Първобитен град - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Елмор Ленард (22.) #23

22.

Реймънд имаше видение. Или поне така си представяше виденията. Херцог му съобщи, че албанецът е в болница, и в следващия момент Реймънд видя ясно какво ставаше и какво щеше да стане.

Видя как албанците се втурват по петите на Клемънт.

Видя как Клемънт тича да си прибере оръжието, за да се защити.

Видя господин Суити с оръжието, онзи „Валтер П 38“.

Видя Клемънт с пистолета в ръка — оръжието от убийствата на Гай и Симпсън.

Видя себе си — как протяга с ръка своя деветмилиметров „Колт“.

Видя…

Видението избледня. Не беше сигурен дали виденията са винаги точни. Реймънд си заповяда да се върне назад и да огледа всичко отново внимателно, започвайки с бюрото си в стаята на отдела. Спомни си…

Уендъл каза на някого по телефона:

— Известното като факт и онова, в което вярваш, могат да са две различни неща. Искам да разбера какво знаеш.

Норб Брил каза на една жена на средна възраст, седнала пред бюрото му:

— Можем да й помогнем. Давам ви дума като човек.

Жената отвърна нещо и Брил продължи:

— Е, надявам се някой да не я убие.

Хънтър, говорейки с превзет глас, каза на Морийн:

— „Да, тя дойде и каза, че искала да погали животинчето ми.“ И аз си мисля: „Аха, значи този тип е имал нещо с нея преди да я убие“. Нали така звучи?

Морийн се ухили нетърпеливо.

— Не, кучето на този тип седяло в колата, а тя искала да го погали.

Инспектор Херцог влезе и застана до бюрото на Реймънд.

— Спомена ми, че приятелката на Мансел — Санди Стантън — ходела с един от албанците, нали? — попита той.

Точно в този момент Реймънд усети предчувствието. Стомахът му се сви, когато осъзна, че беше забравил да поговори със Скендер, да го предупреди да внимава.

Реймънд каза:

— Скендер Лулджарай…

Херцог потвърди:

— Да, Скендер. Арт Блейни ходил в болница „Хътцъл“ да посети жена си. Минал покрай една стая и видял познато лице. Тома. Арт надникнал вътре и видял Скендер с гипсиран крак. Арт попитал какво става и Тома му отговорил, че Скендер паднал по стълбите.

Реймънд усети безкрайна умора и каза:

— Ох, мамка му.

— Да отидем в кабинета ми — предложи Херцог.

Реймънд получи виденията, докато вървеше към кабинета на инспектора с гледка към реката.

— Щях да му се обадя — каза Реймънд. — Не знам какво съм мислел. Знаех, че му правят постановка, а не му се обадих.

— Тома твърди, че е било злополука — успокои го Херцог. — Може и така да е било.

Реймънд поклати глава.

— Не, ще разбера какво точно е станало, но със сигурност не е било злополука.

— Добре. Имаш предчувствия — каза Херцог, — но повечето се оказват нереални, затова не обръщаш внимание на всичките.

Херцог погледна към таблото, покрито с изрезки от вестници, отразяващи убийствата на Гай и Симпсън.

— Половината от тези новинарски истории са предчувствия и подозрения. Кой уби съдията? На кого му пука? Както забелязваш, едва споменават Адел Симпсън. Всичко е само за съдията и за това какъв кретен е бил. Даваме им малко факти и повечето от тях са доволни, оставят ни на спокойствие и взимат интервюта от хора, които казват: „О, да, познавах съдията доста добре и убийството въобще не ме изненада“. Репортерите не се интересуват дали някога ще разрешим случая. Те бездруго имат за какво да пишат.

Реймънд, който премисляше видението си, слушаше търпеливо и внимателно.

Херцог продължи:

— Онова момиче от „Нюз“ — Силвия Маркъс — беше единствената, която попита за Мансел. Дали е заподозрян и къде е. Защо не сме го прибрали.

— Не съм я виждал наоколо — отбеляза Реймънд.

— Тук е всеки ден. Добрала се е до него някак си. Може би е подочула нещо или е видяла отворена папка на нечие бюро. Силвия е доста умно момиче.

— Така ли мислиш? — попита Реймънд.

— Да, задава добри въпроси — отговори Херцог. — Аз самият също имам няколко въпроса. Например колата — буика. Струва ми се, че не сме се заели сериозно с него.

— Избирам какво имаш предвид — отвърна Реймънд.

— Но знаеш ли откога се занимаваме с това? Седемдесет и два часа. Това е. Откак Санди се прибра от посещението си при господин Суити, колата не е мърдала. До снощи. Докарахме я тук, почистихме я и събрахме каквото можем. Колата изглежда сякаш е била карана двайсет хиляди километра с ръкавици. В момента Клемънт шофира „Монтего“ модел 1976. Снощи излезе, но никой не можа да го открие. Не се прибра тази сутрин. Санди също излезе, върна се рано тази сутрин с такси. Снощи, докато ги нямаше, влязохме в апартамента. Не намерихме оръжие в шкафа за бельо, нито в казанчето на тоалетната. Нито пък нещо, което е принадлежало на съдията.

— Значи се е отървал от оръжието — каза Херцог.

Реймънд не отговори.

— Ти задържаше нещата, не искаше да риташ по врати прекалено рано… — каза Херцог. — Междувременно този тип се разкарва из града с някакво „Монтего“ и може би е счупил нечий крак. Ако не можеш да пипнеш Мансел с оръжието, как ще го направиш?

— Оръжието може още да е наоколо — отговори Реймънд. — Но си прав, мисля, че наистина се въздържах и бях прекалено учтив. Очаквах хората да се държат разумно и забравих един много важен принцип на полицейската работа.

Херцог кимна.

— Когато ги стиснеш за топките…

— Точно така — каза Реймънд. — Главата и сърцето скоро се задействат.

Член от семейството беше починал наскоро, затова всички албанци бяха в черно. Реймънд ги видя, докато вървеше по коридора и отначало ги помисли за свещеници. Една от сестрите се опитваше да ги разкара от стаята заедно с техните пакети и хартиени торби, като им каза, че могат да влизат само по двама, а другите трябва да седнат в чакалнята. Реймънд видя Тома Синистай.

Тома видя Реймънд Круз, каза нещо и тълпата в черно тръгна надолу по коридора.

Реймънд реши, че Тома прилича на лик върху чуждестранна монета. Или на балкански дипломат. Или на бегач на дълги разстояния. Тома носеше синя риза, вратовръзка и тесен черен костюм. Беше на около тридесет и осем, но изглеждаше по-стар. Мустаците му бяха черни, очите му бяха почти черни и никога не отместваха поглед от събеседника му. Реймънд познаваше Тома от няколко случая в миналото, когато албанците се опитваха да се избият един друг и понякога успяваха. Спомни си, че Тома притежаваше ресторанти, носеше „Берета“ с разрешително и пейджър.

Към болничното легло беше закрепена рамка със сложна система от жици, която повдигаше покрития с гипс крак на Скендер във въздуха. Гледката напомняше на бяла скулптура, която можеше да бъде наречена „Крак“. Очите на Скендер бяха затворени. Когато Реймънд го попита как е, Тома отговори:

— Ще лежи така дълго време, а после ще бъде инвалид. Знаеш ли защо? Защото искаше да се ожени за момиче, с което се беше запознал в някаква дискотека. Тя се съгласила, но настояла, че първо Скендер трябвало да се срещне с брат й.

— Той не й е брат — обясни Реймънд.

— И аз мисля така. Планирали са това доста време.

— Колко са взели?

— Какво значение има? — попита Тома. — Ние не гледаме на това като на кражба или дребно престъпление. Знаеш го. Щом е причинил подобно нещо на Скендер, значи го е причинил и на мен. Абсолютно същото е. Ще погледна този Мансел в очите…

— Не е толкова просто — прекъсна го Реймънд.

— Защо? — попита Тома. — Единственото затруднение се състои в тревогата ти относно това, че ще трябва да ме арестуваш.

Той сви рамене и продължи:

— Добре, но само ако докажеш, че аз съм го убил. Ти правиш това, което трябва да направиш. Аз също.

— Не, не е толкова просто, защото аз също го искам — обясни Реймънд. — Ще ти се наложи да се наредиш на опашка. След като ние приключим, ти можеш да го обвиниш в кражба, нападение или каквото и да е друго, но това няма да означава много, тъй като той ще лежи до живот. Разбираш ли какво имам предвид?

— Разбирам, че ти го искаш заради убийството на съдията — отвърна Тома. — Прекарах известно време на онзи пети етаж. Поговорих с различни познати. Разбирам защо искаш този човек. Но ако не си лично заинтересуван от убийството на съдията, защо тогава ти пука кой ще убие самия Мансел? Нали разбираш как аз виждам нещата? Казваш ми да се наредя на опашка. А аз ти казвам, че ако го искаш, трябва бързо да го пипнеш, защото иначе той ще умре.

Реймънд попита:

— Винаги ли ги гледаш в очите?

Тома се усмихна.

— Ако има време.

— Той е убил девет души.

— Така ли? Щом знаете, че убива хора, защо му позволявате? Преди да пристигна в тази страна, когато бях на шестнайсет, вече бях убил деветима. Може би няколко повече. Повечето съветски войници, но и няколко албанци — мои собствени хора. Преди руснаците, преди моето време, са били турците. А преди турците винаги сме имали Обичая. Ако не знаеш за него, не знаеш нищо за мен.

— Мисля, че ние с теб сме приятели — каза Реймънд, който искаше да покаже на албанеца, че го разбира.

— Да, ти даваш дума и я спазваш — отвърна Тома. — Мисля, че познаваш честта, защото не се притесняваш да говориш за нея. За теб това не е нещо старо или само от книгите. Но може би при теб честта стига само до там и спира. Да речем, че убият полицай. Мисля, че тогава ще искаш да убиеш човека, който го е убил.

— Да — отговори Реймънд, защото в общи линии това беше вярно.

— Но не разбираш, че ако човек, който пуши моя тютюн, дори не трябва да ми е брат, той е човек, когото съм довел в дома си, и ако той е засегнат по някакъв начин, то и аз съм засегнат. Ако той е убит, тогава аз убивам онзи, който го е убил. Нещата стоят по този начин още отпреди полицията и съда. Човек счупва крака на братовчеда, който ти е като брат, по-малък и доверчив брат, после открадва парите му. Какво ти казва честта да направиш?

— Моята чест ми казва, че трябва да откъсна главата на този човек — отвърна Реймънд, изненадан от собствените си думи.

— Видя ли? — каза Тома. — Честта ти е дотук. Тя ти казва нещо, да. Но ти не можеш просто да заявиш „Ще го убия“ и да го направиш. Казваш ми как се чувстваш, че искаш да направиш нещо повече отколкото да го убиеш. Но всъщност това, което ще направиш, е… какво?

— Ще го арестувам — отговори Реймънд.

— Ето — каза Тома. — Поне успяхме да си поговорим за това, дори и да не виждаме нещата по един и същи начин. Поне не ме нарече „луд албанец“.

— Как ще го откриеш? — попита Реймънд.

— Имаме хора, които го търсят. Други, които помагат. Приятели. Някои от вашите хора, други от полицията в Хамтрак. Те ни съобщават неща, които са чули. Знаем каква е колата му, къде живее момичето. Ще го намерим.

— Ами ако напусне града?

Тома сви рамене.

— Ще чакаме. Защо живее тук? Харесва ли му? Хората ли са по-лесни за обиране? Ако напусне града, ще го чакаме да се върне. Или ще тръгнем след него. Няма значение.

Реймънд погледна към болничното легло.

— Как е счупил крака на Скендер? — попита той.

Тома се поколеба, после каза:

— Счупил го е нарочно. Видя ли доклада на „Бърза помощ“?

— Там пише, че паднал по стълбите за мазето. Намерили го на пода. Един от наемателите в сградата повикал линейка.

— Приятелката му повикала линейката — обясни Тома. — Веднага щом ти се появи тук, се усетих. Знам, че преследваш Мансел и си разбрал, че той е извършил това. Реших да не те лъжа и да ти разправям, че Скендер е паднал по стълбите. Търсиш онзи човек за убийство, но не го арестуваш. Значи нямаш доказателства. А ако не намериш такива, той ще остане на свобода, въпреки че е убил двама души, или девет както казваш.

— Нужно е време — отвърна Реймънд.

Тома поклати глава.

— Не е. Кажи ми къде да го намеря. Това ще отнеме само няколко минути.

Реймънд не отговори.

— В името на честта — каза Тома.

— Това ще помогне на твоята чест — отвърна Реймънд. — Но няма да направи много за моята, нали?

Тома го загледа с любопитство.

— Тук има повече, отколкото аз знам — каза той, замълча за момент и добави: — Може би ти ще откъснеш главата му.

— Може би — съгласи се Реймънд.

Тома продължи да го гледа втренчено и замислено.

— Ако той се противи, да. Представям си го. Или ако ти кажат, че можеш да го застреляш веднага щом го видиш. Но ако се предаде, какво ще направиш?

— Да погледнем нещата и от друга страна — предложи Реймънд. — Отваряш вратата и той просто си седи тук. Какво ще направиш?

— Ще го убия — отговори Тома. — За какво говорихме досега?

— Знам, но имам предвид, ако е невъоръжен?

— Да, ще го убия. Какво общо има това дали е въоръжен или не? Да не искаш да кажеш, че има определени правила като в някаква игра?

Тома подсили думите си с очи, демонстрирайки изненада и озадаченост. Преиграваше малко, но със стил. На лицето му се появи лека усмивка, която остана в очите му.

— Странно е, че чувстваш честта си само ако той има оръжие. Ами ако той те застреля първи? Ще умреш с чест ли? — попита Тома. — Наричат ни „лудите албанци“…

Беше време да си тръгва. Реймънд се приготви и отново погледна към Скендер.

— Разкажи ми как е счупил крака му — каза той.

— Първо опитал с тежък предмет — отговори Тома. — Било много болезнено, но очевидно не го наранило достатъчно. После повдигнал крака на един кашон. Скендер лежал на пода. Той започнал да удря коляното му с метална тръба, докато кракът се изкривил на другата страна. Скендер си спомня как момичето викало и казало нещо, после звука на линейката, която го карала насам. Това е всичко, което си спомня. Тази сутрин го докарахме тук при един лекар, когото познавам.

— Казваш, че той е чул Санди?

— Момичето? Да, извикала нещо.

— Спомня ли си какво е казала?

Тома погледна към спящия Скендер, после отново към Реймънд и сви рамене.

— Има ли някакво значение?

— Не знам — отговори Реймънд. — Може и да има.

Хънтър седеше в синия плимут до входа на болницата. Завъртя ключа, когато Реймънд се качи, и натисна газта, но колата не потегли. Тя заръмжа измъчено, сякаш се опитваше да направи нещо, но двигателят отказа да запали.

— Тома беше там. Иска той да се справи с Клемънт лично.

— Кой ли не го иска? — попита Хънтър. — Шибана кола…

— Говореше за своя закон за честта. Каза, че ще гледа Клемънт в очите, докато го убива.

— Кажи му да действа.

— Попитах го как ще постъпи, ако Мансел не е въоръжен. И той ми отговори: „Това пък какво общо има?“.

— Като ти се наложи да караш тия боклуци, разбираш защо компанията слага край на бизнеса си — възмутено каза Хънтър.

Двигателят запали и той добави изненадано:

— Не мога да повярвам.

— Това, което Тома не можа да разбере, е, че ние бихме застреляли Мансел само при съпротива от негова страна.

— Аха… Къде отиваме?

— В кръчмата на Суити, на „Кърчивал“. Но важното беше…

Реймънд замълча за момент и каза:

— Той просто не разбра.

— Какво не разбра?

— Казах му, че Мансел е убил девет души. А той спокойно ми отвърна: „Ако знаете, че убива хора, защо му позволявате?“.

— А ти какво му отговори?

— Не знам. Тогава заговорихме за честта.

— Обичаят — каза Хънтър. — Шибаните албанци са напълно луди.

Реймънд се вгледа в него.

— Сигурен ли си? — попита той.

Млада жена с афроприческа и разтревожени очи, облечена в халат на цветя, отвори вратата и им съобщи, че господин Суити е на работа. Реймънд каза:

— Имате ли нещо против само да надникнем? Искам да му покажа нещо. Онази снимка над канапето.

Жената попита:

— Коя снимка?

Реймънд и Хънтър влязоха в коридора. Лейтенантът изчака колегата си да надникне вътре. Хънтър се върна и го погледна очаквателно. Заслизаха по стълбите към тротоара.

— Видя ли я? — попита Реймънд.

— Да. Снимка на някакъв тип.

— Знаеш ли кой е?

— Не. Някоя рок звезда? Лион Ръсел?

— Христос.

— Така ли? — каза Хънтър, не особено изненадан.

— Това е снимка.

— Да, ама не прилича много на него.

Докато вървяха към „Салонът на Суити“ Реймънд не каза нищо повече. Зачуди се защо го впечатляват неща, на които другите хора не обръщат внимание.

В бара за чернокожи се чуваха и бели гласове. Две жени, потънали в сериозен, драматичен разговор.

В помещението беше доста тъмно. Господин Суити приличаше на пират в отворената си черна риза и найлоновия чорап, привързан здраво над косата му. Вехтото помещение с висок тенекиен таван миришеше на застояла бира. Две жени и мъж седяха в другия край на бара. Погледнаха към Реймънд и Хънтър, докато те се настаняваха, после се върнаха към гласовете, долитащи от монтирания на стената телевизор. Сапунена опера.

— Мислех, че работиш нощем — каза Реймънд.

— Непрекъснато работя — отговори господин Суити. — Какво да ви предложа?

— Тук ли ще поговорим, или в къщата ти — попита Реймънд. — Не искам да те притеснявам пред клиентите ти.

— Тогава не го прави — отвърна господин Суити.

— От теб зависи.

— Ами ако ви сервирам нещо?

— Искаме само едно нещо, което би могъл да ни дадеш — каза Реймънд, като вдигна двата си показалеца и ги раздалечи на около двайсет сантиметра един от друг. — Толкова е голямо. Синя стомана. Отстрани има печат „П 38“.

— Хей, мамка му…

— Санди каза, че ти го е дала.

Господин Суити се облегна на бара и застана очи в очи с Реймънд и Хънтър, седнали на високите столчета. Хвърли поглед към другия край на бара, избърса уста в рамото си и отново погледна към Реймънд.

— Какво ти каза Санди?

— Каза, че ти е дала един „Валтер П 38“, който Клемънт искал да му пазиш.

— Чакай малко — обади се Хънтър. — Нека първо да му прочета правата.

— Защо ще ми ги четеш? Няма да подпиша нищо.

— Не е нужно — отвърна Хънтър. — Онези хора там са свидетели. После ще ти поднесем заповедта за обиск.

Докато Хънтър говореше, Реймънд извади голям плик от джоба на сакото си и го остави с лице надолу върху бара. После спокойно положи ръка върху него.

Господин Суити завъртя глава напред-назад, сякаш вратът му беше схванат.

— Стига, човече — каза той. — Не знам нищо. Казах му го снощи.

— И аз ще ти кажа нещо — обади се Реймънд. — Вярвам ти. Мисля, че си се забъркал в нещо и естествено да си малко объркан. И аз щях да съм така.

— Няма да говоря с теб — каза господин Суити.

— Разбирам положението — невъзмутимо продължи Реймънд. — Седиш върху нажежено оръжие, а ние се нахвърляме върху теб.

Той вдигна ръка от плика с дланта нагоре.

— Почакай малко. Виждам, че си повече объркан, отколкото замесен. Санди ти е стоварила това и ти не знаеш какво става. Тя идва тук онзи ден и ти казва, че Клемънт иска да му пазиш пистолета. Но почакай. Разбрахме, че Клемънт не знае нищо по въпроса. Вярно е, чуй ме. Изслушай цялата история. Снощи ти казах, че Санди не иска Клемънт да узнае за идването й тук. И какво правиш ти? Изненадваш се. Зачудих се защо си изненадан. Ами просто защото тя ти е казала, че това е от Клемънт. Но ако той не знае за идването й тук, значи не знае, че тя ти е донесла нещо. Ясно ли е? Схващаш ли?

— Губя връзката от време на време — отговори господин Суити.

— Знам, че имаш някои въпроси — продължи Реймънд. — Но колко наистина искаш да знаеш? Нали разбираш, единственото, което искаме, е пистолета. Слушай внимателно. Ако ни се наложи да търсим пистолета, тогава това, което ще намерим, е оръжие на убийство скрито от теб. Тогава не само ще ти прочетем правата, но и ще видиш заповед за арестуването ти за предумишлено убийство, което води до доживотна присъда. От друга страна… слушаш ли?

— Слушам — отговори господин Суити. — Какво от друга страна?

— Ако ни кажеш по собствено желание, че някой ти е дал оръжието, но не знаеш нищо за него — нито чие е, нито как е било използвано — тогава тук просто ще става дума за сътрудничество на гражданите с полицията. Общи усилия за разрешаването на брутално убийство… Харесва ли ти?

Господин Суити замълча и се замисли. Накрая каза:

— Той не знае, че тя е дала пищова на някого. Имам предвид Клемънт. Това ли ми казваш?

— Точно така.

— А той къде мисли, че е оръжието?

— Не мисля, че Санди го е откраднала от него — отговори Реймънд. — А ти?

— В никакъв случай.

— Значи той й го е дал, за да се отърве от него, а тя го стоварила на теб. Да хвърлиш пистолет в реката не е толкова лесно колкото звучи. Или тя бездруго е идвала насам. Или пък ти е казала ти да се отървеш от него. Няма да те разпитвам за това. Но ако го е направила, с това прехвърля товара върху теб. Ще трябва да го отнесеш някъде с колата си… някой може да го намери… да си спомни, че те е видял… стават такива неща. Не си зелен, знаеш го. Кой иска да го свържат с нажежено оръжие? Не, не те обвинявам — каза Реймънд, изчака малко, после попита: — Взе ли някакво решение?

Господин Суити не отговори.

— Къде е оръжието? В дома ти ли?

— В мазето.

— Хайде да отидем да го вземем.

— Трябва да повикам Анита тук.

Реймънд и Хънтър се спогледаха, но не казаха нищо. Изчакаха господин Суити да се върне от касата, където стоеше телефонът.

— По-добре ли се чувстваш сега? — попита Реймънд.

— Мамка му — отговори господин Суити.

Когато се върнаха в синия плимут, Реймънд носеше кафява хартиена кесия. Той каза:

— Тежка работа, нали виждаш? Направо те скапва.

— Затова ти плащат всичките тези пари — отвърна Хънтър. — Сега накъде?

— Хайде да отидем да видим Санди. Не, остави ме там и занеси това в лабораторията. Но още не му слагай етикетите. Имам предвид онези с имената.