Първобитен град

27.

Реймънд се сети за Мадлен де Бобиен, момичето, подслушало плана и предупредило гарнизона, че Понтиак и хората му пристигат, въоръжени с мускети, и спасило по този начин Детройт от индианците.

Къщата можеше да е принадлежала на един от предците й. Приличаше на изложбен експонат в Гринфийлд Вилидж, където хората се разхождаха из стаите от деветнайсети век с кадифени въжета пред вратите. Студена атмосфера въпреки златистите отражения от полилея във фоайето и розовия отблясък по огледалните стени. Къщата беше прекалено сериозна.

Точно така, реши Реймънд. Сякаш в нея никога не ставаше нищо весело и хората никога не се смееха. Марси му съобщи тържествено с вид на погребален агент, че госпожица Уайлдър го чака във всекидневната си.

Аудиенция при кралицата, помисли си Реймънд. Нищо повече. Той се качи по стълбите и не се изненада, когато я откри в полумрак. Осветлението беше намалено и насочено към абстрактните картини по стените. Каролин лежеше на канапето далеч от лампите. Направи му забележка, че е закъснял, и Реймънд попита:

— За какво?

После си наложи да се отпусне и каза:

— Хайде да започнем отново.

— Щеше да дойдеш след няколко минути — напомни му Каролин. — Поне така ми каза.

— Знам, но се яви нещо спешно. Какво става с гласа ти?

Той не видя лицето й ясно, докато не запали лампата, поставена до канапето. Тогава забеляза синините и отоците, подутата и леко отворена уста. Каролин удържа на погледа му със спокойно изражение. Очите й примигнаха веднъж и се загледаха в него. Примигнаха отново и го зачакаха да заговори.

— Предупредих те — каза Реймънд.

Изражението й стана по-недружелюбно и студено.

— Не те ли предупредих? Но не, ти можеш да се справиш с него. Няма никакъв проблем.

— Знаех си, че ще го кажеш — отвърна Каролин. — Но не мислех, че ще преиграеш.

— Така ли? Слушай, аз още не съм свършил. Ако се сетя за още начини да ти го кажа, ще го направя.

— Сериозен си… — започна Каролин.

— Можеш да се обзаложиш, че съм — прекъсна я Реймънд. — Казах ти да не се занимаваш с Клемънт, но ти все пак го направи.

— Сбърках малко в преценката си.

— Малко?

Тя се усмихна леко и попита:

— По-добре ли се чувстваш сега?

— А ти? — отвърна Реймънд.

После направи нещо, което изненада и двамата. Коленичи на пода до нея и нежно докосна лицето и устата й с върха на пръстите си.

— Не се прави на прекалено твърда — каза Реймънд.

— Няма — отговори адвокатката и го придърпа към себе си.

Лекият звук, който излезе от гърлото й, можеше да е от болка, но Реймънд не мислеше така.

— Искам да ти кажа нещо — започна Реймънд. — Тогава ще видим дали все още сме приятели. Не съм го планирал. Всъщност дойдох тук леко раздразнен. Възнамерявах да те изслушам, да се държа прилично и после да изчезна.

— И какво стана? — попита Каролин.

Реймънд хареса приглушения звук на гласа й.

— Не знам. Мисля, че си се променила. Или аз съм се променил. Може и така да е. Но исках да ти кажа, че според мен си прекалено сериозна.

Тя не очакваше думите му или не разбра какво имаше предвид.

— Той ме преби…

— Знам, че те е пребил — прекъсна я Реймънд, като отново докосна лицето й и започна да я успокоява с глас и с ръце. — Няма да го повтарям повече. Знаеш кой е и какъв е… Кажи ми защо ще ходи в банката утре.

— Накара ме да му напиша чек. За всички пари, които имам в сметката.

— Колко?

— Над шест хиляди.

— Помниш ли как веднъж ми каза, че той е вълнуващ? Извинявай, спирам с това… Отмени ли плащането на чека?

— Не. Ще попълня тройно оплакване срещу него. Ще го обвиня в нападение, изнудване и кражба. Отнесе и повече от сто долара в брой.

— Задръж малко — каза Реймънд. — Нека го прибера за убийствата, после можеш да подадеш всички оплаквания, които искаш.

— Никога няма да го осъдиш — отбеляза Каролин. — Освен ако не знаеш повече, отколкото аз знам.

— Имаше ли оръжие?

— Не и когато беше тук. Или поне не го показа. Но когато чух изстрели и погледнах през прозореца на банята, реших, че са полицаи. Спомням си, че си помислих: „Отивам до прозореца, защото искам да видя как ще го убият“.

— Наистина ли?

— Мина ми през ума.

— Тогава той имаше ли пистолет?

— Да. И той стреляше по тях. Автоматичен пистолет със солидни размери. Но кои бяха онези хора?

Реймънд й разказа за Скендер и Тома. Каролин знаеше нещо за вендетите сред албанците и не се изненада.

— По телефона ти си помисли, че искам да подам оплакване срещу тях от името на Клемънт, докато аз обмислях всички начини, по които мога да го осъдя — каза Каролин.

— Позволи ми аз да го направя — каза Реймънд. — Близо съм. Всъщност може да стане още довечера, веднага щом чуя нещо.

Той се вгледа в нея, помисли за Клемънт и попита:

— Изнасили ли те?

Каролин започна отново да се усмихва. Очите й го гледаха преценяващо.

— Дали ме е изнасилил?

— Хайде де! Направи ли го?

Настроението й стана сериозно.

— Всъщност не.

— Какво означава това „всъщност не“?

— Докосна ме…

— Накара ли те да се съблечеш?

— Отвори робата ми…

Каролин спря на средата на изречението. Изглеждаше леко изненадана.

— Знаеш ли какво правя? — попита тя. — Държа се свенливо. Никога в живота си не съм била свенлива.

— Не, винаги си била прекалено заета да впечатляваш самата себе си — отвърна Реймънд. — Разкажи ми какво ти направи Клемънт.

— Какво се опитваш да направиш? Да ме анализираш? Клемънт ме опипа, но не стигнахме до края.

Реймънд се усмихна и Каролин добави:

— Мислиш си, че си много проницателен, нали?

— Може и така да е, ако това е точната дума. Не очаквам да видя нещо и да си кажа: „Аха, така си е“. Опитвам се да оглеждам нещата, без да очаквам кой знае какво, за да успея да разбера за какво всъщност става дума. Това проницателност ли е?

— Хитър си — отбеляза Каролин. — Мисля си, че съм те пипнала, но ти успяваш да се измъкнеш.

— Пипнала си ме? Как? Това прилича на попълването на протокол от разпит, който трябва да предадеш в съда. Понякога формулярът не е достатъчно голям или пък липсват подходящите въпроси.

— Мислиш, че приемам всичко за даденост — каза Каролин. — Виждам само това, което очаквам да видя. Така ли е?

— Не знам. Може да поговорим по въпроса някой път.

Реймънд се почувства адски изморен и се страхуваше да затвори очи.

— Ако аз правя предположения — продължи Каролин, — какво ще кажеш за себе си?

— Какво за мен?

— Правихме любов и ти каза: „Познавам те“.

— Мислех, че не си ме чула.

— Какво имаше предвид?

— Просто, че те виждам. Не това, с което се занимаваш, нито пък това, което ти смяташ, че си. Просто самата теб. Логично ли ти звучи?

— Не знам…

— Но ти не отвърна нищо, нали? Стори ми се, че се върна към предишната си личност и аз вече не те познавам. Стана отново адвокатката, която си мисли, че трябва да е ужасно твърда. Но виж какво се случва с прекалено твърдите.

Реймънд замълча за момент, после помоли:

— Позволи ми да се погрижа за него, Каролин.

Когато Хънтър се обади, Реймънд седеше на канапето, а Каролин беше отпуснала крака в скута му. И двамата се чувстваха изморени от думите. Сега се намираха на по-безопасен терен, но осъзнаваха интимната си близост. Каролин го попита дали винаги е живял тук, като се опита да си го представи в друг живот, когато още не е бил полицай. Реймънд отвърна:

— В Детройт ли? Не. Роден съм в Макалън, Тексас. Живяхме в Сан Антонио и Далас. Пристигнахме тук, когато бях на десет години.

Тя го запита колебливо дали баща му е бил фермер. Реймънд я погледна и се усмихна.

— Имаш предвид дали беше сезонен работник, нали? Не, беше бръснар. Истинско конте. Елегантно облечен, с кожени обувки със заострени върхове.

Телефонът звънна. Реймънд, който чакаше обаждането, повдигна краката на Каролин и стана от канапето.

— Баща ми умря на петдесет и седем години — довърши той.

Гласът на Хънтър каза:

— Мансел звънна преди малко. Иска Суити да му занесе пистолета.

— Къде?

— Работата се усложни. Суити му каза, че ще ходи на събиране у майка си. Искаше да подтикне Клемънт да побърза. Тогава Мансел му нареди да вземе оръжието със себе си. Суити отвърна, че не възнамерява дори да го докосне. Ако Клемънт иска да си получи оръжието тази вечер, трябва да дойде тук до половин час.

— Какво значение има? — попита Реймънд. — Ключът е под изтривалката.

— Да, Суити го съобщи на Клемънт — отговори Хънтър. — Но глупакът обърка работата с това събиране у майка си. Клемънт му каза, че в такъв случай той ще мине да си прибере пистолета утре. По някое време следобед.

Хънтър изчака за момент и попита:

— Там ли си още?

— Трябва да изкараш Суити оттам за известно време — каза Реймънд. — За да поддържаме историята. Клемънт може да реши да го провери и да се отбие тази вечер.

— Не мисля, че ще го направи. Това е нещо, което знаеш, че трябва да свършиш, но непрестанно отлагаш — възрази Хънтър. — Уендъл откри ли те?

— Не още.

— Говорил с Тома. Албанецът му казал, че ще убие Клемънт, ако го види. С други думи: „Майната ви“. Но случайно изпусна нещо. Кадилакът на Скендер липсва и Тома смята, че е у Мансел.

— Къде си? — попита Реймънд.

— В бара.

— Той може да дойде довечера. Не заради ключа. Може да мине през задната уличка, през двора и да проникне в къщата през задния прозорец.

— Така ли? — търпеливо запита Хънтър. — Оказа се, че апартаментът до този на Суити е свободен, така че нашите хора ще прекарат нощта там. Това достатъчно близо ли е? Какво ти става? Да не си с гузна съвест? Аз си скъсвам задника от работа, а ти се мотаеш с някаква мадама.

Реймънд се върна до канапето, застана до него и се вгледа в Каролин несигурно.

— Името на майка ми беше Мери Франсис Конъли — каза той.

Видя лицето на Каролин на фона на синята възглавница. Тя го погледна леко изненадано и каза:

— Наистина ли?

— Искаш ли да знаеш какво работеше?

— Била е учителка — предположи Каролин.

— Не. Наричаха я Фани и управляваше козметичния салон в хотел „Статлър“, докато той още съществуваше.

— Знаеш ли с какво се занимаваше майка ми? — попита Каролин. — С нищо. Защо не седнеш?

Реймънд повдигна краката й, отпусна се под тях и облегна глава на възглавницата.

— Ако искаш да си лягаш, ще се разкарам оттук — каза той.

— Не, остани. Ти ме наблюдава доста дълго, а аз теб — никак — отвърна Каролин. — Ти харесваш работата си, нали?

— Да, харесвам я — отговори Реймънд.

— Не ти ли писва да вършиш едно и също всеки ден?

— Е, никой не обича наблюденията, но обикновено работата е доста разнообразна.

— Има наблюдения, но има и изчакване — каза Каролин кротко. — Мисля, че залагаш капан на Клемънт.

Той погали босите й пръсти и те леко помръднаха.

— Нямаш гъдел, нали? — попита Реймънд.

— Съвсем малко.

— Такава си и в съда. Хладнокръвна. Всички професионалисти правят работата да изглежда лесна.

— Казах, че според мен залагаш капан на Клемънт.

— Имам чувството, че и той го знае — отвърна Реймънд. — Така че всичко зависи от него, нали?

— Изглеждаш доста сигурен, че той ще се появи.

— Да, той трябва да направи нещо. Знам го.

— Откъде знаеш?

— Вгледахме се в очите си.

Реймънд се усмихна и Каролин каза:

— Мили боже, ти също не си пораснал.

Реймънд намести по-удобно главата си на възглавницата.

— Шегувах се — каза той.

Каролин го разгледа внимателно на светлината от лампата. Реймънд седеше отпуснато със затворени очи.

— Не, не се шегуваше — каза тя.