Първобитен град

24.

Санди беше облечена в тесни избелели джинси и фланелката с парковете. Тя се дръпна от вратата, въздъхна и тръгна пред Реймънд към всекидневната.

— Сами ли сме? — попита той.

— Имаш предвид дали Клемънт е тук? Не. Но Дел се обади. Връща се този уикенд.

— И как ще ти се отрази това?

— Никак няма да ми се отрази. Изнасям се.

— Клемънт намери ли друго място?

Санди изглеждаше изморена. Не отговори на въпроса му, само се завъртя напред-назад нерешително, накрая се отпусна на канапето и сгъна крака под себе си.

— Изморена ли си?

— Да, малко.

— До късно ли беше навън снощи?

— Доста късно.

Реймънд се приближи към нея и седна в другия край на канапето. Заигра се със сгънат лист, навивайки го в ръката си както човек навиваше цигара.

— Аз също съм изморен — каза той. — Искаш ли да знаеш къде бях?

— Не особено.

— Първо ходих в „Хътцъл“…

— Какво е „Хътцъл“?

— Болница. В медицинския център.

Санди вдигна ръце към лицето си, огледа лениво един нокът, стисна го между предните си зъби и завъртя пръста.

— Видях Скендер — продължи Реймънд.

— А после къде ходи?

— Скендер е в гипс. Ще бъде инвалид до края на живота си. Сигурно сега ще ме попиташ какво се е случило. Може да се побудалкаме известно време или направо да ми кажеш как се чувстваш след всичко това.

— Не съм задължена да говоря с теб — отвърна Санди. — Затова и няма да го направя.

— Знаеш какъв човек е Скендер — кротък, мил…

— Хей, я стига.

Санди рязко се надигна от канапето. Отиде до прозореца и застана с гръб към Реймънд, който продължи да си играе с хартията.

— Как го наричаше Клемънт? — попита Реймънд. — Малоумният албанец?

Санди не отговори.

— Имаш ли пишеща машина? — запита Реймънд. — Имам предвид Дел Уиймс има ли?

Санди сви рамене.

— Не знам — отговори тя.

Лейтенантът й подаде сгънатия лист.

— Какво е това?

— Прочети го.

Санди разгъна листа и видя:

Реймънд си прибра хартията. Остави Санди до прозореца и се върна на канапето.

— Клемънт ми остави бележката и стреля по апартамента ми с пушка. Въпросът е дали се е опитвал да ме убие, или просто се е забавлявал.

Санди отиде до телевизора, поставен в ъгъла между прозорците, завъртя копчето за каналите, загледа се в екрана за момент, после се върна на канапето и отново седна с подвити крака, приковала очи в Боб Юбанкс, който говореше с група младоженки и ги питаше с коя от филмовите звезди биха изневерили на съпрузите си.

— Ти с кого би го направила? — попита Реймънд.

— Робърт Редфорд — отговори Санди, вторачена в екрана.

Една от жените, очевидно от ориенталски произход, също каза Робърт Редфорд. Останалите три споменаха Джон Траволта.

— Веднъж — заговори Санди вече малко по-оживено — Боб Юбанкс ги попита кое е най-необичайното място, където са правили секс. Едно от момичетата отговори: „В задника“. Боб Юбанкс веднага извика: „Не. Не! Имах предвид място като парка или морския бряг“. Мислех си, че горкият Боб ще получи инфаркт.

— Била ли си омъжена някога? — попита Реймънд.

— Да, веднъж. Един кретен от Бедфорд. Най-голямата му амбиция беше да се премести в Индианаполис.

— Предполагам, че си видяла доста места.

— Не много, които си заслужава да запомниш.

— На колко години си?

— Двайсет и три.

Санди произнесе числото с лека паника в гласа.

— Не искам да звуча като моралист — каза Реймънд, — но не е лошо да се замислиш за друг вид живот.

Санди все още седеше вторачена в телевизионния екран.

— Виж това — каза тя развълнувана. — И четиримата съпрузи казаха Джон Траволта. Господи! Знаеш ли колко такива като Джон Траволта има наоколо? Ако имах избор, знаеш ли на кого щях да се спра?

— Каза, че на Робърт Редфорд.

— Не, с него искам да правя секс. Имах предвид човек, за когото бих се омъжила.

— И кой е той?

— Не се смей. Грегъри Пек.

— Така ли?

— Имам предвид Грегъри Пек като млад.

— Да, и аз винаги съм го харесвал.

— Толкова е… спокоен. Искаш ли да ти кажа нещо? Когато дойде тук за първи път, ми напомни за него. Веднага се сетих за младия Грегъри Пек.

Реймънд се усмихна.

— Беше ли пушила? — попита той.

— Не. Нямах нищо освен няколко семенца. Вече ти казах, нали? Миналия път.

— Обаче днес си пушила.

— Малко, но не го усещам. Господи, иска ми се да бях попушила повечко.

— Знам какво имаш предвид — отвърна Реймънд. — Господин Суити ни разказа за оръжието.

Санди въздъхна и отново доби изморен вид.

— Почва се — каза тя.

— „Валтер П 38“, произведен в Германия през четиридесетте години — обясни Реймънд. — Сигурно е участвал във войната. Убил е доста хора. Но онези, които сме сигурни, че е убил, са Алвин Гай и Адел Симпсън. Господин Суити ни разказа, че ти си му дала оръжието.

— Той ли ви го каза?

— Вярно е, нали?

— Не знам. Мислех си, че Грегъри Пек е страшен — каза Санди, — но ти би могъл да му предадеш няколко урока. Усещах, че така ще стане, но не знаех какво да направя. Но ако мислиш, че ще свидетелствам срещу Клемънт, дори ако е парализиран напълно и трябва да го хранят с лъжичка, дори ако ми се закълнеш, че ще го заключите завинаги, като последния път, пак не бих го направила. И слава богу, че не го направих тогава, защото го освободиха, нали?

— Този път няма да го освободят — каза Реймънд, без самият той да е убеден в думите си.

— Глупости! — извика Санди. — Не си сигурен. Практически всички, които го познаваха, потвърдиха, че е бил в онази къща на „Сейнт Мери“ с шибаното оръжие в ръка. Но го освободиха, нали? Единственият начин някога да свидетелствам срещу Клемънт, е ако той е мъртъв, прободен с копие в сърцето и заровен надълбоко. Но дори и тогава ще ме е страх.

Санди се надигна от канапето и продължи:

— Можеш да ме изпратиш в затвора, ако искаш, но няма да кажа и дума.

Тя отново се приближи към прозореца и застана неподвижно до него.

Боб Юбанкс каза:

— А сега, господа, слушайте внимателно. Кой от приятелите ви жена ви намира за най-сексуален? Само с малки имена, моля.

Реймънд се надигна и отиде до телевизора. Спря го и застана до Санди. Погледна надолу към града и колите по магистрала „Крайслер“, които завиваха по „Джеферсън“. В Ренесансовия център влизаха хора, привършили работа, за да изпият по едно с приятелите си.

— Видя ли го днес?

— Не.

— Говори ли с него?

— Не.

— Защо въобще си с него?

Реймънд не очакваше отговор, но след малко Санди каза:

— Не знам.

Тя се замисли за момент, после добави:

— Той е забавен…

— Той убива хора.

— Не съм сигурна в това.

Санди се извърна от прозореца и Реймънд сложи ръка на рамото й, усещайки крехките й кости.

— Иска ти се той да изчезне и да те остави на спокойствие — каза Реймънд. — Не можеш ти да направиш стъпката, защото се страхуваш от него. Плаши те до смърт. Затова се преструваш, че е нормален човек. Малко див, но все пак забавен. Весело ли ти беше, когато повдигна крака на Скендер и взе тръбата?

— Няма да ти кажа и една шибана дума!

Санди се опита да се освободи от него, но Реймънд хвана раменете й с две ръце и я задържа с лице към прозореца и гледката.

— Искам само да ме изслушаш — каза той. — Ясно ли е?

Отпусна леко хватката си и погали нежно ръцете й.

— Чудех се защо не е убил Скендер — продължи той. — Уби съдията, уби и жената с него. Не мисля, че Клемънт е планирал убийствата им, нито пък, че някой му е платил за тях. Той убива по време на работа или просто когато му се прииска. Предполагам, че е бил на хиподрума, защото е търсел теб и Скендер. Знам, че сте залагали капан на онзи нещастник. Вярвам, че съдията е попречил на Клемънт по някакъв начин. Това е довело до нещо друго и… какво прави Клемънт, когато се ядоса на някого? Ами направо го застрелва. Или, ако те харесва поне малко, или те съжалява, може само да счупи крака ти и да те остави жив след сериозно предупреждение. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Ти сам си отговори на въпроса — каза Санди.

— На кой въпрос?

— Дали ще свидетелствам срещу него. Признаваш, че убива хора, на които се ядоса. Или им чупи краката. Как мислиш, че ще постъпи с мен?

— Не те моля да свидетелстваш. Споменал ли съм нещо за свидетелстване? — попита Реймънд и направи кратка пауза. — За нещо друго ли мислиш? — добави той.

— Шегуваш ли се? Как мога да мисля за нещо друго?

— Струва ми се, че пропускаш нещо важно — отбеляза Реймънд. — Какво ще се случи, ако в следващите няколко дни, преди да го арестуваме, Клемънт разбере, че оръжието е в Суити?

— О, господи…

— Ще иска да знае как е попаднало у него, нали?

Санди се стресна и го погледна с ужас в очите.

— Защо? — попита тя. — Искам да кажа, той не трябва да научава за това, нали?

Ръцете на Реймънд се плъзнаха нежно по раменете й.

— Какво трябваше да направиш с пистолета? — попита той. — Да се отървеш от него?

— Да го хвърля в реката.

Това е. Не беше нещо, което можеше да използва, но все пак се радваше да го чуе. Това потвърди сглобената от него теория.

— Защо тогава го занесе при Суити?

— Защото отивах там.

Санди заприлича на малко нацупено момиченце и заговори с негодувание:

— Не мога да отида на моста за остров Бел. Какво ще правя, ако някой ме види? Застанала там на моста…

— Знам — отвърна Реймънд. — Звучи лесно, но не е. Какво каза на Суити да направи с пистолета?

— Каквото си поиска. Само да се отърве от него.

— И той е мислел като теб, затова го скрил в мазето си. А не се ли страхуваше, че той може да каже на Клемънт?

— Защо би го направил? — попита тя, после добави с променен тон: — Слушай, не давам показания. Не се мисли за толкова хитър.

— Казах ти, не искам да доносничиш — отговори Реймънд. — Но защо не съобщи на Клемънт, че си занесла оръжието там?

— Господи, не знам — притеснено отвърна Санди. — Той става толкова раздразнителен понякога…

Тя отново се обърна към прозореца и Реймънд замълча. Остави я да се вгледа спокойно в отражението си. След миг образът в стъклото се завъртя и тя отново погледна към Реймънд.

— Чакай малко — каза Санди. — Ако знаеш къде е оръжието, значи вече си го взел, нали? Няма да го оставиш там…

— Санди — прекъсна я Реймънд, — какво значение има къде е оръжието? Какво общо има това с теб?

— Той ще разбере…

— Чакай. Ще ти предложа нещо — каза Реймънд. — Преди той да открие нещо, кажи му, че си занесла пистолета там. Това е всичко. Отърваваш се от проблемите.

— Но аз не съм направила нищо, за да му създам неприятности! Не съм! Господи, ще му обясниш ли това? — извика тя, отчаяно нуждаеща се от помощ, но без да го слуша.

— Санди, чуй ме. Просто трябва да му кажеш истината. Дала си пистолета на господин Суити. Направила си го, защото си била уплашена. Не е ли така? Мисля, че не е било много умно от страна на Клемънт въобще да ти дава оръжието, но вината не е твоя. Разбирам, че в онзи момент той е бил доста изнервен. Какво става? Той едва се е надигнал от леглото, чете за съдията във вестника, а ние чукаме на вратата. Пистолетът е скрит някъде в буика и той иска бързо да се отърве от него.

Реймънд замълча за момент, после каза:

— Санди? Погледни ме. Слушаш ли ме?

— Да.

— Виждаш ли някаква причина да му обясняваш нещо друго? Да го развълнуваш или раздразниш? Не. Просто кажи: „Скъпи, трябва да ти съобщя нещо. Страхувах се да хвърля пистолета в реката, затова го дадох на приятеля ти — господин Суити“. Ще го погледнеш невинно и ще попиташ: „Не съм ли права, скъпи?“. И той, разбира се, ще се съгласи. Всичко ще мине без проблеми. Но трябва да го направиш бързо. Още следващия път, когато го видиш, или ако ти се обади.

— Господи, не знам — въздъхна Санди. — Имам чувството, че съм се забъркала в страхотна каша.

— Щом ходиш с тип като Клемънт, не може да нямаш проблеми — отвърна Реймънд. — Ето ти един съвет от мен. Ако съм на твое място, ще му кажа и после ще се разделя с него. Отиди и намери своя Грегъри Пек някъде. Двайсет и три, Санди. Не ставаш по-млада.

— Много ти благодаря.

— От друга страна, ако останеш с Клемънт, може и да не доживееш до дълбока старост — каза Реймънд. — Така стоят нещата.