Първобитен град

4.

Когато Санди Стантън му разказа за първи път за албанеца, Клемънт попита:

— Какво, по дяволите, е албанец?

— Албанецът е дребосък с черна коса и огромна купчина мангизи, които държи в мазето си — отговори Санди. — Казва, че ги държи в каса в някаква тайна стаичка. Можеш ли да повярваш?

— Все още не знам какво е албанец — отвърна Клемънт. — Какъв е той?

— Името му е Скендер Лулджарай.

— Мили боже — изохка Клемънт.

— Ако ти го кажа по букви, няма да повярваш — каза Санди. — Той е малко чернооко бебче, което обича да ходи на дискотека. Притежава няколко закусвални за хотдог и всеки път, когато се видим, ми разказва за парите си.

— И колко пъти сте се виждали?

— Виждам го по дискотеките от месеци. Облича се хубаво. Мисля, че печели добре.

— Добре, да го посетим и да му вземем всичко — предложи Клемънт.

— Чакай да разбера дали е истински — отвърна Санди. — Скендер иска да ме заведе на надбягванията.

Това му прозвуча добре. Да се види как харчи албанецът. Клемънт щеше да ги проследи в колата на другото гадже на Санди. По-късно през нощта Санди щеше да ги запознае, сякаш случайно са се срещнали или нещо такова.

Само дето Клемънт се сблъска с нещо съвсем различно.

Дел Уиймс не беше точно гадже на Санди, но тя живееше в апартамента му, докато той беше вън от града на някакъв семинар по мениджмънт. Клемънт живееше при нея.

Клемънт никога не беше виждал Дел Уиймс. Разхождаше се из апартамента му и се опитваше да го прецени. Проучваше странните картини, керамика и метални скулптури, които Дел бе придобил като член на клуб „Изящно изкуство“. Изпробваше дрехите му от „Брукс Брадърс“. Костюми размер 52, панталони размер 46. Дължината не беше лоша, но обемните облекла висяха по жилавата и слаба фигура на Клемънт. Според Санди той изглеждаше като маскиран в дрехите на баща си. Каза, че момче с неговото тяло и татуировки трябва да се придържа към младежките гащеризони. Разсмяха се, а Клемънт излезе от спалнята, издокаран в жълт панталон и спортно сако на цветя от „Лили Пулицър“. Според Клемънт сакото приличаше на камуфлажна униформа във войната на педалите. Отново се разсмяха. Тридесет и четири годишното момче от Лоутън, Оклахома, и двадесет и три годишното момиче от Френч Лик, Индиана, които се опитваха да си намерят място в големия град.

Санди се запозна с Дел Уиймс, когато работеше като сервитьорка в Ренесансовия център. (Тя напусна работа само след шест месеца, защото й беше адски трудно да се оправя из комплекса с всичките му безбройни нива и ескалатори, които й се налагаше да използва. Струваше й се, че се намира в Мамутската пещера — таванът се издигаше на петдесет метра височина, само дето Ренесансовият център беше целият в бетон, ескалатори, скъпи магазини и фикуси.) Дел Уиймс даваше добри бакшиши. Тя започна да излиза с него и да остава в апартамента му. Отначало си мислеше, че Клемънт щеше да се заинтересува от новия обект: Дел беше на четиридесет и седем години, разведен, консултант по мениджмънт, живееше на двадесет и петия етаж на улица „Лафайет“ 1300, караше черен „Буик Ривиера“ с червени райета, притежаваше дванадесет костюма и осем спортни сака, не беше броила панталоните.

Клемънт я попита какво е това консултант по мениджмънт. Санди му каза, че според нея той сключва сделки за големи компании и обяснява на корпоративните директори как да ръководят бизнеса и да не се провалят. Клемънт беше настроен скептично, защото не можеше да си представи какво точно правеше Дел Уиймс. Затова, когато той отпътува на последния семинар и Клемънт се нанесе при Санди, извади всички сметки и банкови баланси на Дел от тиковото бюро във всекидневната. Проучи ги и изруга. Човекът нямаше пари, той имаше кредитни карти. Клемънт каза:

— Набутваш пищов тридесет и осми калибър в устата на Дел и му казваш: „Добре, приятел, дай си всичките мангизи“. И какво ще направи кретенът? Ще ти подаде кредитната си карта. Мамка му! Не става. Трябват ни пари в брой. Етнически малцинства, негри, хора, които не се доверяват на банките, изпитват презрение към данъчните и държат парите си под леглото или в буркан. Етнически малцинства и зъболекари.

Затова албанецът със закусвалните звучеше добре. Ако Клемънт въобще успееше да се добере до него и да го проучи. Междувременно се налагаше да зачеркне смотания консултант от списъка, но реши да използва апартамента му, за да си почине и да се запознае с фините неща в живота. Да пие от уискито „Чивас“ на Дел, да гледа телевизия и да се радва на гледката от двадесет и петия етаж в града на двигателите. Леле, боже!

Река Детройт приличаше на всяка друга река в голям град. Овехтели промишлени сгради и складове очертаваха брега, товарни кораби и танкери минаваха по нея, виждаше се и Уиндзор, който не изглеждаше по-забавен от Молайн, Илинойс, с изключение на гигантската светеща реклама на „Кънейдиън клъб“ над фабриката.

Но внезапно, когато Клемънт насочи поглед надясно, видя масивните сгради от тъмно стъкло на Ренесансовия център. Пет кули, най-високата от които над двеста метра, се издигаха като величествени паметници над центъра на града. От тях нататък брегът на реката беше почистен, очертан със семпли парапети от цимент и модерни структури, които напомняха на Клемънт за Канзас или Синсинати — вече всички строяха новите търговски центрове и стадиони там, където човек можеше да ги види. (Дори в Лоутън бяха започнали да строят модернистичен нов търговски център тъкмо преди да ги удари ужасното торнадо, което вдигна майката на Клемънт, тичаща към мазето, и я отнесе някъде без да остави следа.) Клемънт насочи погледа си към центъра на града и после на север. Погледна към многобройните паркинги, които приличаха на незасяти ниви сред старите сгради от двайсетте години, после към Гръцкия квартал, сгушен долу — почти усещаше миризмата на чесън, после към девететажното полицейско управление — голямо и грозно, към елегантната сграда на съда, където веднъж се бяха опитали да заковат задника на Клемънт, но се провалиха. Клемънт обичаше гледки от високи места след годините в равнините на Оклахома, където небето сякаш те притискаше. Всъщност небето си беше същото, но тук не беше покрито с влажни облаци и изглеждаше много по-високо. Клемънт погледна към него и се зачуди дали майка му лети някъде из космоса.

Санди остана при албанеца цяла нощ и се прибра в апартамента около обед. Нямаше търпение да разкаже на Клемънт за всички чудеса — тайната врата и скритата в мазето стая.

А какво правеше Клемънт? Четеше вестник. Нещо, което никога не правеше. Седеше на канапето по шортите си от „Хайнс“, почесваше червеникавите косми по гърдите си и лениво попипваше чатала си, наведен над отворения вестник. Устните му помръдваха безмълвно, докато четеше.

— Четеш вестник?

Клемънт дори не вдигна поглед. В момента чешеше ярката синьо-червена татуировка на дясната си ръка, която изобразяваше гроб с надпис „В памет на мама“.

— Хей! — извика Санди.

Дяволите го взели. Санди влезе в спалнята и смени копринената риза и панталона със зелени сатенени шорти и фланелка с надпис „Сидър Пойнт, Сандъски“. Изглеждаше на около седемнайсет години, червеникаворусо дребосъче с лунички и щръкнали малки гърди. Нещо като женска версия на Клемънт, но много по-хубава. На пръв поглед не изглеждаше от онзи тип жени, които един консултант по мениджмънт би допуснал в стилния си апартамент. Но човек трябваше да погледне отново и да види закачливостта в очите й. Тази закачливост оставяше у мъжа чувството, че ако Санди пожелае, би могла да го върне в младостта му и да го заведе на места, където никога не е бил.

Когато се върна във всекидневната, тя опита отново.

— Все още ли четеш вестника?

Можеше да се обзаложи, че е така. Клемънт препрочиташе всяка дума и се чудеше как, по дяволите, не бе познал съдията снощи. Лицето с малките мустачки, като на танцьор на танго, го гледаше вторачено от първа страница. Клемънт беше убил съдия Алвин Гай, но нямаше с какво да го докаже. Ако за убийството на дребния мръсник нямаше парична награда, трябваше да му дадат поне медал.

Санди Стантън заговори отново:

— Видях тайната стая и малкия сейф, с който толкова се гордее. Струва ми се, че ние с теб можем да го вдигнем, без да се страхуваме, че ще получим херния. Беше доста странно. Имам предвид стаята със сгъваемите кушетки и хладилника. Една малка стаичка, пълна с консервирани храни… Хей, не ме ли слушаш?

Клемънт се облегна на канапето, разкривайки двете сини птици, татуирани върху снежнобелите му гърди. Когато се срещнаха за първи път в една дискотека преди три години и половина, Клемънт каза на Санди:

— Искаш ли да видиш птиците ми?

После разкопча ризата си, за да й ги покаже. След това попита:

— Искаш ли да видиш пилето ми?

Санди отговори утвърдително и той извади ризата от панталона си и й показа пъпа в средата на плоския си корем.

Санди каза:

— Не виждам никакво пиле.

Клемънт отговори:

— Избеляло е. Останал е само задникът му.

Клемънт кимна към снимката във вестника.

— Знаеш ли кой е този? — попита той.

— Май съм го виждала — отговори тя.

Санди прочете огромното заглавие, което гласеше: „Съдия Гай убит“, после отмести поглед от усмихнатата снимка към намръщеното лице на Клемънт. Зачуди се защо ли пък му пукаше на Клемънт за съдията и търсейки отговора, каза:

— Не е възможно да е бил твой приятел. Защо го приемаш толкова тежко?

Мълчание.

Охо!

Санди продължи:

— Ей, престани да си гризеш ноктите. Искаш ли да ми разкажеш нещо, или е по-добре да не знам?

Клемънт попита:

— Не мислиш ли, че трябва да има награда за дребния шибаняк? Награда, която човек би могъл да потърси?

— Кой да я потърси?

Санди зачака, докато Клемънт гризеше нокътя на средния пръст на лявата си ръка, също като малко момченце, наблюдаващо как баща му преглежда бележника му.

— Знаеш ли колко души биха платили истински пари, за да се свърши тази работа? — попита Клемънт. — Господи!

— Вероятно някой все пак е платил.

— Не. Беше свършено безплатно. По дяволите!

— Ох, мамка му — изохка Санди, леко притеснена. — Не ми казвай повече.

Санди беше в кухнята, а Клемънт все още се чешеше и гризеше ноктите си, вторачен в ухиления бивш съдия, когато се обади пазачът от фоайето. Той беше възрастен цветнокож, с когото Санди обичаше да се шегува. Наричаше го Карлтън Портиера. Днес обаче тонът му беше сериозен. Санди влезе във всекидневната.

— Май са дошли да ти връчат медала — каза тя.

Клемънт дори не беше чул звънеца. Сега вдигна поглед нагоре.

— Кой е? — попита той.

— Полицията — отговори Санди.