Първобитен град

2.

— Мисля, че се страхуваш от жените — каза момичето от „Нюз“. — Вероятно в това се корени проблемът ти.

Реймънд Круз не беше сигурен чий беше проблемът. Дали негов или неин.

— Мислиш ли, че жените са коварни? — продължи тя. — Жените репортери ли имаш предвид?

— Жените като цяло.

Седнал в ресторанта на Карл, заобиколен от безбройните празни маси с бели покривки, Реймънд Круз се зачуди дали тази история си заслужаваше безплатните питиета и вечерята, или пък усилията, които полагаше, за да даде смислени отговори.

— Не — отвърна той.

— Не се ли плашиш от жените?

— Не. Винаги съм ги харесвал.

— В определени моменти — поправи го момичето от „Нюз“. — Но според мен иначе си безразличен към жените. Нямат място в мъжкия ти свят.

Накъдето и да се беше насочила младата писателка с диплома от Мичиган и четири години стаж в „Детройт Нюз“, очевидно щеше да стигне до целта си. Беше един и десет през нощта. Лицето й лъщеше, чашата й за вино беше омазана с червило и отпечатъци от пръсти. Тонът й беше остър, а и вече не изслушваше отговорите му. Реймънд Круз усети умора. Забрави какво искаше да каже. Спаси го келнерката, която му се усмихна над чашите и каза:

— Не чух пейджъра ти нито веднъж. Явно нощта е спокойна.

Реймънд попи мустаците си със салфетката и отвърна на усмивката й.

— Да, наистина не звънна — потвърди той и се обърна към момичето от „Нюз“. — Веднъж Мили чу пейджъра ми от другия край на ресторанта. Беше в джоба ми, но не го бях чул.

— Не чуваше и нищо друго — каза келнерката. — Дойдох до масата и го попитах дали това не е неговият пейджър. А той дори не ме забеляза.

Тя събра празните чаши и попита:

— Да ви донеса ли още нещо?

Момичето от „Нюз“ не отговори. Не изглеждаше заинтересувана от предложението. Запали нова цигара, оставяйки повече от половината си пържола недокосната. Вече си беше поръчала кафе. Реймънд каза, че ще пие още една бира и помоли келнерката да увие пържолата.

— Не я искам — възрази момичето от „Нюз“.

— Е, все някой ще я вземе — каза Реймънд.

— Куче ли имаш?

— Не, ще я изям за закуска. Ето къде е работата — каза той, опитвайки се да прояви малко ентусиазъм към разговора. — Никой мъж не би ми казал, че се страхувам от жените. Нито пък щеше да ме пита дали според мен жените са коварни. Само жените задават подобни въпроси. Не знам защо, но го правят.

— Жена ти каза, че никога не сте говорили за работата ти.

Жена му. Репортерката продължаваше да го напада в гръб.

— Да не би да си не само репортер, но и психиатър? — подхвърли Реймънд. — Сега вече става сериозно. Първо, тя от известно време не е моя жена — разведени сме. За това ли възнамеряваш да пишеш — за високия брой разводи сред полицаите?

— Тя смята, че не сте говорили достатъчно за нищо, но особено за работата ти.

— Говорила си с Мери Алис? — запита той изненадано. — Кога говори с нея?

— Онзи ден. Защо нямате деца?

— Защото така. Нямаме.

— Тя каза, че рядко си проявявал чувствата си и не си й говорил за тях. Когато мъжете с други професии имат проблеми в службата, не се разбират с шефа си или с клиентите, се прибират у дома и споделят със съпругите си. После жената успокоява мъжа си — горкото сладурче. Това е смисълът да й разказва за проблемите си.

Сервитьорката с посивяла коса и очила с пайети на име Мили, остави чашата с бира на масата и попита:

— Къде е другарчето ти?

Момичето от „Нюз“ угаси цигарата си. Облегна се назад и се огледа над морето от покривки.

— Кой? Джери ли?

— Онзи със светлата коса и мустаците.

— Да, Джери. Щеше да се опита да дойде. Не си го виждала, нали?

— Не. Мисля, че не е идвал. Но не бих се заклела. Кой ще вземе кучешката торбичка?

Момичето от „Нюз“ зачака.

— Просто я остави тук — каза Реймънд. — Ако тя не я вземе, аз ще го направя.

— Имам си име — каза репортерката, докато келнерката се отдалечаваше.

После се наведе към него и добави:

— Мисля, че ценностите ти нямат нищо общо с действителността.

Реймънд отпи от бирата, опитвайки се да осмисли думите й. Видя ясно носа й. Сякаш от напрежението лъщеше още повече. Репортерката беше раздразнена и Реймънд се почувства по-добре за момент. Но нямаше нужда от подобно задоволство, затова каза:

— Защо си ядосана?

— Струва ми се, че все още играеш роля — отговори момичето. — Направи се на Серпико в отдел „Наркотици“. Реши, че „Нравствената“ е прекалено смешна…

— Казах само, че ставаха някои смешни неща.

— Сега си в нова роля — лейтенант от отдел „Убийства“.

— Временно изпълняващ длъжността. Замествам.

— Исках да те разпитам за това. На колко си години?

— Тридесет и шест.

— Да, така пише в досието ти, но не изглеждаш толкова стар. Кажи ми… как се разбираш с момчетата в отдела?

— Чудесно. Защо?

— Без проблеми ли се оправяш с тях?

— Какво имаш предвид с „оправяш се“?

— Не ми изглеждаш много твърд.

Кажи й, че ти се налага да отидеш до тоалетната, помисли си Реймънд.

— Прекалено меко държане… — продължи репортерката и изведнъж спря.

Тя помълча за момент, после каза ентусиазирано, сякаш бе направила велико откритие:

— Точно така! Опитваш се да се направиш на по-възрастен, нали? Големите мустаци, консервативният костюм… Но знаеш ли как изглеждаш?

— Като човек, позиращ за стара дагеротипна снимка. Някой от отминали времена.

Реймънд се наведе към нея, най-после заинтересуван.

— Не се шегувай — каза той. — Това ли виждаш?

— Сякаш искаш да приличаш на младия Уайът Ърп — отговори момичето от „Нюз“, като го наблюдаваше внимателно. — Иска ти се да си точно това, нали? Суровият човек на закона от Дивия запад?

— Е — отвърна Реймънд, — нали знаеш къде е „Света Троица“? На юг оттук, недалеч от стадион „Тайгър“. Израснах там. Играехме на индианци и каубои на остров Бел, стреляхме се с детски пистолетчета. Роден съм в Макалън, Тексас, но не помня много за живота там.

— Стори ми се, че долавам лек акцент от време на време — каза репортерката. — Значи си мексиканец, а не пуерториканец?

Реймънд се облегна назад.

— Мислиш, че са ме направили лейтенант заради закона за малцинствата?

— Не бъди толкова чувствителен. Зададох ти прост въпрос. От мексикански произход ли си?

— А ти каква си? Еврейка или италианка?

— Забрави — отвърна момичето от „Нюз“.

Реймънд размаха пръст към нея.

— Видя ли? Никой мъж не би казал и „забрави“.

— Не сочи към мен — каза момичето.

Гневът й се надигаше бързо.

— И защо никой мъж не би го казал? Защото щеше да се страхува от теб?

— Или защото щеше да е по-учтив. Искам да кажа, защо трябва да се държиш грубо?

— Аз не нося пистолет — каза репортерката. — И не играя роля. Ти го правиш. Джон Уейн или някои друг. Клинт Истууд. Към този тип ли се причисляваш? Като тях ли искаш да бъдеш?

— Дали искам да съм актьор?

— Знаеш какво имам предвид.

— Аз съм в отдел „Убийства“ — отговори Реймънд. — Не ми се налага да си измислям нищо. Обикновено нещата са достатъчно драматични.

— Уха, това си е направо откровение.

Тя се вторачи в него с поглед, който говореше, че знае нещо, неизвестно за него.

— Ти си почти в идеална връзка с началството си. Хвърляш му един поглед и промяната е светкавична. „Налага се да съм такъв, заради работата ми.“

— Не обичам да наблюдавам началството си — каза Реймънд със сериозно лице.

— Тарикатското отношение е също отбрана — каза момичето. — Според мен основното препятствие са всички онези „мъжествени“ дивотии, към които ченгетата имат слабост — носенето на голям пистолет и т.н. Но не искам да навлизам в проблемите на мъжкото его или символиката на пениса.

— Да, хайде да поддържаме нещата чисти.

Момичето го загледа тъжно.

— Бих могла да коментирам и това — каза тя. — Отношението към сексуалността като към нещо мръсно. Важното, лейтенант, е не да поддържаме нещата чисти, а само прости. Само фактите, ако разбираш какво имам предвид.

Реймънд се зачуди дали е безопасно да отговори. Реши да рискува.

— Ще ти кажа кое ми повлия най-много, когато станах полицай. Детективите, старите професионалисти. Трябваше да си бил полицай поне двайсет години, за да станеш детектив. Сега вече не е нужно. Не се налага да чакаш реда си. Явяваш се на изпита и ако го изкараш, започваш да се издигаш.

— Както е станало с теб — прекъсна го репортерката. — Лейтенант само след петнайсет години. Защото си бил в колеж ли?

— Отчасти — отговори Реймънд. — Ако бях чернокож, може би вече щях да съм инспектор.

Момичето от „Нюз“ застана нащрек.

— Да не би да чувам негодувание или пък предубеждение?

— Не, нищо такова. Ще ти кажа как стоят нещата. Старите професионалисти са все още тук, но ги подминават хора, които още дори не са станали професионалисти.

— Говориш разочаровано.

— Не съм.

— Тогава говориш като старец. Всъщност дори се обличаш като старец — продължи да го напада момичето.

Знаейки, че ще бъде интервюиран, следобед Реймънд бе облякъл морскосиния си летен костюм, бяла риза с къси ръкави и тъмносиня вратовръзка на точки. Беше купил костюма преди пет месеца, когато го направиха лейтенант. Можеше да признае, че си бе пуснал мустаци, за да изглежда по-възрастен. Всъщност ги харесваше все повече, когато пораснаха и се завиха по бандитски към ъгълчетата на устата му. Струваше му се, че мустаците го правят да изглежда сериозен и дори малко зъл. Реймънд беше висок метър и седемдесет и седем и тежеше около седемдесет килограма. През последните няколко месеца бе свалил пет-шест килограма и това личеше най-много на лицето му. Придаваше му изпит, мрачен вид и го правеше да изглежда по-висок.

Момичето от „Нюз“ се върна към впечатленията и възможното влияние на определени типове детективи от екрана. Реймънд й каза, че според него филмовите детективи приличат на каубои. Грешка. Репортерката подскочи, каза, че това било откровение, и записа нещо в бележника си. Реймънд й обясни, че няма предвид истинските работещи каубои с джинсовите им облекла. Каза, че детективите в Детройт трябва да носят сака и вратовръзки, когато са на работа. Според момичето от „Нюз“ това беше пълна глупост.

Изглежда не можеха да стигнат до никъде. Реймънд каза:

— Е, ако това е…

— Все още не си отговорил на въпроса ми — прекъсна го репортерката, като го погледна изморено, но търпеливо.

— Имаш ли нещо против да го повториш? — запита Реймънд.

— Въпросът е: защо едно ченге не може да остави мъжкарската си роля в управлението и да покаже малко чувствителност у дома? Защо не можеш да отделиш себе си от професионалната си роля и да признаеш уязвимостта и страховете си, а не само да говориш за триумфа си?

За първи път Реймънд чуваше някой да използва тази дума. Триумф.

— Нали разбираш — продължи тя, като заговори с по-дебел глас, за да звучи по-мъжествено. — „Е, приключихме още един случай, скъпа. Дай да пийнем по едно.“ Ами негодуванието, раздразнителността ти, неприятните неща, които са част от работата ти?

Реймънд кимна и си представи сцената.

— Добре, прибирам се у дома и жена ми казва: „Как мина денят ти, скъпи?“. А аз отговарям: „Не беше много лошо, скъпа. Има нещо, което искам да споделя с теб“.

Момичето от „Нюз“ го гледаше втренчено, малко наранено или отвратено.

— Надявах се, че ще говорим сериозно — каза репортерката.

— Говоря съвсем сериозно. Ти си съпругата. Казваш: „Здрасти, скъпи. Има ли нещо, което искаш да споделиш с мен?“. И аз отговарям: „Всъщност, скъпа, искам да ти разкажа нещо, което научих днес за споделянето“.

Момичето от „Нюз“ го изгледа подозрително, но каза:

— Добре. Какво е то?

— Ами една млада жена беше убита — продължи Реймънд тържествено. — Причина за смъртта — задушаване вследствие на механичен натиск. Следи от семенна течност в устата, влагалището и ануса…

Репортерката промълви:

— О, господи!

— Днес говорихме с група заподозрени. Един от тях се съгласи да сътрудничи, ако не го обвиним в нещо по-тежко от непредумишлено убийство. Помотахме се, предложихме му убийство втора степен и накрая той каза „добре“. Разказа ни, че всъщност приятелят му убил момичето. Приятелчето тъкмо излязло от затвора и било загоряло за жена. Срещнали я в един бар. Онзи, който даде показания, каза, че тя започнала да го сваля. Той я завел на някаква поляна и след като свършил, позволил на приятеля си да повтори.

— Лейтенант…

— Точно това каза — да повтори. Та другарчето му започнало, ама не пожелало да спре. Нали разбираш, не искал да свърши. И казано накратко, момичето започнало да пищи, той се паникьосал и я удушил. Но не бил сигурен, че е мъртва. Ами ако се съживи и го посочи на полицията? Затова намерили голямо парче цимент — около петдесет килограма, вдигнали го и го пуснали върху лицето на момичето. После отново го вдигнали и отново го пуснали.

Момичето от „Нюз“ грабна огромната си чанта.

— Вдигат, пускат. Вдигат, пускат. Когато я намерихме, помислихме, че е прегазена от танк. Имам предвид, никой не можеше да повярва, че това е човешко лице.

— Не мисля, че си забавен.

— Не, въобще не беше забавно. Но тогава онзи добави в показанията си…

Репортерката се отдалечи от масата.

— Та той каза — продължи Реймънд. — „Това получих, задето бях Мистър Готин и споделих гаджето с приятеля си.“

Реймънд тръгна пеша през Гранд ривър към „Дънлийви“. Джери Хънтър стоеше до бара с едно момиче, което беше облегнало ръката си върху рамото му и се правеше на отегчено. Момичето огледа Реймънд Круз внимателно, докато той оставяше пликчето с пържолата на бара и си поръчваше бърбън.

— Къде е приятелката ти? — попита Хънтър.

— Имат нова мода — отговори Реймънд. — Канят те на вечеря. После, точно преди да дойде сметката, ти се ядосват и си тръгват. А ти трябва да платиш четиридесет и два долара.

Момичето с Хънтър каза:

— И той ли е такъв? Изглежда много готин.

— Тя се опитва да разбере с какво си изкарвам прехраната — поясни Хънтър.

— Поне това — каза момичето, полюшвайки се леко в такт с музиката. — Не ми казвай, ще се сетя.

Тя присви покритите си със зелени сенки очи и продължи да се поклаща.

— Ако бяхме в „Линдъл“, можеше да сте бейзболисти. Само че те никога не носят вратовръзки. Никой вече не носи вратовръзка.

Момичето замълча за момент и хитро погледна към Хънтър.

— Вратовръзка със спортна риза, сако, което не отива на панталона… Може да си гимназиален учител. А приятелчето ти — продължи тя и отново погледна към Реймънд, — то пък какво е?

Между тях се чу електронен звук. Слаб, но настойчив механичен глас. Реймънд разкопча сакото си и изключи пейджъра. Докато отиваше към телефона, чу момичето да казва на Хънтър:

— Господи, вие сте ченгета. Знаех си. Точно това щях да кажа.

Всеки знае всичко, помисли си Реймънд Круз. Как пък всички станаха толкова умни?