Първобитен град

23.

Детектив от полицията в Хамтрак на име Франк Кочански каза по телефона на Тома:

— Къде си?

— Все още съм в болницата — отговори албанецът.

— Лицето, което търсиш, е в „Ийгъл“. Видяхме колата му там и аз се обадих на Хари. Хари потвърди, че онзи е там, пийва и звъни по телефона.

— В „Ийгъл“? — повтори Тома, изненадан, че онзи все още се намираше в близост до апартамента на Скендер, само на около километър от него.

— Да, в „Ийгъл“, на улица „Кемпо“ — потвърди Кочански. — Колко заведения с това име знаеш?

Тома се обади в бара. Хари каза:

— Да… не, чакай една минута, онзи си прибира рестото.

Тома тръгна по коридора към чакалнята на третия етаж, където седяха членовете на семейство Лулджарай от мъжки пол. Те го загледаха как разгъва картата на града, разучава я няколко секунди, после я оставя на масата и очертава с пръста си груб кръг, в който попадаха Хамтрак и източната част на Детройт. Тома каза:

— Онзи е някъде тук. Но през повечето време е в центъра на града, затова мисля, че и сега ще се върне там. Ако познава пътя добре, ще мине през „Крайслер“. Ако не, може да потегли по „Макдугъл“.

Тома замълча за момент. Пръстът му се премести върху булевард „Ийст Гранд“.

— Но може да мине и оттук — добави той. — Не го познаваме, затова трябва да го търсим на всички тези места.

След около четиридесет минути Скендер отвори очи, събуден от бръмчене. Тома изключи пейджъра си, застана близо до братовчед си и го докосна по лицето.

— Поспи още малко — посъветва го той.

Тома се обади от обществен телефон в службата за съобщения, получи някакъв номер и го набра.

— Къде е? — попита той.

— В някаква къща на „Ван Дайк плейс“. Ние сме на ъгъла на „Ван Дайк“ и „Джеферсън“ — отговори гласът на албански.

— Изчакайте ме — нареди Тома.

— Ами ако излезе… — започна гласът.

— Тогава го убийте — отговори Тома.

— Струва ми се, че с негрите се случва следното — каза Клемънт. — Пристигат тук и разбират, че имат право да ти отговарят. И тогава започват да спорят за всичко. Обясних на негърката ти, че съм сигурен, че си тук. Звънях в кантората ти безброй пъти и накрая ми казаха, че си у дома. Затова защо въобще ще спори с мен?

— Никога не съм си у дома за клиентите — отговори Каролин. — Мога да се видя с теб в службата или по-вероятно в областния затвор, но не и тук. Така че, Клемънт, ще трябва да си тръгнеш.

— Ти пък само четеш. Болна ли си? Виждам човек по халат по средата на деня и решавам, че или работи нощем, или е болен.

Каролин си свали очилата, спусна крака от възглавничката, постави очилата си в книгата и я затвори в скута си.

— Аз също ще започна да споря с теб, ако не си тръгнеш — каза тя. — И ти обещавам, че ще загубиш.

Клемънт сякаш не я чу. Той разглеждаше стаята, абстрактните картини, бара. Погледът му преминаваше от седналата в бамбуковото кресло Каролин, облечена в роба на бели и бежови райета, към бежовото канапе, покрито със сини възглавници. Клемънт се приближи до канапето и се просна върху него. Ботушите му глухо изтропаха по ориенталския килим. Той издърпа възглавницата зад гърба си и се настани удобно.

— Мамка му, изморен съм — каза той.

Каролин го наблюдаваше внимателно. Любопитството й изместваше нервността и я успокояваше, докато тя разучаваше излегналия се на канапето й мъж. Клемънт облегна глава на възглавницата и пъхна ръце в джобовете си. Дивака от Оклахома. Роден между петдесет и сто години по-късно.

Или малко момче готово да се оплаче, че няма какво да прави. Клемънт започна да оглажда гънката в килима с тока на ботуша си.

— Килимът, който възнамеряваш да унищожиш, струва петнайсет хиляди долара — каза Каролин.

— Без майтап? — възкликна Клемънт и се вгледа в синята ориенталска шарка.

— Без майтап — отвърна Каролин. — Всъщност в момента струва повече.

— Защо не го продадеш? Ще получиш добри пари.

— Харесвам го. Не съм го купила като инвестиция.

— Колко изкарваш на година?

— Достатъчно, за да живея както искам.

— Е, хайде де, колко изкарваш?

— Защо искаш да знаеш?

— Не държиш пари в къщата, нали? — ухили се Клемънт. — Знам. Всичко е в кредитни карти. Тия лайна ме съсипват, знаеш ли?

— Да не искаш да те съжаля?

— Не, но би могла да ми напишеш един чек.

— Защо бих направила подобно нещо?

— Знаеш защо.

— Клемънт, ти си скапан изнудвач.

— Знам. Но оня гаден съдия умря и нищо не излезе от цялата работа. Истински срам. После видях номера ти в бележника му и започнах да планирам. — Клемънт се намръщи леко и попита: — Защо телефонният ти номер беше в бележника му?

— Звъня ми няколко пъти. Искаше да изляза с него.

— Господи, не си го направила, нали?

— Не, Клемънт, не го направих.

— Не си много млада, но знам, че можеш да имаш нещо по-добро от него.

— Този разговор струва пари, Клемънт — каза Каролин. — Ако ще се занимаваме с положението ти, трябва да помислиш за предварителния ми хонорар, който е две хиляди и петстотин долара. А ако ще се явяваме на дело, ще имам нужда от още седем хиляди и петстотин. Авансово.

Клемънт примигна и се намръщи. Каролин го наблюдаваше с безразличие. В момента Клемънт клатеше глава усилено.

— Първото нещо, което сигурно научавате в училище, имам предвид адвокатите, е как да извъртате нещата. Идвам тук, за да получа чек, а ти ми казваш, че искаш десет хиляди долара.

— Ако ще те представлявам.

— За какво? Мамка му, те само се ровят наоколо, никога няма да имат случай. Аз ще изчезна. Отивам в Тампа, Флорида, за зимата. Но нямам мангизите, които ми трябват. Затова искам да ми напишеш чек.

Каролин седеше в креслото и оглеждаше Клемънт, облегнала глава на ръката си.

— Никога не спираш да ме изненадваш — каза тя.

— Така ли?

— Винаги изглеждаш толкова спокоен. Никога не се тревожиш. Как го постигаш?

— Имам добри мисли — отговори Клемънт. — Иди си вземи чековата книжка.

— Колко искаш? Една-две стотачки?

Клемънт отново се намръщи.

— Една-две стотачки? — повтори той.

Беше дошъл тук, без да има определена сума наум. Адвокатката спомена хонорар от десет хиляди долара и това не му прозвуча лошо. Хубаво, закръглено число. А сега, мамка й, го гледаше сякаш беше чистачката й. Чакаше го да си тръгне, за да може отново да отвори книгата си. Той удвои сумата и каза:

— Двайсет хиляди ще ми свършат работа.

Каролин не отговори. Нито пък помръдна, докато Клемънт не каза:

— Ти самата си доста спокойна.

После се загледа в нея. Тя стана от креслото, остави книгата на възглавницата и отиде до бюрото пред прозореца.

Обърнала профила си към него, наведена над бюрото, тя каза:

— Правя това, макар да знам, че не е разумно.

После адвокатката отвори чековата си книжка и написа нещо.

Клемънт се изненада. Беше очаквал спор. Каролин откъсна чека от книжката и прекоси стаята, без да погледне към него, докато не застана до вратата, която водеше към коридора. Клемънт видя парапета на стълбите зад нея. Каролин му протегна чека.

— Ето — каза тя. — Вземи го.

Нещо не беше наред. Клемънт се вторачи в нея. Адвокатката излезе в коридора и протегна чека над стълбището.

— Добре, тогава го вземи, когато излизаш оттук — каза тя. — Но ако го вземеш, не очаквай повече помощ от мен. Във или вън от съда. Разбра ли?

Клемънт се надигна и се приближи към нея. Протегнатата й ръка изглеждаше бледа на фона на робата. Когато застана до нея, тя му подаде чека. Клемънт го погледна внимателно.

— Тук пише двеста — каза той.

Каролин извика надолу:

— Марси?

— Казах двайсет бона. Забравила си няколко нули.

Каролин се обърна към него.

— Дори ако можех да напиша чек за тази сума, мислиш ли, че наистина бих го направила?

— Да, мисля — отговори Клемънт. — По-разумно е, отколкото да навия килима ти или да прибера бижутата ти.

— Знаеш, че мога да спра плащането на чека веднага щом си тръгнеш, нали?

— Но тогава ще се върна, нали?

— Не мога да повярвам — каза Каролин. — Трябва само да звънна в полицията.

— Господи, ужасно е трудно да се разбереш с някои хора — изохка Клемънт. — Къде е банята ти?

Каролин се поколеба, после посочи неясно с ръка.

— Ей там. Първата врата.

Тя се облегна на парапета, за да направи път на Клемънт, после се опита да се дръпне от него, когато я хвана за ръката.

— Хайде да отидем до банята — каза Клемънт.

— Чакай малко…

Пръстите на Клемънт стиснаха здраво ръката й и тя извика:

— Марси!

— Марси е заключена в килера — обясни Клемънт и я побутна напред. — Казах ти, че тя спореше с мен. Адвокат си, знаеш как стават тия неща. Хората спорят, а ти трябва да ги накараш да те разберат или да замълчат, нали?

Той бутна Каролин в банята и затвори вратата, оглеждайки се наоколо.

— Човече, това е страхотно. Можеш да си направиш купон тук. Огромна кабина за душ… аз лично предпочитам ваните, но и това ще свърши работа. Свали си робата.

— Клемънт… — започна Каролин.

— Какво?

— Каквото и да правиш — каза тя, като се опита да си придаде искрено изражение с лека усмивка, — мога ли да ти дам един малък съвет?

— Колко ще е хонорарът?

— Този съвет е безплатен. Каквото и да имаш наум — бавно продължи тя с леко разтреперан глас, — мисля, че трябва внимателно да обмислиш положението, в което се намираш.

Клемънт дръпна ципа на робата й.

— Клемънт, дръж се прилично — каза Каролин.

— Значи ще спреш плащането на чека, а?

Робата се отвори, когато той я дръпна надолу. Каролин се опита да я задържи. Клемънт я хвана за ръцете и ги отмести настрани. Застана плътно до нея и се вгледа в лицето й.

— Нямам дори приблизително толкова — каза адвокатката, все още искрено, — така че какво значение има?

— Колко имаш?

— Да отидем да проверим чековата книжка.

— Първо си свали робата — нареди той и пусна ръцете й.

— Клемънт, спри и помисли малко…

Ръцете му се плъзнаха под памучната дреха, придвижиха се нагоре по тялото й и усетиха скръстените й лакти.

— Какво мислиш, че ще ти направя? — попита той. — А? Кажи ми.

Той прокара пръсти по зърната й.

— Хей, зърната ти са щръкнали — извика Клемънт. — Така ти е гот, нали? Само малко да ги погалиш и стават твърди като камъчета.

Дясната му ръка се премести към корема й. Очите му бяха все още приковани в нейните.

— А сега какво мислиш, че ще направя? Това тук пъпчето ти ли е? Охо, нямаме гащи, а?

Гласът му стана дрезгав.

— Кажи ми какво мислиш, че ще ти направя. А? Хайде…

Клемънт извади дясната си ръка от робата, сви я в юмрук, изръмжа, надигна се на пръсти и заби юмрука в стомаха на Каролин.

После я вкара под душа, смъкна робата от раменете й и стисна здраво ръцете й. Заудря я в бъбреците и стомаха, после нанесе няколко болезнени крошета в лицето. Носът и устата й се разкървавиха и той пусна душа. Работата беше да я задържи на крака, но със замъглен поглед и стенеща. Клемънт се съмняваше, че са й останали много сили. Даде й кърпа и я поведе към бюрото, обляно от следобедното слънце. Отвори чековата й книжка и каза:

— Хайде сега да видим колко искаш да ми дадеш.

Клемънт се огледа в огледалните стени на първия етаж, ухили се на хубавеца, който го гледаше в огледалото, и излезе навън с чек за шест хиляди и петстотин долара в джоба на джинсовото си яке, като си мислеше, че най-после се е добрал до нещо сериозно.

Навън беше чудесно.

На отсрещната страна на улицата стоеше някакъв тип. Млад мъж в тъмен костюм.

Работата определено се оказа по-лесна от нахлуването някъде с оръжие. Избираш подходящия човек, набиваш му в главата защо не трябва да звъни в полицията, после влизаш в банката и осребряваш чека. Ако случайно от банката се обадят на човека, за да потвърди плащането, той още е наранен и изплашен и веднага потвърждава.

На отсрещната страна на улицата вече имаше трима мъже. Стояха там и си говореха.

Каролин вероятно го наблюдаваше отгоре през прозореца. Човече, това място беше огромно. Странно. Висока ограда от ковано желязо с пръти като копия, асфалтиран паркинг в страничния двор и никаква трева. Сякаш мястото навремето е било жилище, после някакво заведение и накрая отново жилище. Колата му си стоеше до желязната ограда, където я беше оставил.

Тримата мъже отсреща, Клемънт осъзна чак сега, докато ги гледаше през оградата, носеха черни костюми. Тъмнокоси мъже с мустаци и черни костюми…

Боже господи, та той дори не беше виждал албанец до вчера. Мамка му, каза си Клемънт. Искаше му се да се затича към колата, но се насили да върви бавно. Не искаше онези да се развълнуват прекалено рано, преди той да стигне до шофьорската врата и да бръкне под седалката.

Тримата мъже се приближаваха към него през улицата. Приличаха на гробари. Отваряха черните си сака и бъркаха вътре.

Клемънт все още беше на около пет крачки от колата си, когато те извадиха пистолетите си и започнаха да стрелят по него. Той не можеше да повярва на очите си. Насред улицата, трима мъже, които не беше виждал никога в живота си, стреляха по него. При това без дори да се уверят, че той е човекът, когото търсят. Просто си вървяха и гърмяха по него! Клемънт отвори вратата на колата и видя как няколко куршума се забиват в прозорците, които се напукаха, но не паднаха. Той извади браунинга изпод седалката, изпълзя до задницата на монтегото, протегна ръка над багажника и когато видя тримата мъже, започна да натиска спусъка. Усети подскачането на оръжието, чу оглушителния му шум и видя как тримата мъже се разпръсват, тичайки покрай оградата. Клемънт се качи в колата, даде на заден ход и потегли към задната част на къщата. Едва не натисна спирачката, когато видя дебелата верига, препречваща пътя. Какво, да не те е страх да одраскаш новата си кола, помисли си той и продължи напред. Разкъса веригата и изфуча по тясната уличка. Когато приближи към края й, се зачуди накъде да тръгне. Наляво, надалеч от момчетата в черно? Или надясно, където щеше да му се наложи да мине покрай тях? Да вървят по дяволите! Клемънт зави надясно и видя черните костюми насред улицата. Гледаха към него и тримата се прицелваха в колата с протегнати ръце. Очевидно знаеха какво правят. Звукът от изстрелите не беше много силен, но предното стъкло разцъфна. Клемънт насочи колата право срещу тях. Видя ги как се втурват към тротоара и зави рязко, за да се качи на бордюра. Двама от тях се скриха в двора, а третият постави рекорд по катерене на огради, като едва успя да издърпа нагоре краката си, когато Клемънт издра колата си в желязната ограда. Той се върна обратно на платното и получи още няколко куршума в задницата, преди да стигне до „Джеферсън“ и да завие, без да спира на светофара.

Не можеше да повярва, че никога преди не бе чувал за албанците.