спомняше си, че зареди целия пълнител. Така ли беше?

Клемънт запали настолната лампа. Пред стола лежеше бележка, написана на бледозелена хартия. Клемънт седна, без да я докосва, облегна се на лакти, наведе се към нея и остави пистолета на масата.

Клемънт се намръщи и се вторачи в бележката. Нещо тук не беше наред. Вторият постскриптум беше с по-големи букви и с различен почерк. Или пък Санди го беше надраскала набързо? Не, не беше така. Клемънт усети как целият настръхва. Вторачи се в бележката под меката светлина на лампата. Останалата част от всекидневната беше почти тъмна. Искаше му се да вдигне очи и да погледне отвъд слабата зелена светлина. Не беше чул и звук, но усещаше. В стаята седеше някой и го наблюдаваше.

Клемънт се сети за тънката жица на лампиона, която минаваше по пода покрай прозореца. Намираше се зад стола му, затова той се извърна и протегна към нея върха на ботуша си. Натисна копчето и хромираният лампион примигна и светлината му огря листата на фикуса.

Реймънд Круз седеше само на няколко стъпки от фикуса, удобно отпуснат на стола до страничния прозорец.

— Господи — възкликна Клемънт, като сграбчи бележката и я сви на топка.

— Вече я прочетох — каза Реймънд. — Всъщност аз написах част от нея.

Клемънт все още седеше полуизвърнат. Валтерът лежеше на бюрото от лявата му страна.

— Ти ли ме освободи? — попита той и видя кимването на Реймънд. — Отиде да вечеряш и после размисли, така ли?

— Да. Помислих малко — отговори Реймънд. — Това не беше подходящият край на историята.

— Чудех се как точно ще действаш — каза Клемънт. — Мислех, че ще отвориш и ще ме накараш да подпиша признание, ако не искам отново да ме заключиш там.

— Не искам признание — отвърна Реймънд.

Клемънт наклони глава и го загледа нервно.

— Така ли? За какво тогава е този купон?

Реймънд се надигна. Когато се приближи до бюрото, Клемънт се завъртя, за да застане с лице към него и пистолета си.

— Имам нещо тук — съобщи Реймънд и бръкна под сакото си. — Не се вълнувай — добави той.

Ръката му се появи отново, хванала деветмилиметровия „Колт“. Клемънт настръхна. Лейтенантът отмести лампата настрани и остави пистолета си на бюрото.

— Грабваш твоя, а аз моя. Как ти звучи това? — полита той.

Клемънт седеше намръщено, но постепенно започна да се усмихва.

— Сериозно ли говориш? — попита той.

— Стани.

— Защо?

— Ще се чувстваш по-добре. Хайде.

Клемънт не беше много уверен. Усещаше, че трябва да кротува засега. Но наистина щеше да има повече възможности, ако е прав. Той се надигна и отблъсна стола. Застанаха един срещу друг от двете страни на бюрото.

— Сложи ръце на края на бюрото — каза Реймънд. — Ето така. Добре, когато си готов, вземи оръжието. Или когато аз съм готов.

— Да не ме мислиш за луд? — извика Клемънт. — Дори не знам дали пистолетът е зареден.

— Провери го в спалнята — каза Реймънд. — Чух те. Ако искаш да го провериш отново, давай. Липсват ти само двата куршума, които изстреляхме при балистичната експертиза.

Клемънт се вторачи озадачено в него.

— Взели сте пистолета от Суити, проверили сте го и сте го върнали?

— Със същите куршуми — отговори Реймънд. — Ако не ми вярваш, ще се сменим. Ти ще използваш моя, а аз твоя. Не ми пука.

Изражението на Клемънт беше отнесено, сякаш се вслушваше в нещо или се намираше някъде другаде в мислите си.

— Идеята беше твоя — каза Реймънд. — Не помниш ли?

— Не мисля, че говориш сериозно — отвърна Клемънт. — Точно тук ли? Прекалено е близо.

— Можем да излезем навън или горе на покрива — каза Реймънд. — Искаш ли да излезем навън?

— Не, мамка му. Не искам да излизам навън. Имаш някакъв план. Не знам какъв, но готвиш нещо. Опитваш се да ме уплашиш, за да подпиша признание. Човече, по доста заобиколен път си тръгнал, за да го постигнеш.

— Не искам признание — отвърна Реймънд. — Вече ти казах. Ще подпишеш признанието, а после в съда ще кажеш, че си бил принуден с насилие или някаква друга дивотия. А така е справедливо, нали? Ти предложи да си направим състезание по стрелба. Е, добре, ще го направим.

— Просто ще грабнем оръжията, така ли?

— Чакай малко — прекъсна го Реймънд. — Не, мисля, че всеки трябва да вземе пистолета си и да го държи отпуснат встрани. Давай. Мисля, че така ще е по-добре.

Реймънд взе колта и го насочи надолу.

— Да, така е по-добре — каза той. — Нали разбираш, когато го вдигнеш, ще трябва да е над бюрото и тогава има по-малък риск да те прострелят в топките.

— Стига вече — каза Клемънт. — Престани с глупостите.

— Добре. Тогава ти грабваш твоя, а аз вдигам моя — каза Реймънд. — От теб зависи.

Реймънд зачака.

Дясната ръка на Клемънт се протегна към валтера, докосна го, поколеба се, после го вдигна от масата.

— Не мога да повярвам — каза той.

— Готов ли си? — попита Реймънд. — Веднага щом решиш, давай.

— Чакай малко — каза Клемънт.

Вторачиха се един в друг на един метър разстояние. В стаята не се чуваше никакъв звук.

— Чакай! — извика Клемънт.

Отново настъпи тишина. Накрая Реймънд каза:

— Какъв е проблемът, Дивак?

Клемънт остави пистолета на бюрото и се отдалечи.

— Ти си шибан луд, знаеш ли? — попита той.

Реймънд проследи с поглед Клемънт, който заобиколи канапето и мина през трапезарията. Чу гласа му от кухнята.

— Знаеш, че и двамата можем да умрем, нали? Осъзнаваш ли го?

Кухнята се намираше от другата страна на стената зад канапето. Клемънт можеше да се появи откъм трапезарията вдясно от Реймънд или откъм коридора от лявата му страна.

Но както и да го направеше, разликата не беше голяма.

Реймънд се отдръпна от бюрото и отиде до прозореца. Хвърли бегъл поглед към светлините навън, после застана с гръб към него. Апартаментът изглеждаше по-уютен нощем със запалени лампи. Но въпреки това Реймънд не харесваше цветовете — зелено и сиво.

Клемънт извика от кухнята:

— Разговорът в кабинета ти беше наистина интересен. Никога преди не съм си приказвал така с ченге. Сякаш и двамата видяхме ясно другия. Нали разбираш?

Той ще има нещо в ръката си, помисли си Реймънд.

— Да, това беше интересно. Основните неща в живота. Имам предвид нашия тип живот. Искаш ли нещо за пиене?

Започва се, каза си Реймънд. Не отговори нищо.

— Да не кажеш, че не съм ти предложил. Имаме малко „Чивас“. А, не. Всичкият „Чивас“ е свършил. Какво ще кажеш за една бира? Има студена „Милър“… Това не ли означава? Защо не отговаряш?

Негов ред е, помисли Реймънд. Отпусна деветмилиметровия колт встрани и се загледа в Г-образната трапезария. После отмести очи към стената зад канапето.

Клемънт каза:

— Та от този разговор разбрах, че макар ние с теб да сме на различни страни, все пак имаме много общо…

Опитва се да те успи, внимавай, каза си Реймънд.

— Нали разбираш? — продължи Клемънт. — Видях, че си сериозен тип, но забелязах, че имаш и чувство за хумор.

Клемънт се появи откъм коридора с бутилка бира във всяка ръка. Отиде до бюрото.

— Може да е малко странно, имам предвид чувството ти за хумор, но всеки човек си има собствен стил и начин, по който върши нещата.

Реймънд го загледа как оставя шишето от дясната си ръка на бюрото, на около трийсет сантиметра от валтера. Ръката му остана свободна.

— Донесох ти една бира за всеки случай — каза Клемънт.

Ръката се отдръпна бавно и предпазливо от бюрото и се насочи към джинсовото му яке.

— Тук някъде в джинсите ми има отварачка — каза Клемънт. — Ясно ли е, партньоре? Просто ще извадя отварачката.

Клемънт погледна надолу. Ръката му се пъхна в джинсовото яке.

Реймънд вдигна деветмилиметровия колт и протегна ръка.

Когато Клемънт вдигна очи, той го простреля три пъти.

Стреля, гледайки очите на Клемънт, после стреля отново в стаята, изпълнена със звуци. Стреля и трети път, когато Клемънт се удари в канапето и почти го преобърна. Дивака се просна сред възглавниците, обутите му в джинси крака се отпуснаха до бирената бутилка на пода, от която капеше пяна. Ръцете му се притиснаха към гърдите и стомаха, сякаш искаха да задържат живота. Очите му се ококориха изненадано.

Той каза:

— Застреля ме… Господи, ти ме застреля…

Реймънд се приближи към него. Протегна се надолу и внимателно отмести ръцете на Клемънт настрани. Напипа дръжката и я измъкна от колана му. Реймънд се изправи и се вгледа в ръката си. Извита дръжка от костта или рога на някакво животно, прикрепена към метална отварачка.

Реймънд отиде до бюрото. Остави отварачката до валтера, вдигна слушалката и набра номера, който знаеше идеално от петнайсет години. Докато чакаше да му отговорят, прибра пистолета си в кобура. От другата страна на линията се чу глас. Реймънд се представи, съобщи адреса и затвори.

Клемънт лежеше загледан в него. Очите му се замъгляваха бавно.

— На „Бърза помощ“ ли се обади? — попита той.

— Повиках хората от моргата на област Уейн.

Клемънт продължаваше да го гледа с немигащи очи. Реймънд чуваше звуците от улицата слабо, идващи някъде отдалеч.

Клемънт каза:

— Не мога да повярвам… защо ме застреля?

Реймънд не отговори. Може би утре щеше да се сети за подходящия отговор. След малко той взе отварачката от бюрото и започна да почиства нокътя на показалеца си с острия, извит ръб.