Първобитен град

8.

Те бяха спокойни мъже, които обсъждаха убийството с нормален тон.

Робърт Херцог, инспектор от отдел „Убийства“, седеше зад покритото си със стъкло бюро в кабинета си със стъклени стени. Беше полицай от двадесет и девет години. Едър мъж с тъжно лице и гъста, посивяла коса. И Реймънд Круз, чийто поглед се отдели от прозореца, когато Херцог го попита дали слънцето го притеснява.

— Не, чудесно е — каза Реймънд.

— Стори ми се, че се мръщиш.

Прозорецът зад Херцог гледаше на юг към реката и горната половина на небостъргач, отразяващ слънцето.

— Е, какво знаем за Адел Симпсън?

— Работила в компания за недвижими имоти, разведена, без деца. Живеела сама в апартамент близо до Уестланд. Излизала с няколко души от службата. Единият — женен.

— Можеш ли да свържеш някой от тях със съдия Гай?

— Не знам още, но се съмнявам.

— Ще се нуждаеш от помощ в този случай. Ще видя какво мога да направя.

— Не знам… — каза Реймънд замислено.

Искаше да чуе на глас собствената си теория, без да прибързва и без да забрави нещо. Херцог го гледаше очаквателно, но Реймънд знаеше, че шефът му щеше да зададе подходящите въпроси и да го остави да мисли спокойно.

— Вероятно извадихме късмет, че ни възложи и двата случая — каза Реймънд. — Имам предвид, че двата случая можеше никога да не бъдат свързани. Първото, което направихме, беше да потърсим връзка и се оказа, че има такава. Гай и Адел Симпсън са убити с едно и също оръжие.

— Значи предполагаш — каза Херцог, — че същият човек е убил и двамата, но не знаеш дали става дума за отмъщение, ревност или нещо друго.

— Всъщност — отвърна Реймънд, — сега не мисля толкова за мотива. Най-очевидният отговор е, че Гай е убит по поръчка, а момичето просто е извадило лошия късмет да придружава съдията в този момент.

— Откъде знаеш, че момичето е било там?

— Свидетелят чул пет изстрела. Точно пет. После женски писъци, макар да не е съвсем сигурен в това. Три куршума в Гай плюс две изходни рани. Два куршума в тапицерията на колата. Други два, подобни на тях, извадени от трупа на Адел Симпсън. Влезли са откъм гърба и са стигнали до белите дробове.

— Не е сигурно, че точно Адел Симпсън е пищяла — отбеляза Херцог.

— Да. Не бих предложил това като доказателство в съда — съгласи се Реймънд, — но Евърет Ливингстън — един от служителите на паркинга в „Хейзъл парк“ — ни разказа, че Гай си тръгнал от надбягванията в сребристия си линкълн, придружен от руса жена в розова рокля, златни верижки и тъмно червило. А това отговаря на описанието на Адел Симпсън.

— Как този Евърет е забелязал всичко това? — запита Херцог.

— Евърет си спомня съдията, защото го познавал по физиономия. И освен това Гай участвал в лек сблъсък с черна кола, която била или буик или олдсмобил.

— Той описа ли шофьора на черната кола?

— Описа лявата му ръка — загоряла от слънцето, с червеникави косми и навит нагоре ръкав. После стигаме до Гари Соуви — бял, двадесет и осем годишен. Видял черен буик, който бутал колата на съдията надолу по „Джон Р“.

— Къде намираш подобни свидетели? — попита Херцог.

— Става още по-хубаво — отвърна Реймънд. — Един човек стоял на ъгъла на Девета миля и „Джон Р“ в един и половина сутринта, когато черна кола на „Дженерал мотърс“, вероятно буик, едва не скочила на тротоара и не прегазила кучето му. Човекът каза, че регистрационния номер бил ПИХ петстотин и нещо. Открихме „Буик Ривиера“ ПИХ 546, регистриран на Дел Уиймс, който живее в онази сграда.

— Коя сграда?

Реймънд кимна към прозореца.

— На „Лафайет“ номер 1300.

Херцог се завъртя, погледна към небостъргача и отново се обърна към Реймънд.

— Дел Уиймс има ли червеникави косми по ръцете си? — попита той.

— Не знам какъв цвят косми има. Бил е вън от града снощи.

— Тогава защо ми разказваш за него?

— Левият му калник е ударен — отговори Реймънд.

— Това е интересно.

— Освен това в апартамента му живее млада дама, която е била в „Хейзъл парк“ снощи.

— Дамата с червена коса ли е?

— По-скоро руса. Тя не е била в буика. Седяла е в един кадилак с… готов ли си? Скендер Лулджарай.

— Името ми звучи познато — каза Херцог.

— Скендер е братовчед на Тома.

— А, Тома — каза Херцог. — Албанецът. Не сме го чували от известно време, нали?

— Да. В момента албанците са кротки — каза Реймънд. — Говорихме със Скендер и той потвърди, че е ходил на надбягванията с една млада дама, но не се съгласи да ни даде името й.

— Защо?

— Те са си такива. Много прикрити хора. Но това няма значение. Знаем, че е същата млада дама, която живее в апартамента на Дел Уиймс, притежателя на черния „Буик Ривиера“. Името на младата дама е Санди Стантън.

Херцог изчака малко, после каза:

— Предавам се. Коя е Санди Стантън?

— Да се върнем назад към ноември седемдесет и осма и малка къщичка на улица „Сейнт Мери“ — каза Реймънд.

— А, да.

— В тази къщичка човек можеше да си купи дрога от висока класа. Една вечер през ноември трима бели влизат в къщата малко след единадесет…

Херцог се обади:

— Албърт Ракоста, Виктор Редик… да видим дали помня добре… Луис Никс…

— Той е бил шофьорът — каза Реймънд. — Оставяш най-доброто за накрая, нали? Всеки го прави.

Херцог се усмихна.

— И Клемънт Мансел.

— И Клемънт Мансел. Точно така — потвърди Реймънд. — С червеникавите косми по ръцете и сините птици. Помниш ли сините птици? По онова време Санди Стантън живееше на същия адрес с него. Мисля, че тогава Норб говори с нея. Аз не я познавах тогава, но си спомням, че я видях в съда. Видях я и днес следобед.

Херцог се сети за още нещо.

— Луис Никс беше убит с „Валтер П 38“, нали? — запита той.

— Така смятаме — отговори Реймънд. — Но имахме само една малка частица за проба. Не беше достатъчна, за да сме сигурни, че е от „Валтер“. Но помниш ли дограмата в къщичката на „Сейнт Мери“?

— Дограмата?

— Рамката на вратата между всекидневната и трапезарията — каза Реймънд. — От нея извадихме два куршума от „Валтер“. Оръжието не беше открито на местопрестъплението. Намерихме само жертвите. Три броя. Чамп, който ръководел бизнеса. Шорт Дог, осемнадесетгодишен, който играел ролята на портиер. И дъщеричката на Чамп, седемгодишна, която в този момент спяла в другата стая. Беше убита от куршум, минал през вратата.

— Помня момиченцето — каза Херцог. — И тримата са убити със същия пистолет, нали?

— Да, но не с „Валтер“, а с „Берета“, двадесет и втори калибър. Оръжието беше намерено в задната уличка, по него нямаше отпечатъци. Но когато Луис Никс се съгласи да ни сътрудничи, той каза, че беретата принадлежала на Клемънт Мансел.

— Почти не помня тази част — каза Херцог. — Важна ли е?

— Не искам да пропусна нещо — отвърна Реймънд. — Тогава се случи следното. Някой от квартала чул изстрелите и се обадил в полицията. Патрулната кола пристигнала там и заварила Луис, който седял в буса с работещ двигател. Клемънт, Ракоста и Редик вече се били измъкнали отзад, оставяйки Луис да се чуди какво става. Ние предложихме сделка на Луис и той ни предаде трите си другарчета. Редик и Ракоста бяха осъдени. Получиха доживотни присъди. Клемънт Мансел също беше осъден, но обжалва въз основа на клаузата за федерален арест. Помниш ли?

— Горе-долу. Продължавай.

— Апелативният съд преразгледа присъдата му и Клемънт беше освободен.

— Имаше нещо за някакво друго обвинение към него — каза Херцог, като се опитваше да си припомни.

— Мисля, че прокурорът оплеска работата — каза Реймънд. — По времето, когато беше арестуван, федералните издирвали Клемънт за някакво дребно престъпление — кражба на кола и прехвърлянето й през границата на щата. Адвокатът на Клемънт го накарал да се признае за виновен по обвинението на федералните и го изпратили в затвора в Милан за девет месеца. Докато излежавал присъдата си там, започнало делото за тройното убийство и бил осъден и по него. Луис Никс свидетелствал и разказал как планирали удара, как Клемънт приготвил оръжието и т.н. Осъдили ги на доживотен затвор и ги изпратили в Джаксън. Естествено, и тримата обжалвали. Молбите на Редик и Ракоста били отхвърлени, но жалбата на Клемънт била разгледана и той спечелил. Знаеш ли защо?

— Заради федералното обвинение — отговори Херцог.

— Точно така. Защото когато един затворник излежава присъдата си, а в друг съд му е предявено друго обвинение, той трябва да се яви на дело в рамките на сто и осемдесет дни. В противен случай — каза Реймънд и замълча за момент, за да оформи ясно мисълта си, — ако се наложи да чака по-дълго, това може да доведе до несигурност у затворника и да провали превъзпитанието му.

— Това ли гласи клаузата?

— Нещо такова — отговори Реймънд. — Ако си спомняш, по онова време в Градския съд цареше пълна бъркотия. Бяха претрупани с дела. Та делото, по което Мансел и Разрушителният екип били осъдени, се състояло на сто и осемдесет и шестия ден след призоваването им. Адвокатът на Клемънт обжалвал въз основа на това и той бил освободен, въпреки че е бил осъден без съмнение. Дори след като Редик и Ракоста дали показания, че оръжието на убийството принадлежало на Клемънт и той лично убил двамата мъже и седемгодишното момиченце, престъпникът бил освободен, защото го довели в съда шест дни по-късно, което можело да навреди на превъзпитанието му.

— Кой е бил негов адвокат?

— Каролин Уайлдър.

— Аха — кимна Херцог и се усмихна. — Много умна жена. Гледал съм я в съда и винаги съм й се възхищавал. Клемънт е осъден доживотно, няма какво да губи. Тя знае, че в съда цари бъркотия, затова го предава на федералните, като се надява, че шестте месеца ще изтекат, преди да го призоват в съда за тройното убийство.

— И успява само с шест дни.

— Разбрала е, че в прокуратурата не броят дните или въобще не са се сетили за другата му присъда — каза Херцог. — Да, много умна жена.

— Клемънт е освободен — продължи Реймънд, — а след няколко седмици Луис Никс е намерен прострелян в главата. Пистолетът бил пъхнат в устата му. Вероятно същото оръжие, от което са изстреляни куршумите, извадени от дограмата на улица „Сейнт Мери“. Вярвам, че това е и оръжието, с което са убити съдия Гай и Адел Симпсън. „Валтер П 38“.

— На мен също ми се иска да вярвам в това — каза Херцог.

— В лабораторията са почти сигурни, но искат да направят проба, за да са напълно убедени.

— Откъде се е взел този пистолет? — попита Херцог.

— Жената на Чамп — търговеца на наркотици — каза, че той имал „Лугер“ — отговори Реймънд. — Но не го намерихме на местопрестъплението.

— „Валтер П 38“ не е „Лугер“ — каза Херцог, — но разбирам какво имаш предвид.

— Точно така. Прилича на „Лугер“. Жената не е могла да направи разлика. Затова смятаме, че Клемънт е задигнал пистолета от Чамп. Намираме същото оръжие, използвано при двойното убийство тази сутрин. Жертвите са били на надбягванията. Там е била и Санди Стантън, приятелката на Клемънт. А колата, която тя шофира… Е, вероятно точно нея са видели снощи на хиподрума и на мястото, където беше убит съдията.

— Защо не приберете колата?

— Ще го направим. Веднага щом Санди приключи с обиколките си. Тя току-що отиде в една къща на „Кърчивал“.

— На „Грос Пойнт“ ли? — изненадано запита Херцог.

— Не, точно в противоположната посока. Номер 2925, до едно място, наречено „Салонът на Суити“. Санди може да е наркоманка, но не мисля така. Ще трябва да проучим мястото.

— Ако Мансел е използвал колата снощи — каза Херцог, — в момента тя може да шофира наоколо с оръжието, с което е извършено престъплението.

— Въпрос на преценка — отвърна Реймънд. — Дали да приберем колата и да я проверим, или да следваме Санди и да огледаме колата по-късно? Ако Клемънт я е използвал, предполагам, че я е почистил. Но ако е пропуснал и най-малкото, специалистите ни ще го открият.

Херцог кимна. Наистина беше въпрос на преценка.

— Екипът ни наблюдава Санди непрекъснато — продължи Реймънд. — Ако стане напечено, имам предвид, ако Санди отиде до реката или спре до контейнер за боклук, те веднага ще скочат върху нея. Но не искам да паникьосвам никого прекалено рано, включително и себе си. Не искам да направя погрешен ход и Клемънт да ни се измъкне.

— Може вече да се е измъкнал — отбеляза Херцог.

— Така е — съгласи се Реймънд. — Или може да си седи в онзи небостъргач на двайсет и петия етаж. Ако си спомняш Мансел добре, той има доста кураж. По онова време в пресата го наричаха Дивака от Оклахома, но по-скоро е луда глава, която вечно предизвиква смъртта.

— Безразсъден рицар с пистолет.

— Точно така. Обича да живее в опасност, а още повече обича да убива.

— Добре, но ако не го пипнеш с пистолета, за какво друго можеш да се хванеш? — попита Херцог.

— Това е проблемът — отговори Реймънд. — Разполагаме с облегната на прозореца на колата ръка с червеникави косми, но не съм чувал някой да кара свидетелите да идентифицират престъпника само по ръката. Трябва да го пипнем, докато пистолетът е у него. Знам това много добре.

— Изглеждаш ми доста спокоен — отбеляза Херцог. — Не може да е поради липса на желание.

— Не, просто се опитвам да се сдържа да не започна да разбивам врати — отвърна Реймънд. — Не искам да се проваля и Мансел да се измъкне като миналия път.

— Защо ли е убил Гай? — запита Херцог.

— Ще го попитам — отговори Реймънд. — Веднага щом го арестувам. Никога не е бил съден от Гай, затова предполагам, че не е нещо лично. Видял го е на хиподрума. Може Гай да е спечелил и Клемънт да е решил да го обере. Но съм по-склонен да мисля, че някой му е платил, за да очисти съдията.

Реймънд се замисли за момент и добави:

— Или пък е отишъл на хиподрума, защото Санди е била там със Скендер, а Клемънт е искал да му заложи капан. Мансел действаше по същия начин, когато работеше с Разрушителния екип. Намираха някой собственик на магазин от малцинствата, човек, който крие парите си у дома. Разрушителният екип го посещаваше, пребиваше го от бой, претърсваха къщата му и си тръгваха със спестяванията му. Мисля, че Клемънт още си пада по тези неща.

— Бил ли е арестуван след тройното убийство? — попита Херцог.

— Не. Подозирали са го, по дяволите, той винаги е подозрителен, но в компютъра няма нищо ново. Освен ако не броиш обвинението за шофиране в пияно състояние. Получил го миналата пролет в Лоутън, Оклахома. Оттам изпратили протокола в Лансинг, където му взели книжката.

— Добре, ако го хванеш да шофира без книжка — каза Херцог. — Следващата седмица ще отсъствам. Отивам до Лилънд със Сали.

— С нейните деца ли?

— Не. Идеята е да сме съвсем сами. Да видим как ще потръгне.

— Имаш ли нужда от детегледачка?

— Не, децата са достатъчно големи. Майките са проблем. Майката на Сали я попитала с кого заминава и тя й казала, че с мен. Сами ли? Да, само ние двамата. Майка й щяла да получи инфаркт.

— Защо?

— Защо ли?

Едрият мъж зад бюрото, който работеше като полицай почти от двайсет и девет години, погледна леко засрамено и тъжно.

— Защото не сме женени. Помниш ли миналата година, когато ходихме до Флорида за една седмица? Същата работа. Казах на майка ми, че заминавам със Сали, а тя веднага попита: „А, вече сте се оженили?“. Сали е на четиридесет и девет, аз — на петдесет и четири. И двамата сме разведени. Децата ни пътуват из цялата страна с гаджетата си и бабите приемат това. Но ако ние със Сали се опитаме…

— Шегуваш се — каза Реймънд.

— Майка ти жива ли е още? — попита Херцог.

— Да. Живее в Дайтона.

— Добре, опитай. Кажи й, че ще я посетиш с една жена, по която много си падаш, но не сте женени, и виж реакцията й. „Искаш да кажеш, че двамата пътувате сами заедно?!“ Ще ти го каже шокирано, сякаш не може да повярва на ушите си. Знам, че си доста по-млад от мен — каза инспекторът от отдел „Убийства“, — но честно ти казвам, ние сме от едно ужасно объркано поколение.