Първобитен град

20.

Реймънд излезе от „Салонът на Суити“ и отиде до съседната къща, номер 2925. Терасата беше тъмна, но през прозорците се виждаше слаба светлина. Той звънна на звънеца. Чернокожият мъж в хавлиен халат, който отвори вратата, каза:

— Как сте? Заповядайте.

Реймънд се зачуди дали мъжът не го обърка с някого. Влезе вътре и усети миризма на тамян. Върху мебелите имаше прозрачни найлонови калъфи. Някъде от задната част на къщата долиташе музика. Реймънд видя снимка на млад мъж с дълга светлокестенява коса, сресана на път, и голяма брада. Обърна се към чернокожия — господин Суити, който стоеше до затворената врата. Господин Суити замислено разтърка лице. Пръстените по ръката му проблеснаха.

— Не работиш тази вечер — каза Реймънд.

— Работя. Просто още не работя.

Господин Суити проучваше внимателно лейтенанта. Реймънд се вгледа в тъмния халат с маншети и яка в бежово и червено, който му заприлича на перде. Господин Суити каза:

— Няма да се залъгваме с глупости, нали? Имаш вид на човек, който може да сдъвче кабел, полицай, но се съмнявам, че пушиш това, което продавам.

Реймънд му показа значката си. Докато съобщаваше името си, пейджърът му звънна.

Господин Суити каза:

— Това ми харесва. Звукът му е добър. Можеш да използваш телефона в коридора.

Когато Реймънд се върна в стаята, господин Суити седеше на канапето с кръстосани крака и пушеше.

— Реших, че не си от отдел за борба с наркотиците — каза той. — Трябва да ги видиш как се обличат. Влизат тук с разкопчани ризи и обици.

Реймънд седна срещу него и отново се вгледа в снимката в осветена рамка.

— Каква кола караш? — попита той.

— „Елдорадо“. Регистрационният номер е С-У-И-Т-И.

— Имаш ли и „Монтего“ модел 1976?

— Не. Никога не съм имал.

— Познаваш ли човек, който има такова?

— Мисля, че не.

— Как е приятелчето ти — Клемънт Мансел?

— Ох, мамка му — отвърна господин Суити изморено и поклати глава. — Знаех си.

— Какво?

— Страхувах се, че ще стигнем дотам. Не съм виждал Дивака поне от една година. Той се придвижва прекалено бързо. Аз вече мирясах и се отказах от глупостите.

— Онзи ден си се виждал с приятелката му.

— А, да. Санди идва тук заради тревата. От време на време.

— Тя каза ли ти защо Клемънт е очистил съдията?

— Санди не ми казва нищо. Малкото пиленце само идва и си отива.

— Можем да сложим край на бизнеса ти — каза Реймънд.

— Знам това, човече.

— И да те изпратим в затвора поне за една година. Мислех си, че би искал да се споразумеем.

— И какво мога да ви предложа? Не разполагам с абсолютно нищо.

— Малкото пиленце вчера дойде тук, но не си тръгна веднага — каза Реймънд. — Прав ли съм?

— Опитваше стоката. Знаеш какви са жените и как обичат да пазаруват.

Реймънд се поколеба, после реши да рискува.

— Защо тя не иска Клемънт да узнае, че е идвала тук?

Въпросът свари господин Суити неподготвен. Реймънд забеляза стреснатия поглед, който се появи за секунда в очите му.

— Изглеждаш ми объркан — каза лейтенантът. — Какъв е проблемът?

— Няма никакъв проблем.

— Защо Клемънт ще се интересува дали тя е идвала тук?

— Не знам дали въобще се интересува.

Забрави за това, помисли си Реймънд. Той отмести поглед към мъжа от снимката, който приличаше на скандинавец, после отново го прикова в господин Суити.

— Защо мислиш, че Клемънт уби съдията?

— Не знам дали той го е направил — отговори господин Суити.

— О, да. Той беше. Но не е имал шофьор. Как си обясняваш това?

— Стига, човече, не знам нищо. И не искам да знам.

— Какви причини би могъл да има?

Господин Суити въздъхна.

— Ти ще трябва да го попиташ.

— Направих го вече — отговори Реймънд.

— Така ли? И той какво каза?

— Каза, че нямало никакво значение. Това бяха думите му. Какво значение има?

— Щом си говориш с него по този начин, защо разпитваш и мен?

— Защото ти искаш да ми помогнеш — отвърна Реймънд. — Искаш да разкараш Дивака от себе си. Завинаги. Но се страхуваш, че ако ми дадеш нещо, Клемънт може да разбере.

Господин Суити не отговори. След секунда Реймънд се надигна.

— Може ли пак да използвам телефона ти? — попита той.

В тъмния коридор музиката се чуваше по-ясно. Очевидно долиташе от спалнята. Реймънд вдигна една от визитните си картички към лампата, за да разчете номера, записан на гърба й, после го набра.

Отговори мъжки глас:

— „Лафайет“.

— Искам да говоря със сержант Робинсън, моля — каза Реймънд и зачака.

Когато чу гласа на Уендъл, каза:

— Къде сме?

— Имаме обаждане за монтегото — отговори Уендъл. — Казах им да проверят номера му и да го дадат на наблюдателния екип. Виждаш ли проблема обаче?

— Кой по-точно? — попита Реймънд. — Наоколо виждам само проблеми.

— Ако го открият в Оукланд или Мейкъмб, тогава местните ще получат случая — отговори Уендъл. — Ще го приберат, защото шофира без книжка, но не могат да извадят оръжие от колата, освен ако не е оставено на седалката. Но дори да стане така, той ще е вън от нашата юрисдикция, арестуван по някакво смотано обвинение за притежаване на оръжие. Разбираш какво имам предвид, нали?

— Кажи им… — Реймънд се замисли за момент и продължи: — В момента не се тревожа за юрисдикцията. Но трябва да сме сигурни, че доказателството е приемливо в съда. Ако намерим у него пистолет, първо трябва да е точно онзи пистолет, после трябва да докажем в съда, че обискът е бил законен, а единственият начин е, ако го приберем за нарушаване на движението и той не успее да плати гаранцията. Тогава можем да претърсим колата, докато правим списък на вещите му. В противен случай можем само да твърдим, че според нас това е оръжието на убийството. Но какви са основанията ни? Мамка му — изруга Реймънд. — Виждам как отново го изпускаме заради някоя техническа подробност.

— Той бездруго няма да разнася оръжието със себе си — каза Уендъл.

— Вероятно си прав, но какво въобще прави той? Откъде е взел колата? Нещо ново за Санди Стантън?

— Излезе и не се е прибирала.

— Какво каза приятелят ти? Ще ни пусне ли в апартамента?

— Да, господин Едисън се съгласи. Искаше да знае дали имаме заповед за обиск, но му казах, че ти се занимаваш с това.

— Всички вече си знаят гражданските права — отбеляза Реймънд. — Ако видим нещо, което ни върши работа, ще извадим заповед и ще се върнем. Ами буикът?

— Не е помръдвал от мястото си. И никой не се е доближавал до него.

— Добре, звънни на нашите хора. Нека го приберат. Аз ще тръгна оттук след малко.

— Чувам „Комодорс“ — каза Уендъл. — Вие с господин Суити с музика ли се забавлявате?

Реймънд се замисли, после каза:

— Не се тревожи за Клемънт. Имам предвид за задържането му. Просто им нареди да го открият и да стоят залепени за него. Ще се видим след няколко минути.

Реймънд се върна във всекидневната и отново погледна към осветената снимка на мъжа с дългата коса и брадата.

— Кой е този? — запита той. — Твой приятел?

Господин Суити погледна към снимката и каза изненадано:

— На онази снимка ли? Това е Христос. Ти за кого го помисли?

— Това е снимка — отвърна Реймънд.

— Да, но приликата е идеална, нали?

Реймънд кимна, седна и прикова очи в едрия мъж.

— Чувстваш ли се спасен вече? — попита той.

— Надявам се, човече. Имах нужда от спасяване.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Реймънд. — Спокойствието не може да се сравни с нищо. Но се страхувам, че може да съм те притеснил. Сега си объркан. Не знаеш дали да се обадиш на Клемънт…

— Чакай малко — прекъсна го господин Суити с измъчен вид. — Защо пък да му се обаждам?

— За да му съобщиш, че съм идвал тук. А също и Санди. Но пък по този начин би се замесил в нещо, нали? Ако искам да си остана спокоен — каза Реймънд, — и особено ако се тревожа за собствения си задник, бих си мълчал. Това е доста по-разумно, отколкото да се замесиш в нещо, нали?

— Ще надигна глас само към небето — каза господин Суити.

— Дори и за това бих помислил два пъти — посъветва го Реймънд. — Човек никога не знае дали някой не го подслушва.