Първобитен град

15.

Клемънт никога не беше карал зимни кънки, но виждаше, че езерото в Палмър парк щеше да е подходящо място за пързалка. Не беше огромно открито пространство като повечето, а водна площ, която се простираше на няколко акра. Из него имаше разпръснати островчета, около които човек можеше да се пързаля. Мястото също така беше подходящо и за да изхвърли пушката, когато приключи с нея. Той паркира до павилиона за закуски и пресече гората към мястото, където преди няколко минути беше скрил оръжието в някакви храсти.

Беше почти шест часа. Бързо притъмняваше. Клемънт взе пушката и се отправи към края на горичката, откъдето можеше да наблюдава директно малкото островче, отделящо улицата от парка, и Г-образната четириетажна кооперация, където се намираше домът на лейтенант Реймънд Круз — кретена с мизерните мустаци и кротките маниери, които се дължаха на вродена учтивост или просто на празноглава тъпота.

По-рано Клемънт си бе поговорил по телефона с бившата съпруга на ченгето.

— Бихте ли ми казала адреса на Рей? — помоли той. — Загубих го някъде. И номера на апартамента? А, това е на първия етаж, нали?

После научи името на домоуправителката по надписа на пощенската кутия, обади й се и се представи като сержант Хънтър. Обясни й, че планират купон изненада за Круз и възнамеряват, докато той се забавлява и не ги гледа, да се протегнат през прозореца и да вкарат през него подаръка му — скъпа стереоуредба. Затова той искаше да разбере пред кой прозорец да оставят кашона. Домоуправителката каза, че в този квартал трябва да поставят и полицай до пакета, защото иначе те ще са изненаданите, когато решат да го поднесат и видят, че е изчезнал.

Прозорците бяха три: първият с монтиран на него климатик, вторият — с някакво растение и третият — с вдигнати щори.

Шест и десет.

Домоуправителката каза, че обикновено Реймънд си е у дома най-късно в шест и половина, освен ако изобщо не се прибере. Апартаментът й се намирал до неговия и когато стояла в кухнята, чувала как се затръшва вратата му. Понякога чувала и музика. После жената каза, че той вече имал уредба.

— Да, но уредбата е малка и евтина — каза Клемънт.

Вероятно това беше истината.

Клемънт се заоглежда за син плимут. Беше чувал, че ченгетата не използват собствените си коли, когато са на работа, защото никой не се съгласяваше да ги застрахова.

Шест и двадесет. Последната светлина на небето избледняваше. Фасадата на кооперацията вече не се виждаше ясно, само няколко лампи светеха из апартаментите. Клемънт започна да се упражнява в прицелване в тъмните прозорци на Реймънд Круз. Разстоянието беше около петдесет метра. Но колите, които непрекъснато минаваха по улицата, можеха да му попречат.

Може би Реймънд Круз използваше собствената си кола. Или пък лейтенантите караха друг цвят коли, а не смотаното синьо. Клемънт не се притесняваше от мисли за късмет или случайност. Нещо или ставаше, или не. Човекът можеше да се прибере у дома, но можеше и да не се прибере. Ако не днес, тогава утре. Той не възнамеряваше да чака тук завинаги, но търпението обикновено се възнаграждаваше.

Затова Клемънт не се изненада, нито пък се въодушеви особено, когато видя лампите в апартамента на Реймънд Круз да светват. Рано или късно това трябваше да стане. Клемънт облегна пушката на едно дърво, прицели се във фигурата, която се движеше из апартамента, и зачака затишие в движението по улицата.

Реймънд се прибра в апартамента си през задната врата на малката уличка. Мина през фоайето и прибра пощата си — списание „Нюзуик“, банков баланс, сметка от кредитната карта, плътен плик от „Орал Робъртс“2, адресиран до М. Круз, и сгънат лист от тетрадка.

В апартамента си Реймънд метна пощата на масичката за кафе, влезе в кухнята с „Нюзуик“ в ръка и извади кутия бира от хладилника. Отпиваше направо от кутията, докато преглеждаше списанието. Научи, че според последните проучвания бирата причинявала рак. Реймънд се върна във всекидневната и седна на канапето до лампиона, който бе купил от „Гудуил“3. Взе пликовете от масата, хвърли обратно сметката и банковия баланс, остави плика от „Орал Робъртс“ в скута си и разгъна листа от тетрадка. Написаното на машина послание гласеше:

По-късно Реймънд се опита да си припомни сцената и какво точно се случи. Отначало реши, че човекът е бил точно отпред, защото моментът бе избран невероятно точно — докато седи, загледан в листа, и се чуди.

Предният прозорец и лампата експлодираха. Настъпи тъмнина. Инстинктивно Реймънд се метна на пода, удряйки коляното си в масата, докато се опитваше да извади пистолета си от колана. После запълзя към прозореца. Последвалите шест-седем изстрела доразбиха стъклата и се забиха в стената. Реймънд се надигна и се затича към вратата, после надолу по коридора към входа. По улицата минаваха коли със запалени фарове. Той стигна бързо до островчето и продължи напред. Чу изсвирване на клаксон и изсвистяване на гуми. След секунда се озова сред дърветата, в пълна тъмнина. Нямаше никакъв ориентир, нито звуци, с изключение на онези от колите по улицата.

Реймънд се върна в апартамента си, грабна телефона и започна да натиска бутоните. Спря и остави слушалката. Ако Санди си беше у дома с буика, какво, по дяволите, караше Клемънт? Възможно ли беше нападателят да е друг? Не. Лейтенантът седна в полумрака на всекидневната, в която проникваше само лека светлина от лампата в коридора, вдигна слушалката отново и набра някакъв номер.

— Мери Алис, искам да ти задам един въпрос — каза той. — Не, сега нямам време да навлизам в това. Някой ти се е обадил и ти си му дала адреса ми. Човекът, с когото говори, имаше ли южняшки акцент? Естествено, че не знаеш кой е бил. Мери Алис, не можеш да раздаваш адреса ми. Не, просто им казваш, че не го знаеш. Обажда ли се една жена снощи?

Мили боже, помисли си Реймънд. Пусна слушалката в скута си и зачака бившата му жена да спре да дрънка. Виждаше светлината от уличните лампи, отразена в изпочупените стъкла на прозореца. Вдигна слушалката, усетил временната пауза и каза:

— Мери Алис, приятно ми беше да си поговорим.

После се обади в отдела. Морийн отговори и той я помоли да провери в указателя и да му даде телефона на Каролин Уайлдър. След секунда Морийн каза:

— Шест-четири-пет…

— Не, това е служебният й телефон — прекъсна я Реймънд. — Дай ми домашния. И адреса.

Той извади химикалката си и записа адреса на плика от „Орал Робъртс“.

Морийн каза:

— Защо й е кабинет в Бирмингам, щом живее в източната част?

— Ще я попитам, ако искаш — отговори Реймънд. — Но първо трябва да й задам няколко други въпроса.

Лейтенантът набра домашния телефон на Каролин Уайлдър. Тя вдигна след първото позвъняване.

— Да?

— Чакаше да се обадя, нали? — попита Реймънд.

— Кой е?

Той се представи и каза:

— Искам да говоря с Дивака от Оклахома, но не знам къде е.

— Не е тук.

Това спря Реймънд за момент.

— Не съм и очаквал да е там — каза той.

Последва кратко мълчание. Накрая Каролин Уайлдър каза:

— Беше тук. Тръгна си преди няколко минути.

— Каролин, не мърдай — нареди Реймънд. — Току-що нагази в голяма каша.