Първобитен град

16.

Домът на Каролин Уайлдър, който се намираше на „Ван Дайк плейс“, беше построен през 1912 година и наподобяваше парижка къща. През двайсетте и трийсетте години къщата бе превърната в бар и после в ресторант, където предлагаха ограничено, но отбрано меню на жителите на Грос Пойнт, които познаваха мястото и бяха готови да резервират една от десетте маси поне седмица предварително. Каролин Уайлдър купи къщата като добра инвестиция, нае специалист по вътрешно обзавеждане и реши да се настани след реставрацията и да я направи свой дом.

Застанал във фоайето с лице към стълбището, застлано с розов мокет, което извиваше два пъти до горния етаж, Реймънд каза:

— Изглежда ми познато.

Младата чернокожа жена не отговори. Стоеше със скръстени ръце, облечена в бяла домашна рокля, и чакаше Реймънд да приключи с огледа си. Светлината от аплиците се отразяваше в огледалните стени и хвърляше жълта сянка върху масивния полилей, който висеше над тях.

— Ти също си ми позната — каза Реймънд. — Не си Анджела Дейвис.

— Не, не съм.

— Ти си… Марси Коулман. Преди около две години…

— През януари ще станат две години.

— И госпожица Уайлдър те защитава.

— Точно така.

— Струва ми се, че ти предложихме непредумишлено убийство, но ти отказа. Съдиха те за предумишлено.

— Така беше.

— Ще ти кажа нещо. Радвам се, че се отърва.

— Благодаря.

— Преди колко време беше тук Клемънт Мансел?

Настъпи мълчание. После жената каза:

— Госпожица Уайлдър ви чака горе.

— Тъкмо казах на Марси, че къщата ти ми изглежда позната. Поне долният етаж — каза Реймънд.

Но не и тази стая с модерния си вид, плексигласовите маси, странните форми и цветове по стените, малките картини, осветени от скрити лампи.

— Ти ли си ги рисувала? — попита Реймънд.

— Някои от тях.

Стаята приличаше на затъмнена галерия. Реймънд беше сигурен, че повечето, а не само някои от картините, бяха нейни.

— Какво изобразява тази?

— Каквото ти решиш.

— Беше ли ядосана, когато я рисува?

Каролин Уайлдър се вгледа в него с любопитен, но и предпазлив поглед.

— Защо? — попита тя.

— Не знам. Останах с впечатлението, че си била разгневена.

— Мисля, че бях, когато я започнах.

Адвокатката седеше в бамбуково кресло с пухкави възглавници от тъмна коприна, полуосветена от слабата лампа. Стената до нея беше покрита с рафтове книги. Каролин не му предложи да седне, не му предложи питие, макар че висока чаша с прозрачна течност стоеше на стъклената маса до креслото й, а само на няколко крачки от Реймънд се виждаше малък бар с бутилки уиски и други питиета.

— Марси омъжи ли се отново? — попита той.

— Мисли по въпроса.

— Обзалагам се, че и бъдещият младоженец сериозно обмисля въпроса. Тя тук ли живее?

— Долу. Има няколко стаи. Но повечето са затворени.

Реймънд се извърна от абстрактната картина над камината, за да я погледне. Каролин седеше с кръстосани под широката кафява роба крака, стъпалата й бяха скрити от подхождаща на канапето възглавничка.

— Друг човек ли си, когато си у дома? — попита лейтенантът.

— Не съм сигурна, че те разбирам.

— Излизаш ли често?

— Когато поискам.

— Иска ми се да ти задам един труден въпрос.

— Защо не го зададеш?

— Искаш да си мистериозна жена ли?

— Това ли е въпросът?

— Не.

Реймънд осъзна, че не му е трудно да говори с нея, да каже каквото му дойде наум, без да се притеснява каква ще бъде реакцията й и дори без да му пука. Чувстваше леко раздразнение, застанал пред седналата в сянката жена, но това не беше проблем, тъй като можеше да се контролира. Не искаше да прибързва с обясненията си защо е тук. Щеше да го направи в подходящия момент, но първо искаше да я поразговори. Чувстваше се заинтригуван от нея. Или предизвикан. Май и двете.

Реймънд запита:

— Все още ли рисуваш?

— Почти не. Много рядко.

— Прехвърлила си се от изобразителното изкуство на правото… Импулсивно ли го направи?

— Предполагам, да — отговори Каролин. — Не беше никак трудно.

— Първо си се развела. От това ли се появи импулсът? От начина, по който мина разводът ти?

Адвокатката продължи да го гледа втренчено, но сега в очите й се появи нещо повече от обичайния интерес. Тя каза:

— Не си достатъчно възрастен за лейтенант, освен ако нямаш магистърска степен и не си на някакъв пост в администрацията. А ти си в отдел „Убийства“.

— По-стар съм от теб — отговори Реймънд.

Той се приближи до креслото й, бутна възглавничката с крак на пода и седна върху нея, полуобърнат към адвокатката. Краката им почти се докосваха. Стори му се, че тя се отдръпва леко, когато той се настани, но не беше сигурен. Сега виждаше лицето й ясно. Очите й го гледаха очаквателно.

— По-стар съм от теб с една година — продължи той. — Искаш ли да узнаеш коя зодия съм?

Каролин не отговори.

Той взе високата чаша и я поднесе към лицето си.

— Какво е това? — запита Реймънд.

— Ликьор. Пийни си, но не е много студен.

Реймънд отпи и остави чашата.

— Наблюдавала си онзи адвокат и си мислила, че можеш да се справиш по-добре от него, нали? — запита той.

— Той се съгласи с тяхното предложение — отвърна Каролин. — Практически с абсолютно всичко. Мъжът ми получи къщата и вилата в Харбър Спрингс. Разноските бяха десет хиляди долара и аз трябваше да му платя половината.

— А той се отнасяше с теб като с хлапе, което не би разбрало нищичко, дори ако му го обяснят внимателно — каза Реймънд.

Каролин присви очи.

— Познато ли ти е това чувство? — попита тя.

— Познавам адвокатите — отговори Реймънд. — В съда съм поне два пъти седмично.

— Онзи беше толкова снизходителен и мазен. Въобще не можех да се разбера с него.

— Можеше да го уволниш.

— Тогава бях различна. Но поне това ме промени. Реших да получа правно образование, да стана адвокатка и да се специализирам в разводите. Готвех се да защитавам бедните и нещастни отхвърлени жени.

— Не те виждам да се занимаваш с подобно нещо.

— Не го правих за дълго. Реших, че ако искам да работя с деца, трябва да работя с истински деца. Дори изпитах съчувствие към онзи кретен, който ме представляваше. Вероятно беше привикнал към гневни избухвания и се отнасяше с всичките си клиентки по един и същи начин. По-късно си намерих място в Градския съд като служебен защитник.

Каролин изглеждаше по-спокойна сега и говореше откровено.

— Винаги съм обичал да те наблюдавам — каза Реймънд. — Струва ми се, че никога не се притесняваш. Винаги си идеално подготвена и пълна с изненади за прокурора.

Той сложи ръка върху кафявия памучен плат, който покриваше коляното й. Очите й, все още спокойни, се вдигнаха от ръката към лицето му.

— Но сега започваш да допускаш грешки, Каролин, а това не е присъщо за теб.

— Ако ти кажа, че Мансел е бил тук тази вечер, това означава, че няма да обсъждам участието му в каквото и да било, докато не получиш съдебна заповед и той не е арестуван — отвърна тя.

— Не, това означава, че се готвиш да ми разкажеш някаква приказка — възрази Реймънд. — Клемънт не е бил тук.

Лейтенантът се загледа в изражението й. То започна да се променя, чак след като той каза:

— Клемънт беше пред прозореца ми в шест и половина. Опита се да ми пръсне черепа с автоматична пушка. В противен случай, ако е бил тук по същото време, значи има астрално тяло. А ако е така, аз се оттеглям от случая.

Каролин се позабави, сякаш го разучаваше, преди да заговори:

— Видя ли го? — попита тя.

— Не.

— Колко души мислиш, че си изпратил в затвора? Приблизително.

— Не знам. Петстотин.

— Преброй и роднините и приятелите им…

— Доста хора.

— Разполагаш ли с оръжието, който и да го е използвал?

Реймънд поклати глава отрицателно.

— Разполагаш ли с оръжието, с което са убити Гай и жената?

Реймънд почти се усмихна и попита:

— Защо?

— Знаеш, че няма да пипнеш Мансел, ако не се добереш до оръжието и не докажеш, че е негово. Дори и тогава няма да ти е лесно. А по новото обвинение — за опита за убийство — с какво разполагаш? Някой видял ли го е? В шест и половина вече е тъмно. Къде ще търсиш свидетели?

— Каролин — каза Реймънд, който вече свикваше да използва малкото й име, — Клемънт не е бил тук.

— Това, което ти казах по телефона — отвърна адвокатката с леко раздразнение, повече в очите отколкото в гласа, — е нещо, което не можеш да използваш като доказателство, дори ако си записвал разговора. Знаеш го, нали?

— Излъга ме — отбеляза Реймънд.

— По дяволите!

Стори му се, че тя е готова да скочи от креслото, но в следващия миг адвокатката се овладя.

— Ако не искам да призная, че съм направила изявление, независимо дали за да предпазя клиента си, или заради тълкуванието, което смятам, че ще направиш, тогава просто ще го перифразирам.

— Защо ме излъга? — повтори Реймънд.

— Господи, ти малоумен ли си, или какво? — Тонът й стана доста рязък. — Ако възнамеряваш да използваш казаното от мен, аз просто ще го отрека.

Реймънд стана, за да й даде възможност да си поеме дъх и евентуално за да притъпи бдителността й. Той отиде до бара, намери си висока чаша и се съсредоточи върху сипването на ликьор, като внимаваше течността да не се вдигне над орнамента на чашата.

— Не те заплашвам, че ще използвам в съда това, което ми каза. Въобще с нищо не те заплашвам.

Той отпи от прозрачния алкохол и се върна на възглавничката, като държеше чашата внимателно, докато сядаше.

— Всичко, което се опитвам да направя — продължи той, — е… Имам чувството, че онзи път в кабинета ти Клемънт те уплаши до смърт. Той държи нещо срещу теб. Тази вечер ти се е обадил и отново го е направил. Уплашил те е дотолкова, че си готова да го покриеш. После си пийнала няколко чаши от това питие и си се поуспокоила. Сега отново си хладнокръвната адвокатка. Използваш какви ли не думи срещу мен и се опитваш да ме зашеметиш с логиката си. Но това не променя Клемънт, нали?

Каролин отвърна тихо:

— Мога да се справя с Клемънт.

Искаше му се да я сграбчи и да я раздруса, да й каже да се събуди. Шибани адвокати и съдии, които използваха сложни думи и вбесяващ тон, а човек не можеше да направи нищо по въпроса…

Чашата с ликьор му помогна. Реймънд отпи малка глътка и я остави на масата до нейната. Не беше лесно, но щеше да играе с нея. Той каза:

— Един човек на име Чамп, въоръжен с „Валтер П 38“, си мислеше, че може да се справи с Клемънт, но Клемънт го очисти. Помниш ли? Преди три години. Обзалагам се, че съдия Гай, докато е звънял в полицията от телефона в колата си, също е вярвал, че може да се справи с него. Клемънт разполага с нещо срещу теб. Заплашва те или те изнудва, а ти му позволяваш да го прави.

Каролин вдигна чашата си. Реймънд усети, че се готвеше да го атакува.

— Той ми разказа нещо интересно — започна Каролин. — Искал си да се срещнете някъде и да уредите въпроса. Сами.

— Той ли ти го каза?

— А как иначе щях да го знам?

— Има разни истории — отвърна Реймънд. — Как ченгето си сваля значката и се разправя с престъпника в някоя тъмна уличка. Ако мислиш, че нещата стоят по този начин, не си права. Това беше идея на Клемънт. А ако видиш прозореца на всекидневната ми, ще разбереш, че той вече е започнал.

— Искаш да кажеш, че той те е предизвикал на нещо като дуел?

— Не ми подаде картичката си, не ми хвърли ръкавица, нито пък ме накара да избера оръжията. Все пак той явно си пада по автоматични пушки. Говоря за клиента ти. За онзи, с когото можеш да се справиш.

— И какво ще направиш по въпроса? — попита тя кротко, но с интерес.

— Ще хвърлям по един поглед през рамо — отговори Реймънд. — И няма да паля лампите, когато щорите не са спуснати.

— Какво казаха за случая в отдела ти?

— В управлението ли?

— Инспекторът, командирът, онзи, на когото докладваш.

— Още не съм разказал на никого. Това се случи преди малко.

— А ще го направиш ли?

— Да, ще докладвам за стрелбата.

— Знаеш какво имам предвид. Ще им разкажеш ли, че Клемънт те е предизвикал?

Реймънд замълча за момент.

— Не съм мислил за това — отговори той.

— Каква е разликата в начина, по който ние с теб гледаме на Клемънт? — попита Каролин. — Казах ти, че мога да се справя с него. А ти от своя страна ми обясняваш, че това е личен въпрос.

— Има една голяма разлика — поясни Реймънд. — Аз имам пистолет.

— Знам. Точно затова си мисля, че идеята ти харесва — каза тя. — По мъжки. Престрелка в Окей Корал. Трябва да се върнеш сто години назад в Дивия запад, за да намериш аналог, но нещата са точно такива, нали?

Реймънд се замисли за момичето от „Нюз“.

— Не знам — каза той и замълча.

Представи си сцена от Дивия запад. Прашна улица, мъже с оръжия. После образът изчезна и той видя хлапета, които си играеха на каубои на празния парцел близо до „Света Троица“. След това местата, където си играеха, изчезнаха под магистралата и той видя същите хлапета в училище. Малко русо момиченце на име Кармел, което в един есенен следобед в пети клас остави на чина му бележка с думите „Обичам те“. Деца, които си споделят тайни. Беше много отдавна, но Реймънд още го виждаше ясно. Образът беше част от него сега, когато седеше в полумрака с човек, който също имаше тайни. Зачуди се дали Каролин имаше близки приятели или поне един човек, с когото да говори интимно.

— Какво не знаеш? — запита тя.

— Мислех си за това, което каза. Странно е. Когато говорих с Клемънт, той непрестанно повтаряше, че аз не се интересувам повече от спазването на закона, отколкото той от нарушаването му…

— Той ли го каза?

— Да. Според него това било нещо лично между нас, което няма нищо общо с другите хора.

— А ти съгласи ли се?

— Казах му: „В миналото можеше да уредим въпроса помежду си“. А той отвърна: „Или ако смятаме, че е забавно“.

Загледана напрегнато в него, Каролин каза:

— Не си разказал това на хората, с които работиш, а го казваш на мен.

Тя се надигна от копринената възглавница и се наклони към него, но затворена в себе си, облегнала ръце на коленете си.

— Онази вечер в кабинета ме попита дали можеш да ми помогнеш. Каза го два пъти. И двата пъти, поради начина, по който зададе въпроса, бях почти готова да ти отговоря. Исках…

Очите й бяха кафяви. Разширените в полумрака зеници ги правеха да изглеждат по-тъмни и ясно изразени, като очи от портрет, подчертани нарочно, с изключение на малкото бледо петно, отразяващо светлината, което приличаше на нежна искрица.

— Всеки има нужда от човек, с когото да споделя тайните си — каза Реймънд.

Харесваше деликатното очертание на носа й, формата на устата. Помисли си, че би искал да захапе нежно долната й устна.

— Правя грешки — призна Каролин. — Мисля, че те познавам, но не е така. Казваш изобразително изкуство и астрално тяло…

— Но той няма такова, нали? — прекъсна я Реймънд.

Адвокатката не отговори.

— Позволи ми да ти помогна — каза Реймънд.

Тя продължи да се вглежда в очите му, събирайки смелост.

— Каролин, давам ти дума, че…

— Прегърни ме, моля те — каза тя.