Първобитен град

14.

Клемънт си купи автоматична пушка „Рюгер“, калибър 22, намалена от осемдесет и седем долара и петдесет цента на шейсет и девет долара и деветдесет и пет, от магазин „Кей март“ в търговски център „Тел туелв“. После отиде до щанда с пишещите машини и попита момичето дали може да изпробва една от тях. Тя му разреши и му подаде лист хартия. Клемънт зачука по клавишите с показалците си, извади листа и го взе със себе си. Хареса черна каубойска шапка, нахлупи я на главата си, излезе от магазина и тръгна към „Ред Бауърс Шевролет“, където Санди Стантън се мотаеше из паркинга с коли втора употреба, издокарана в тесни джинси и ботуши с висок ток.

Санди забеляза Клемънт, който се приближаваше към нея с черната си шапка, хванал в ръка плик от „Кей март“, от който стърчеше дълга картонена кутия.

— Ох, господи, сега пък какво си взел? — попита тя.

Клемънт й каза, че това е изненада, и Санди се развесели.

— За мен ли? — попита тя.

Клемънт й отговори отрицателно, после огледа редиците от коли и я попита дали вече е избрала.

Санди го заведе до един „Понтиак Файърбърд“ с огромен въздухосъбирател и капак, изрисуван с червени и златни пламъци. Слънцето проблясваше по предното стъкло на колата.

— Не е ли страхотен? — попита тя. — Изглежда сякаш ще изяде останалите коли.

— Скъпа, казах ти, че искам обикновена кола — каза Клемънт. — Няма да се състезавам из улиците или да се перча пред познатите си. Просто имам нужда от някакво возило на твое име, докато нещата се пооправят. Имаме седем стодоларови банкноти. Това са всичките ни пари за пазаруване, докато успея да намеря още малко. Иди да купиш една обикновена кола и ако успея да пресека „Телеграф“ без да ме убият, ще ме вземеш от „Рамада ин“. Аз ще седна да пийна един коктейл там.

Санди купи „Мъркюри Монтего“, модел 1976, боядисан в светлосиньо над ръждата. Километражът му показваше, че е изминал само седемдесет хиляди километра. Цената му беше шестстотин и петдесет плюс данъка и Клемънт се ухили доволно.

— Това вече е приказка — каза той.

Всяко момче, родено в нефтените полета, пътувало в каросериите на вехти пикапи, докато навърши дванайсет години, вероятно би си мечтало за линкълни и кадилаци. Не и Клемънт. Беше карал и притежавал за различни периоди от време в живота си около двеста шейсет и осем коли, от всички марки и модели, включително вехтия „Шевролет“ на седемнайсетгодишна възраст и използвания „Тъндърбърд“, който купи в един момент, когато беше настроен състезателно. Всъщност всички останали коли бяха крадени. Според Клемънт колите служеха, за да те закарат оттук до там или пък за да събереш малко пари за харчене. Ако човек искаше да впечатли някого, можеше просто да набута никелиран четиридесет и пет калибров пищов в устата му и да запъне ударника.

Клемънт подкара към центъра и „Лафайет“, но не отиде до апартамента. Санди каза, че искала да купи нещо за ядене. Докато тя се мотаеше из супермаркета срещу сградата, Клемънт намери телефонна кабина с указател и потърси Круз.

Круз, Круз, Круз… Нямаше Реймънд Круз, но той бездруго не беше очаквал да го намери. Обаче се виждаше М. Круз. Обикновено жените използваха само инициали, тъй като смятаха, че това ще ги предпази от мръсни обаждания. Клемънт беше готов да се обзаложи на двадесет цента, че М. Круз беше бившата съпруга на лейтенанта.

Наблюдателният екип се обади на Реймънд Круз. Санди Стантън се прибираше у дома, пресичайки улицата с торба покупки в ръката. Сама. След по-малко от четири минути патрулна кола го закара до входа до сградата. Санди беше във фоайето и вадеше писмата за Дел Уиймс от пощенската кутия, когато Реймънд влезе.

— Здрасти — дружелюбно му се усмихна Санди.

Реймънд също се усмихна и я огледа. За малко да повярва, че тя се радваше да го види.

— Може ли да попитам какво ви води насам? — попита тя. — Дел още не се е върнал, ако търсите него.

Реймънд отговори:

— Не, всъщност търся теб, Санди.

Радостта й бързо изчезна. Качиха се до апартамент 2504. Реймънд отиде да се наслади на гледката от прозореца, а Санди изтича до банята. Забави се там доста време. Беше съвсем тихо. Реймънд се зачуди дали Санди не изхвърляше нещо в тоалетната. Тя се появи след малко, облечена в сатенените си шорти, бяла фланелка с портрет на нея и с боси крака. Каза му, че бързала да свали стегнатите джинси. Искало й се неудобните дрехи да не са модерни, но какво можел да направи човек. Трябвало да се придържа към модата. Също като с каубойските ботуши. Когато си била у дома, работела в конюшня и носела каубойски ботуши през цялото време. Никога не си и помисляла, че един ден те ще станат модерни и човек ще ходи с тях дори из луксозните търговски центрове. Санди говореше бързо, за да попречи на Реймънд да каже нещо. Вероятно се надяваше той да забрави защо е дошъл. Това му даде време да идентифицира портрета на фланелката и да прочете думите: „Запазете парковете“.

Санди се поколеба доста дълго и Реймънд попита:

— Къде е Клемънт?

— Е, толкова за света на модата — тъжно каза Санди. — Не знам къде е.

— Къде го остави?

— Да не мислиш, че съм малоумна или нещо такова? Няма да ти кажа абсолютно нищо. Ако сърцето ми не беше толкова добро, дори нямаше да говоря с теб… Искаш ли нещо за пиене?

Реймънд се готвеше да откаже, но след кратка пауза се съгласи и отиде с нея в кухнята, която приличаше на тесен коридор. Санди го попита дали иска скоч. Той прие и я загледа как вади лед и налива „Чивас“. За себе си Санди отвори кутия джинджифилова бира.

— Ауу! — изписка тя. — Ужасно гъделичка носа, но ми харесва. Но не се намира навсякъде.

— Имаш ли малко трева? — попита Реймънд.

— Олеле — възкликна Санди. — Човек вече не знае кой по какво си пада.

— Трудно ли се снабдяваш?

— Да не искаш да ползваш източника ми?

— Не, познавам един човек в прокуратурата, който има много добър източник. Но си мислех, че мога да ти помогна. Имам предвид, ако господин Суити не си върши добре работата.

— О, боже — изохка Санди. — Май ще е по-добре да поседна. Плашиш ме.

— Струва ми се, че господин Суити си има неприятности.

— Кой ли няма? — отвърна Санди.

— Трябва да внимаваш с кого се събираш — посъветва я Реймънд.

— Това е вярно — съгласи се Санди. — Май се движа с неподходяща компания. Хайде да отидем в другата стая. Тук е ужасно тясно.

— Исках да те попитам нещо — каза Реймънд. — Нали разбираш, смятаме да поговорим с господин Суити. Предполага се, че е бил на работа в нощта, когато убиха съдията. Може и да е бил. Но знаем, че имаш нещо с него…

Санди го прекъсна:

— Имам нещо с него ли?

— Вчера ходи в къщата му…

— За да си купя малко трева. Ти самият вече каза, че според теб той е моят източник. Преди малко го каза.

— Да, но защо Клемънт те изпрати там?

— Не ме изпрати. Дори не знае, че съм ходила там.

Санди замълча за момент, после продължи:

— Чакай малко. Объркваш ме — каза тя. — Вчера ходих там, за да си купя малко трева. Това е. Няма нищо общо с каквото и да било друго.

— Клемънт позволи ли ти да използваш колата?

— Колата не е негова, а на Дел Уиймс.

— Знам, но се чудех защо Клемънт те е пуснал да отидеш там.

— Не знаеше, че отивам. Вече ти казах.

И то два пъти, помисли си Реймънд. Повярва й отчасти защото искаше, а и защото му се стори логично. Не обичаше да се натъква на нелогични неща, които можеха да променят курса на действията му.

Реймънд използва притеснението на Санди и продължи:

— Хайде да разгледаме всички факти — каза той. — Разполагаме с колата, която се е намирала на местопрестъплението — буика на Дел…

Санди завъртя очи. Малко момиченце, което седеше в стаята по сатенени шорти, с гърди, очертани ясно от тениската. Слабичко дребосъче. Реймънд почувства съжаление към нея.

— Какво има? — попита той.

— А, нищо… Господи!

— Още не сме доказали, че Клемънт е бил в колата, но знаем, че той е убил съдията и онова момиче — Адел Симпсън.

— Заваля сняг — каза Санди. — А е едва октомври.

— Питай го — предложи Реймънд. — Но ето каква е работата. Дали Клемънт би искал да узнае, че си била в буика и си се видяла с човек, който преди е работил с него и би могъл също да бъде заподозрян в убийството на Гай? Разбираш ли какво искам да кажа?

— Дали разбирам? Шегуваш ли се?

— Значи Клемънт не знае, че си ходила там — продължи Реймънд, — защото ти не искаш той да узнае.

— Щом казваш така.

— Защо не искаш той да разбере, Санди?

— Той се ядосва, когато пуша много трева.

— Когато си нервна и разтревожена?

— Да, обикновено е така.

— Е, както вървят нещата, Санди — каза Реймънд, — май няма да е лошо да се снабдиш с едно-две кила хубава трева.