Първобитен град

30.

Пиха по няколко в бар „Атина“. Реймънд и Хънтър седяха сами до масата и почти не говореха. Накрая Хънтър се наведе към лейтенанта, за да му обясни какво го тревожи. Като например Каролин Уайлдър. Щеше ли адвокатката да провали работата? Реймънд отговори, че не мисли така.

Тя просто си беше тръгнала (когато излязоха от апартамента на Скендер, колата й вече я нямаше), показвайки им, че й е все едно как ще постъпят. Макар че не го беше казала. Реймънд вярваше, че Каролин може да се справи със съвестта си. Тя бе разбрала, че трябва да е реалистка по отношение на Клемънт. Можеше да го осъди за нападение и грабеж, но знаеше, че той ще се върне някой ден.

Хънтър заговори:

— Искаш ли да знаеш какво точно е усещането? — запита той. — Също като първия път, когато отидох в публичен дом. Бях на шестнайсет години. Приятели ме заведоха на едно място на ъгъла на „Сюърд“ и Втора улица. След това, когато всичко свърши, не знаеш дали да се чувстваш горд от себе си, или виновен. Разбираш ли какво имам предвид? А след известно време въобще не мислиш за това. Просто си го направил и толкова.

След тези думи Хънтър се прибра у дома, за да си легне.

Реймънд отиде пеша до управлението. Бюфетът за закуски беше затворен и той погледна часовника си. Шест без двадесет. Стаята на отдела беше заключена и празна. Той отключи, влезе вътре и седна до бюрото си под прозореца. Навън беше още полутъмно, но той не си направи труда да запали лампите.

Беше почувствал облекчение, когато стената се затвори и Мансел изчезна, но облекчението беше липса на напрежение, а не нещо само по себе си. Реймънд се опита да анализира чувствата си в момента. Не се чувстваше добре, нито пък зле.

Обади се на Каролин.

— Тревожиш се, че мога да те издам ли? — запита тя.

— Не — отговори Реймънд.

— Тогава защо трябва да говорим за това? Ужасно съм изморена. Звънни ми утре. Може да отидем на вечеря, да пийнем. Как ти звучи?

Малко след шест часа Реймънд чу вратата да се отваря и вдигна очи. Видя някаква фигура на прага, осветена от лампите в коридора.

Чу гласа на Санди.

— Има ли някой тук? — попита тя. — Защо седиш на тъмно?

Тя влезе и затвори вратата.

— Господи, скапана съм — каза Санди.

После метна чантата си на бюрото на Хънтър, отпусна се на стола му и вдигна крака върху бюрото.

Реймънд едва я виждаше на слабата светлина от прозореца. Не помръдна, защото не виждаше причина да го направи. Не беше мислил за Санди Стантън. Имаше въпроси, но нямаше желание да ги зададе сега. Не искаше да играе ролята си и да се държи като полицай в момента.

— Влязох в гаража долу и някакъв тип ми каза, че не мога да паркирам там. Отговорих му, че няма проблеми, защото колата е крадена и я връщам. А пък онзи долу… какво е това място?

— Първи участък — отговори Реймънд.

— Та оня ме пита къде отивам. Отговарям му, че се качвам на петия етаж. А той ми казва, че нямам право да идвам тук. И си мисля: „Опитай само да се измъкнеш оттук. Мамка му, ти дори не можеш да влезеш“. Смятах, че ще ме потърсиш. Седя си в апартамента и се чудя какво става. Телефонът звъни и се обажда Дел. Нямало да се прибира у дома, защото отивал в Акапулко. Готов ли си за изненада? Той иска да взема самолета до Ел Ей и да отида при него. Да му занеса сакото в розово и зелено, което онзи задник даде на портиера. Как ще го си го взема обратно?

— Това ли дойде да ме питаш?

— Не. Исках да знам дали мога да замина, или ще ме арестуваш, или нещо такова. Толкова съм скапана, че искам да отида някъде и да спя цяла седмица — каза Санди, като сви юмруци, протегна ги и добави: — Нервите ми са ей така.

— Колата на Скендер ли остави долу? — попита Реймънд.

— Да, казах на човека от паркинга, че всъщност не е крадена, а само нещо като открадната и ти знаеш всичко.

— Ами оръжието?

Санди бръкна в чантата си. Извади валтера и го остави на бюрото на Хънтър.

— Налага ли се отново да започваме? — попита тя. — Не съм виждала малоумника, нито ми се е обаждал. Слава богу, не знам къде е — в затвора или някъде другаде — и не искам да знам. Вече съм на двайсет и три и трябва да се стегна. Мисля, че отиването в Акапулко ще ми се отрази добре. Какво ще кажеш?

— Мисля, че трябва да заминеш — отговори Реймънд.

— Наистина ли?

Реймънд не отговори.

Санди взе чантата си и се надигна.

— Ще оставя пистолета тук — каза тя.

Реймънд кимна.

— Виж, не съм ти ядосана — каза Санди. — Мисля, че си свестен човек. Знам, че трябва да си вършиш работата. И кой знае, може някога пак да се видим.

Реймънд повдигна ръка към нея. Когато вратата се затвори и скри светлината от коридора, той свали ръката и стана. Отиде до бюрото на Хънтър, взе пистолета и усети тежестта му. Прехвърли оръжието в лявата си ръка и извади своя „Колт“ от презраменния кобур. Задържа двата пистолета и реши, че неговият е с около двеста грама по-тежък. Круз Двата пистолета. Съвсем сам в тъмната стая. Круз Двата пистолета. Мамка му. Ловкия Круз… Смахнатия Круз… Или пък Малоумника Круз… Как ти харесва това, малоумнико?

След около два часа Клемънт сложи на грамофона „Обичам те“ на Дона Съмър, само за да чуе човешки глас. Направи инвентаризация на консервите и откри грах, кълцано месо и нито едно нещо, което обичаше да яде. За пиене нямаше друго освен вода и две кутии безалкохолно. Вероятно щяха да спрат и водата, когато се сетеха за това, ако планът беше да го оставят тук. След като стената се затвори, Клемънт вярваше, че ще се отвори отново след минута-две. Добре, пет минути. Е, хайде, нека да са десет. Добре де, може би половин час, който трябваше да го уплаши здраво. След около час реши, че все пак по някое време щяха да отворят, за да го накарат да си признае. Щяха да го заплашат, че ако не признае, ще го затворят отново и ще повредят мотора. Тъпите шибаняци. Е, той щеше да се престори на изплашен и да ги помоли да го изкарат оттам. Щеше да обещае, че ще признае всичко, което поискат. А после в съда щеше да ги прати на майната си, да обясни, че признанията са подписани под натиск. Тогава щяха да го освободят, а той щеше да съди полицията. Сто хиляди долара обезщетение за съсипването на нервната му система. Вижте го само как трепери…

Откак стената се затвори Клемънт поглеждаше от време на време златния си часовник. Никога не беше виждал времето да се влачи толкова бавно. Сядаше, ставаше и се разхождаше под звуците на музиката. Представяше си танцуващите в дискотека и се раздвижваше в ритъма. Реши да се опита да танцува. Мамка му, съвсем лесно беше. Искаше му се в стаята да има огледало, за да може да се види как танцува на песента на негърката, звучаща в тайната стая в мазето. Никой на света нямаше да го повярва.

Клемънт погледна златния си часовник в седем без десет, в седем и петнайсет, в осем без двайсет, в осем и две минути, в осем и двайсет, в девет и пет след като потанцува малко, в девет и половина, когато спря грамофона, за да си почине, и в десет без двайсет. Това стана точно след като чу звука — отварянето на стената.

Клемънт седна на платнения стол срещу отвора, който постепенно разкриваше чистото мазе. Толкова беше чисто, че светлината се отразяваше от циментовия под.

Ако беше албанецът, той щеше да е мъртъв.

Можеше да е и Каролин, изпълнена със съчувствие към него. Но тя щеше да е прекалено уплашена. Или пък можеше да е изпратила някого. Не, сигурно бяха ченгетата, решили да му отправят заплашителното си предложение. Клемънт си каза, че трябва да се подготви да изглежда изплашен.

Зачака. Бръмченето на мотора продължи. Никой не се появи. Той се надигна от стола и се приближи към отвора. Подаде глава навън и погледна към котела. Никой. Когато излезе навън, никой не скочи върху него. Той отиде до шалтера и го изключи.

Кой ли беше?

Клемънт се замисли. Ако беше приятел, сега щеше да стои там. А прехвърляйки наум списъка с приятелите си, това можеше да е само един човек. Значи не беше Санди. Освен ако искаше да му помогне, но повече да не я свързват с него. Или пък беше някой като албанците, който искаше да го изкара навън, но в това нямаше логика. Или пък човек с гузна съвест, в което имаше логика, макар и да бе трудно да си го представиш.

Клемънт се качи по стълбите и тръгна към входа. Можеше спокойно да продължи напред. Ако някой го чакаше, сигурно щеше да си помисли, че той ще се измъкне от задния вход, затова нямаше смисъл да спира. Той излезе на улицата и видя черния кадилак на Скендер.

Съвпадение ли беше това? Или Санди бе оставила колата тук и си беше тръгнала пеша? Или пък някой го изкушаваше? Чакай малко. Или оръжието беше в колата и ченгетата се готвеха да го спрат и да го арестуват?

Не. Можеха да го спрат за кражба на кола — член двеста шейсет и нещо, но ако в колата имаше оръжие, то щеше да принадлежи на собственика й, а не на него. Бездруго по пистолета нямаше отпечатъци. Клемънт отвори вратата на шофьора и бръкна под седалката. Нямаше пистолет. Само ключове. Искаше ли му се да седи тук и да размишлява, или му се искаше да се измъкне?

Той подкара кадилака към центъра, отби към „Лафайет“ покрай гигантската червена реклама на бира „Строс“, която проблясваше в нощното небе, и десет минути по-късно се качваше с асансьора към апартамент 2504. Надяваше се Санди да си е у дома и да му обясни странните неща, които ставаха.