Първобитен град

7.

Технически Седмо поделение от отдел „Убийства“ на детройтската полиция беше специализирано в разследването на „убийства по време на извършването на престъпление“, най-често въоръжен грабеж, изнасилване, понякога обир с взлом, а не престрелки в барове или убийства вследствие на семейни разправии в събота вечер, които бяха емоционално стимулирани и се знаеше кой е извършителят.

Поделението се помещаваше в стая 527 в полицейското управление, безцветен офис с висок таван, с размери осем на шест метра, който съдържаше метални бюра и дървени маси, скупчени една до друга, шкафове за папки, седем телефона, кафемашина „Норелко“, акумулатор за зареждане на радиостанциите, заключен шкаф, където членовете на екипа държаха пистолетите си, два реда премигващи флуоресцентни лампи, стена със снимките на 263 убийци, закачалка до вратата и надпис:

Върху колоната в средата на стаята висеше много стар плакат, останал от минали времена, който гласеше: „Ще предам оръжието си, когато откачат изстиналите ми пръсти от него“.

Беше два и половина следобед, когато Реймънд Круз се върна в офиса. Разследването на смъртта на Алвин Гай и младата жена, намерена в Палмър парк, течеше от тринадесет часа.

Реймънд закачи сакото, с което беше облечен през последните двадесет и четири часа, и отиде до неофициалното бюро на лейтенанта в ъгъла. Бюрото беше обърнато към стаята и разположено под единствения прозорец и климатика, който не работеше. Реймънд се заслуша в колегите си.

Бюрото на Норб Брил се намираше срещу това на лейтенанта. Брил беше стиснал телефона, водеше си бележки и повтаряше:

— Един куршум в предния мозъчен дял…

Очевидно говореше с някой от служителите в моргата на област Уейн.

До Хънтър, който също говореше по телефона, седеше млад чернокож, заподозрян или свидетел на убийството в Палмър парк. Седяха почти коляно до коляно. Младият чернокож се беше проснал отпуснато на стола. Носеше бяла тениска и карирана шапка за голф с тясна периферия. Младежът си играеше разсеяно с шапката, докато чакаше Хънтър, който от своя страна изчакваше събеседника му да се върне на линията. В стаята нямаше никой друг.

Все още чакайки, Хънтър се обърна към младия чернокож:

— Двайсет и пет годишен, а имаш само няколко глоби за паркиране? Сигурно си бил известно време в армията.

Реймънд видя как младежът сви рамене бавно, без да отговори.

— Дай да видим косата ти — каза Хънтър.

Черният повдигна шапката над главата си и я задържа там.

— Ще я наречем рошава — каза Хънтър и записа нещо в протокола за разпит, оставен на бюрото му.

— Това е афро — възрази младежът.

— Афро? — повтори Хънтър. — Твърде скапано афро. Ще я запишем като рошаво афро.

После Хънтър се поизправи и каза в телефона:

— Да? Дарълд Удс? Е, кажи ми какво имаш.

Хънтър закима и започна да си води бележки в жълтия тефтер. Когато свърши, взе формуляра с конституционните права и се обърна към младежа:

— Защо си подписал това с името Доналд Удс? Излъга ме, Дарълд — каза той с наранен глас. — Опита се да ме убедиш, че си девствен, а те имат досие за теб, човече. Първо ще трябва да изтрия предишните ти глупости.

Дарълд Удс каза:

— Две кражби, при това невъоръжени, и онази дреболия с нападението…

— Дреболия. Нападнал си онзи тип с крик — каза Хънтър.

Брил закри слушалката с ръка и се обърна към Реймънд:

— Причина за смъртта — няколко изстрела. Два куршума, единият с медна обшивка, извадени от гръбнака, другият — в главата му…

— Съдия Гай ли? — попита Реймънд.

Брил кимна и каза в телефона:

— Добре, колко дупки има в момичето, Адел Симпсън? Сигурен ли си? Не можа да намериш повече, а?

Той отново закри слушалката с ръка и каза на Реймънд:

— Нещата изглеждат добре. Морийн вече е занесла куршумите в лабораторията.

Хънтър попита младия чернокож:

— Добре ли познаваш Адел Симпсън?

— Никога преди не съм я виждал.

— Взел си чантата й. Какво друго?

— За каква чанта говориш?

— Дарълд, кредитните карти на Адел Симпсън бяха у теб.

— Намерих ги.

Хънтър каза:

— Пак ли започваш да ме лъжеш, Дарълд? Говорим за убийство, човече, а не за някакво дребно нападение. Нали разбираш, доживотна присъда…

Реймънд се надигна от бюрото си. Отиде до младежа с карираната шапка и го докосна по рамото.

— Искам да те попитам нещо — каза той. — Става ли?

Чернокожият не отговори, но вдигна поглед към лейтенанта.

— Жената лежеше там мъртва, нали? — попита Реймънд.

— И аз това се опитвах да му кажа.

— С какво я изгори?

Младежът не отговори.

— Мамка му — изруга Хънтър. — Да го заключим горе.

— Само я докоснах — обади се младежът. — За да видя дали е жива.

— С какво я докосна? — попита Хънтър. — С оная си работа ли?

— Не, човече, нищо такова.

— В момента й правят аутопсия — съобщи Хънтър. — Ако намерят сперма в нея и тя отговаря на кръвната ти група, тогава ще се наложи да те попитаме дали си я изнасилил преди, или след като я застреля.

— Не съм я убивал. Намерихте ли пистолет у мен? Не, по дяволите.

— Къде я докосна? — попита Реймънд.

След кратко мълчание черният каза:

— Ами по краката.

— И само я докосна малко?

— Да, нали разбираш, съвсем малко.

— С цигара ли я докосна? — попита Реймънд.

— Да. Струва ми се, че беше с цигара.

— Запалена?

— Да. Ама беше изпушена. Всъщност фас.

— Защо я докосна с цигарата?

— Казах ви вече — отвърна младежът. — За да видя дали е жива. Това е всичко.

Реймънд отиде до кафемашината, взе стъклената кана и излезе от стаята.

Морийн Дауни, вървяща срещу него по коридора, вдигна папката, която носеше. Изглеждаше нетърпелива и доволна. Реймънд я изчака.

— Докладът на патолога — съобщи Морийн.

— Ами лабораторията?

— Все още сравняват, но засега са убедени, че куршумите са еднакви.

— Какъв вид оръжие?

— Имат частици от жената и два добри куршума от Гай…

— Норб ми каза.

— Деветмилиметров или калибър 38. Знаеш ли към какво се насочват сега? — попита Морийн с жизнерадостна усмивка.

— „Валтер П 38“ — каза Реймънд.

Усмивката на Морийн угасна.

— Откъде знаеш? — попита тя.

— Ноември седемдесет и осма — отговори Реймънд. — Убийствата на търговците на наркотици на улица „Сейнт Мери“…

Очите на Морийн отново се оживиха.

— Помниш ли? — запита Реймънд. — От дограмата бяха извадени два куршума от „Валтер П 38“.

— Мили боже — каза Морийн. — Предполагаш, че…

— Определено да — отговори Реймънд. — Върни се в лабораторията и ги накарай да сравнят куршумите от стената с куршумите, извадени от съдия Гай и Адел Симпсън.

— Звучи прекалено хубаво, за да е вярно — отбеляза Морийн.

— Да, ако се окажат същите.

Реймънд продължи надолу по коридора към мивката в килера на чистачите, където изплакна стъклената кана и я напълни с прясна вода. Помисли си, че трябва да сдържи вълнението си от предчувствието, което му казваше, че несъмнено всички куршуми ще са еднакви. Реймънд видя Клемънт Мансел, издокаран в хавайска риза в зелено, червено и жълто, застанал пред съдията. После видя как Клемънт Мансел се обръща и излиза от съда ухилен.