Първобитен град

6.

Веднъж Клемънт бе прегазен от влак и оживя. Беше товарният влак Чесапийк — Охайо, с тридесет и три вагона, два мотора и служебен вагон.

Клемънт беше с едно момиче. Чакаха на прелеза в град Редфорд. Червеният светофар проблясваше, а раираната бариера препречваше пътя. Клемънт излезе от колата и застана на релсите с гръб към фаровете на влака, който се приближаваше към него със седемдесет километра в час. Да, беше леко друсан, но не прекалено много. Готвеше се да скочи от релсите в последната секунда, обърнат с гръб към влака. Погледна към колата и видя лицето на момичето през предното стъкло. Очите й сякаш щяха да изскочат. Тогава Клемънт си промени решението и легна между релсите. Машинистът го забеляза и дръпна аварийната спирачка, но не навреме. Двадесет и един вагона преминаха над Клемънт, преди влакът да спре и той да изпълзи изпод двадесет и втория. Машинистът, Харълд Хауъл от „Гранд Рапидс“ каза:

— За такова нещо просто няма извинение.

Клемънт бе заведен в градската болница, където почистиха издрания му гръб и го освободиха. По време на разпита в полицията на Редфорд попита:

— Да не би да съм нарушил закона? Покажете ми къде пише, че не мога да легна пред влака, ако искам?

Клемънт каза, че това преживяване е било подготовка за страшните моменти в живота, при които затягаш и мускулите на сфинктера си. След като си лежал пред товарен влак, можеш да си лежиш спокойно в леглото по бельо, докато две ченгета са в съседната стая и разпитват за определен черен буик, и докато зловещ на вид „Валтер 38“ е скрит наблизо в този момент, без да се тревожиш, че ще се изпуснеш в гащите.

Той обясни на Санди, че както е можел да се махне от пътя на влака, така и сега е наясно, че има време да обмисли ситуацията и да се отърве от оръжието (макар да му беше неприятно да го прави), преди ченгетата да се върнат със заповед за обиск или да приберат колата. Той се възхищаваше от ограниченията, наложени на ченгетата в наши дни. Не можеха да отварят вратите на спалните или да влизат в чуждите коли без да имат заповед за обиск. Ченгетата трябваше да спазват правилата, защото в противен случай не възприемаха доказателствата им в съда. Това даваше определено предимство на Клемънт. Можеше да им се хили в лицето и да ги дразни, защото знаеше, че трябва да уважават гражданските му права.

Но кой, по дяволите, беше лейтенант Реймънд Круз? Клемънт разгледа визитната му картичка, после погледна през прозореца към сградата на полицейското управление.

— Не познавам никакъв лейтенант Реймънд Круз — каза той.

— Е, той пък те познава.

— Как изглежда? Обикновеното дърто ченге с бирено шкембе?

— Не, дори е почти кльощав.

— Реймънд Круз — замислено каза Клемънт. — Мазна мексиканска мутра, нали?

— Ами тъмен е, но не прекалено. Изглежда кротък… Странно, но имам чувството, че у него се таи някакво коварство — отговори Санди. — Иначе е готин.

Клемънт се извърна от прозореца и я погледна, като продължаваше да се чеше лениво.

— Готин, а? На всяка цена трябва да видя детройтско готино ченге. Това ще бъде една от целите ми в живота — каза той и добави: — Май ще е по-добре да се облечеш.

— Къде ще ходим?

— Искам да отидеш до остров Бел вместо мен.

— Чакай…

— Ще ти кажа къде в гаража е скрит пистолетът. Върху една от гредите. Прибери го в чантата си — той е в хартиена кесия, така че няма да се изцапаш — иди до остров Бел, паркирай и тръгни пеша по моста. Когато наоколо няма никакви коли, особено сини, марка „Плимут“, извади кесията от чантата си и я хвърли в реката.

— Налага ли се?

Санди си придаде измъчен вид. Клемънт я погледна търпеливо и тя каза:

— Първо трябва да изпуша поне една цигара с марихуана. Имаш ли?

— Искам да си с ясен ум, сладурче.

В апартамента бездруго нямаше никаква трева. Само някакви остатъци. Щеше да й се наложи да спре до магазина по пътя и да си вземе една торбичка.

Клемънт пъхна визитната картичка на Реймънд Круз под ластика на слипа си, плъзна ръце под сатенените ръкави на Санди и я придърпа към себе си.

— Защо си нервна, скъпа? — попита той. — Никога преди не си била нервна. Имаш ли нужда от един от сеансите на доктор Мансел? Това ще те успокои ли, сладурче? Е, мисля, че мога да ти помогна.

— Мммм, това е приятно — измърка Санди, затваряйки очи.

Усещаше дъха му близо до ухото си. След секунда тя каза:

— Трябва да го направя, така ли?

— Искаш да сме приятели, нали? — запита Клемънт. — А приятелите си помагат.

— Струва ми се, че усещам един малък приятел…

— Виждаш ли, Омир не ти се цупи и не ти отказва. Винаги е на разположение, когато се нуждаеш от него. Особено когато съм леко махмурлия. Можеш да го удариш с пръчка и пак няма да падне.

— Налага ли се да е в реката?

— Ти сещаш ли се за по-добро място? А когато се върнеш, ще отидем при твоя албанец. Как ти звучи това?

Няма значение какво точно казва човек на жените, стига да им казва нещо.

Жените са забавни същества, но човек трябва се отнася с тях като с малки деца — да си играе с тях, да им обещава разни неща. Особено на Санди, която беше добро момиче и никога не го проваляше. Клемънт я целуна за довиждане и реши да обмисли положението си, докато се облича.

Щеше да му се наложи да се махне оттук до ден-два. Гледката щеше да му липсва, но нямаше смисъл да се оставя да бъде лесно открит. Човече, този път бяха бързи. Или имаха късмет. Клемънт не можеше да си спомни лейтенант Реймънд Круз. Може би щеше да се сети, ако видеше лицето му. Трябваше да се отърве от всичко уличаващо, като например пистолета. А това беше неприятно. Клемънт обичаше този „Валтер 38“.

Той вдигна панталона си от пода и извади откраднатото от съдията. Парите — триста и четиридесет кинта — бяха чисти. Никакъв проблем. Беше оставил чековете в портфейла му — не можеше да си представи как се опитва да осребри чековете на мъртвец. Малкото тефтерче със спирала беше тънко, сякаш някой бе късал страници от него. Вътре имаше имена и телефонни номера, колонки с числа и дати, впечатляващи суми хилядарки с доларовия знак пред тях. Обаче за Клемънт не означаваха нищо. Докато не стигна до една от десните страници — предпоследната в бележника — и един номер се наби в очите му. УСФ 644–5905.

Буквите и числата бяха удебелени с химикалка, подчертани и оградени в каре.

За да се запомнят по-добре, помисли си Клемънт. Не се сещаше чии са инициалите, но номерът му беше познат. Беше го виждал някъде неотдавна. Но къде?

На двама полицаи от отдел „Тежки престъпления“, облечени във всекидневни дрехи и седнали в цивилен форд, бе възложено наблюдението на буика с регистрационен номер ПИХ-546, който се намираше на долното ниво на гаража на улица „Лафайет“ 1300. Дадоха им моментални снимки на Клемънт Мансел, профил и анфас, датиращи от 1978 година. Ако Мансел се качеше в колата, те трябваше да се приближат към него предпазливо и да го отведат на разпит. Ако откажеше, започнеше да се съпротивлява или се опиташе да избяга, полицаите трябваше да го арестуват, но им бе забранено да претърсват колата. Ако в колата се качеше жена, те трябваше да потеглят след нея, да я наблюдават внимателно и да се обадят в управлението.

Точно така постъпи един от полицаите, когато Санди подкара буика, пое по „Джеферсън“, зави наляво, отдалечавайки се от моста за остров Бел, и продължи към някакъв бар, наречен „Салонът на Суити“, който се намираше на улица „Кърчивал“ №2921. Следената влезе вътре, забави се около десет минути и излезе оттам с чернокож мъж на средна възраст. Придружи го до съседната врата — №2925, където влязоха в долния апартамент на двуетажна къща.

Полицаите се обадиха в отдел „Убийства“ и поискаха указания.