Първобитен град

26.

Морийн остави Санди да се разхожда нервно из всекидневната в сатенените си шорти и фланелка. Санди вървеше и разкъсваше хартиена салфетка. Пускаше малки парченца по пода, но без да оставя определена следа. Вероятно трябваше да се изтощи напълно, за да седне.

— Ходиш ли да тичаш? — попита я Морийн.

Санди спря за момент и се вгледа в полицайката, седнала на канапето в сивата си пола и син блейзър, която приличаше на монахиня, ако се изключи пистолетът в кафявата чанта.

— Шегуваш ли се? — попита Санди. — Не, не тичам. Не плувам и не играя голф. Господи, дали тичам…

— Имаш хубава и стегната фигура — каза Морийн. — Помислих си, че спортуваш.

— Тичам до банята на всеки десет минути откак приятелчето ти — лейтенант Круз — беше тук. Не се нуждая от повече спортуване.

Тя отиде до трапезарията и после обратно до бюрото във всекидневната. Спря и отново погледна към Морийн.

— Как би му го казала? — попита тя.

— Точно както лейтенант Круз предложи — отговори Морийн. — Дала си пистолета на господин Суити, защото си се страхувала да го изхвърлиш лично.

— Вярно е.

— Значи няма за какво да се тревожиш.

— Той ще ме пита дали ченгетата са идвали тук. Знам го.

— Е, аз съм тук — каза Морийн. — Питах те дали си виждала пистолет у Мансел и ти ми отговори, че не си. Това е всичко, което трябва да му кажеш. Не усложнявай нещата.

— Не го познаваш.

— Обаче се обзалагам, че и аз познавам няколко като него.

Морийн загледа как Санди отива до прозореца и поглежда към реката.

— Един тип, когото изпратихме в затвор „Джаксън“ ми пише редовно. Твърди, че сме приятели. Мисля, че когато излезе след седем години, ще иска да се съберем.

— Клемънт е бил в затвора само веднъж — каза Санди. — Затваряли са го много пъти, но е прекарал само около година в затвора. Казва, че никога вече няма да се върне там. Вярвам му. Господи, когато реши да направи нещо… толкова е непредсказуем. Веднъж отидохме в „Пайн Ноб“. Братя Олман свиреха там. Всички наоколо пиеха бира, лудееха и свиваха цигари с марихуана. Едно момче се обърна към нас и предложи на Клемънт цигара. Клемънт я изби от ръката му, сякаш му е баща или нещо такова, и го загледа страшно. През цялото време, докато братята свиреха, той размахваше ръце, за да прогони дима. Кълна ти се, понякога се държи като истински старец.

— Сигурно много го харесваш — отбеляза Морийн.

Санди се извърна от прозореца.

— Мамка му, страхувам се от него.

Тя се загледа напред с леко отворена уста. Започна леко да се усмихва, но не беше особено весела.

— Знаеш ли, все пак е готин — каза тя. — Господи, в леглото… Мисля, че оттам е получил прякора си — Дивака. Кълна се, когато му стане, както казва той, трябва да го удряш с пръчка и пак няма да спадне.

Усмивката на Санди се разшири, когато погледът й се премести върху Морийн и попита:

— А ти на какво се хилиш?

— И аз имам известен опит — отговори Морийн. — В продължение на девет години работих в отдела по сексуални престъпления. Мисля, че съм виждала абсолютно всичко, което може да се види по света. Имам предвид, какви ли не странни неща.

— Господи — каза Санди, — сигурно е било много интересно. Разни изнасилвани и дегенерати, перверзни типове.

— Да, много перверзни типове. И то хората, от които най-малко го очакваш.

— Така си е. Например учители и свещеници, нали?

— Аха. И много ексхибиционисти.

— Онези, които носят само шлифери и нищо отдолу?

— Професионалистите изрязват цялата предница на панталоните си — отговори Морийн. — Ето ти един от най-странните случаи. Получихме съобщение за изнасилване. Една от секретарките в сградата на общината била завлечена под стълбището и изнасилена, а дрехите й — съдрани. Помолихме я да опише престъпника. Искахме да знаем дали е имал някакви необичайни белези или черти. Момичето се замисли и отговори, че имал инфантилен пенис.

— Господи — въздъхна Санди. — Изнасилвач — тъжно каза тя. — Хванахте ли го?

— Събрахме заподозрените, все рецидивисти — отговори Морийн, — но първо трябваше да ги категоризираме. Нали разбираш какво искам да кажа?

Лицето на Санди се развесели.

— Да, да видите кой е имал инфантилен пенис — каза тя и се намръщи леко. — Колко малък е инфантилният?

— Чакай — отвърна Морийн. — Вкарвахме в стаята един от заподозрените и някой от момчетата в отдела му нареждаше да си свали панталоните.

— Ти видя ли някои от тях?

— Да, няколко. Но по време на следствието бяха прегледани около сто петдесет и седем пениса.

— О! — възкликна Санди с нещо като благоговение. — Сто петдесет и седем. Господи…

Тя замълча и погледна озадачено.

— Чакай малко — накрая каза тя. — Според момичето пенисът му е бил инфантилен. Но в сравнение с какво? Нейният старец може да има тояга, която виси до коленете му, нали?

— И ние помислихме за същото — отговори Морийн. — В сравнение с какво? И така и не успяхме да пипнем престъпника.

— Страхотна работа — отбеляза Санди. — Поне срещаш доста интересни хора.

— Да, никога не се отегчавам — потвърди Морийн.

Когато Санди остана сама, тишината и надвисналото вечерно небе започнаха да й въздействат. Това беше най-доброто време от деня да се почувстваш депресиран. Тя поплака няколко минути, съдирайки още една салфетка. После влезе в банята стенейки и застана пред голямото огледало. Вгледа се тъжно в образа с подути очи, който я гледаше оттам.

— Бедното дете — каза тя на глас.

Нацупи долната си устна, накара брадичката си да затрепери и разучи изражението си. После отвори леко уста и ококори очи с вид на изненадана невинност.

— Ами не знаех — продължи монолога си тя. — Господи, мислех, че ще се зарадваш, а няма да започнеш да заяждаш.

Санди се вгледа в отпуснатите си рамене и тъжно изражение. Разучава ги още няколко секунди, после каза:

— Майната му.

Свали тениската и джинсите и опита отново. Застана без сутиен пред огледалото, пъхна палци в тясното коланче на бикините си, завъртя се леко настрани и се вгледа през рамо. Отпусна морно клепачи, после отново се обърна напред и погали с ръце стегнатия си ханш.

— Хей, ти ли си Санди Стантън? — каза тя високо. — Да, мислех, че си ти. Имаш страхотно тяло, нали знаеш? Всеки може да види, че е така. Погледни се. Ти си жестоко маце, нали? Да, знам го. Тогава какъв е проблемът? Какъв проблем? Аз нямам проблем. Ти имаш ли проблем?

Когато Клемънт влезе, попита:

— Къде си мислиш, че си? На нудистки плаж?

Гласът му не звучеше весело.

— Господи, спри тая досадна музика — продължи той.

— Малко сме раздразнителни тази вечер, а? — каза Санди.

С провлечени стъпки след двете изпушени цигари с марихуана, тя отиде до уредбата и успя да спаси плочата на „Би Джийс“ от издраскване.

— Какво, по дяволите, ти става? — попита Санди.

Клемънт застана до прозореца и се вгледа в светлините на града.

Санди опита отново.

— Да не си потънал в мисли?

Той не отговори.

— Тревожех се за теб — добави тя. — Седя съвсем сама цял ден. Съществуват и телефони, нали знаеш?

Да, наистина започваше да му се ядосва.

Рано сутринта Санди беше пуснала санитарите от „Бърза помощ“ в сградата на Скендер. Съобщи им, че той е в мазето и бързо се изнесе оттам. Подкара към авеню „Удуърд“ и спря до катедралата. Клемънт й нареди да слезе от колата и да се прибере с такси у дома.

Санди попита:

— Какво искаш да направя? Да застана насред улицата като проститутка?

Клемънт я побутна навън. Санди го попита къде той самият възнамерява да отседне и той отговори:

— Не се тревожи за мен.

Беше изпаднал в едно от гадните си настроения.

И очевидно още не беше излязъл от него. Добре. Санди си спомни как беше стояла насред улицата, където всички цветнокожи типове я оглеждаха нагло и наистина му се ядоса.

— Не се тревожи за мен — каза тя. — Мисли само за себе си.

Все още загледан навън през прозореца, Клемънт отвърна:

— Мислех за теб. Ела тук. Качвала ли си се някога на върха на Ренесансовия център?

— Разбира се. Нали работех там.

Той обви ръка около талията й и я придърпа към себе си.

— Почти триста метра височина. Седиш с чаша коктейл пред себе си, а той се върти. Мнооого бавно. Гледаш към Канада известно време. После надолу към мост „Амбасадор“. След това оглеждаш Детройт, докато седиш и размишляваш върху нещата.

— Не изхвърлих пистолета в реката — изтърси Санди изведнъж. — Дадох го на господин Суити.

— Знам.

— Искаш ли да знаеш защо?

— Знам защо.

— Откъде знаеш?

— Говорих с него.

— Ядосан ли си?

— Не — малко неуверено отговори Клемънт. — Когато бях там горе, си мислех за теб…

— И?

— Звъннах ти, но даваше заето.

Санди замълча.

— Зачудих се с кого ли говориш — продължи Клемънт. — Не е с албанеца.

— Аха — промърмори Санди и мислено отправи бърза молба към Господ.

— И после се сетих — каза Клемънт. — Говорила си с господин Суити.

— Господи, колко си умен.

Санди усети, че се разтреперва, и обви ръка около Клемънт.

— Знам, че не обичаш да пуша трева, но ми действа много добре, когато съм нервна.

— Обясни ми защо си нервна.

— Помислих си, че ще се ядосаш, задето не съм изхвърлила пистолета. Но наистина смятах, че господин Суити ще се справи по-добре.

— Разбирам — отвърна Клемънт. — Но нали виждаш, сега още един човек знае за проблемите ми.

— Но той всъщност не знае нищо — възрази Санди. — Искам да кажа, това е само един пистолет.

— Добре. Защо тогава той е нервен и иска да отида и да си прибера пистолета? Казах му да го хвърли в реката, щом не го иска. А той ми отговори: „Няма да се мотая наоколо с горещо оръжие. То си е твое и ти трябва да се погрижиш за него“. Та защо той си мисли, че оръжието е горещо?

— Ами може ченгетата да са говорили с него.

В момента, в който го каза, Санди осъзна, че е направила грешка, но вече беше прекалено късно.

— Това е идея — каза Клемънт, като я стисна лекичко. — Те са говорили и с теб, нали?

Въпреки безкрайните светлини, които се виждаха през прозореца, Санди почувства как стените я притискат. Стори й се, че се намира в ковчег. Чувството беше ужасяващо.

Тя каза:

— Толкова се тревожих за теб днес. Не знаех къде си и дали не ти се е случило нещо.

— Днес ли дойдоха при теб?

— Отби се една полицайка. Попита дали знам нещо за някакво оръжие. Но се държа много мило.

— Искала е да те измами — каза Клемънт.

— Да, но не й казах нищо. Абсолютно нищо.

Клемънт я потупа по рамото и каза:

— Знам, че не си, скъпа. Те просто действат по този подъл начин… Пушила ли си трева?

— Съвсем малко — изненадано отвърна Санди, учудена, че й се размина толкова лесно.

— Кога купи тревата?

— Онзи ден.

— Когато даде на Суити пистолета?

— Аха. Взех си и малко трева.

— О, боже — въздъхна Клемънт. — Животът може наистина да те изиграе, ако му позволиш.

— Не съм направила нищо лошо.

— Знам, че не си, сладурче. Но виждаш ли какво става? Добрали са се до Суити. Предполагам, че са му предложили сделка. Или ще ме вкара в капана, или те ще му затворят бизнеса и ще го пъхнат в панделата. Аз отивам да си прибера оръжието, излизам от къщата и двайсет полицейски коли заобикалят задника ми. Ще им се наложи обаче да изпразнят оръжията си — каза Клемънт, — защото със сигурност няма да вляза в затвора. Никога.

— Хайде да отидем в Тампа, Флорида — предложи Санди. — Още сега.

— И на мен ми се иска, скъпа, но имаме проблеми. Онези проклети албански гробари простреляха монтегото. Не, по дяволите, после ще ти разкажа за това — каза Клемънт, като видя намръщеното, озадачено изражение на Санди. — Първо трябва да се оправим с пистолета.

— Защо? Защо просто не избягаме от него?

Санди все още гледаше объркано. Нещата не се оказаха толкова прости.

— Защото не оставям зад себе си нещо, което може да ми навреди впоследствие — обясни Клемънт. — Ако не се отърва от оръжието, тогава трябва да се отърва от всеки, който може да свидетелства срещу мен. Не мисля, че това би ти харесало.

— Знаеш, че никога не бих свидетелствала срещу теб.

— Скъпа, знам го, но и не го знам. Хората променят решенията си. Единственото нещо, което знам със сигурност, е, че никога няма да позволя да ме пъхнат в затвора. Така че или пистолетът изчезва, или ти и Маркъс Суитън изчезвате. Кое предпочиташ?

— Мислех, че всичко вече ще е наред.

Гласът на Санди прозвуча слабо и отдалеч. Малко момиченце, на което му се иска да е някъде далеч от тук, дори отвъд граничните светлини на Канада.

— Ще се оправим — утеши я Клемънт. — Сега ще звънна на господин Суити и ще уредим въпроса.

— Но ти каза, че ако отидеш да прибереш пистолета…

— Довери се на хората с добри ръце — прекъсна я Клемънт. — Чувстваш ли една добра ръка тук? Ето и още една добра ръка. Затвори очи. Ръката идва все по-близо… Къде ли ще спре?

Действието беше по-забавно от мисленето. Но понякога мисленето правеше действието по-ценно. Например, ако беше знаел, че ще очисти съдията, щеше да измисли нещо, за да получи някаква изгода и действието щеше да е по-задоволително. Когато се опита да обясни това на Санди, тя отвърна, че предпочита да не знае мислите му. Тя включи телевизора, а Клемънт го изключи.

— Какво казвам? — попита той.

— Не знам, нито искам да знам.

— Казвам, че както и сега, винаги има начини да се измъкнеш — обясни Клемънт. — Мамка му, лягаш сред плевелите и оставяш всичко да отмине. Както оня влак мина над мен. Но има начини да свършиш работата със стил, така че да покажеш на другата страна какво мислиш за скапаните им планове. Разбра ли ме?

— Не — отговори Санди.

— Тогава си дръж очите отворени — каза Клемънт. — Виж дали твоят старец не мисли така добре, както действа.