Първобитен град

5.

Реймънд се обърна към Уендъл Робинсън и попита:

— Искаш ли да си добрият?

— Не, ти бъди добрият — отговори Уендъл. — Достатъчно изморен и раздразнителен съм, за да изиграя естествено ролята на лошия, ако това се наложи.

— От какво си изморен? — попита Реймънд.

Не получи отговор. Вратата се отвори и едно момиче в сатенени шорти и фланелка с надпис „Сидър Пойнт“ ги погледна с невинни очи. Реймънд показа значката си.

— Как сте? — запита той. — Аз съм лейтенант Реймънд Круз от полицията на Детройт. Това е сержант Робинсън. Научихме… човекът долу ни каза, че името ви е Санди Стантън.

Реймънд говореше дружелюбно, почти усмихнато. Момичето кимна, но продължи да гледа предпазливо.

— Портиерът ни каза, че господин Уиймс е вън от града — продължи Реймънд.

Момичето се посъживи.

— А, вие търсите Дел — каза то.

— Точно така, Санди. Той вън от града ли е? — попита Реймънд.

— Да, по работа. Мисля, че отиде някъде в Калифорния.

— Имаш ли нещо против да влезем вътре?

— Знам, че звучи банално — каза Санди, сякаш й бе неприятно да говори на тази тема, — но имате ли заповед за обиск?

— Заповед ли? За какво? — попита Реймънд. — Не търсим нищо. Просто искаме да ви разпитаме за господин Уиймс.

Санди въздъхна и им направи място да минат. Забеляза как двете ченгета, бялото в тъмен костюм, а чернокожото в светлосив, огледаха затворените врати в коридора, докато отиваха към всекидневната. Когато влязоха вътре, бялото ченге продължи да се оглежда, а черното отиде направо до прозореца, както правеха всички, за да погледне към реката и града. Панорамата беше великолепна този следобед. Слънцето огряваше отзад Ренесансовия център и придаваше на стъклените кули вид на издялани от черен мрамор.

Реймънд не се впечатли от цветовете в стаята: зелено, сиво и черно с много хром. Мястото му напомняше за адвокатска кантора. Той каза:

— Научих, че вие сте закарала господин Уиймс до летището.

— Онзи ден — потвърди Санди. — Какво искате от него?

— С неговата кола ли го закарахте?

— Да. Защо?

— „Буик Ривиера“, регистрационен номер ПИХ-546?

— Не знам номера.

— С какво си изкарвате прехраната, Санди?

— Имате предвид, когато работя? Обслужвам бара и масите.

— Използвахте ли колата снощи?

— Всъщност не — отговори Санди. — Ходих на надбягванията с един човек.

— Онези в Уиндзор ли?

— Не, в „Хейзъл парк“.

Санди видя как черното ченге се отдръпва от прозореца. Заприлича й на професионален спортист или продавач на костюми. Цветнокож, който харчи много пари за дрехи.

Другото ченге се усмихваше леко.

— Спечелихте ли? — попита то.

Санди го погледна отегчено.

— Шегувате ли се?

— Да, знам какво имате предвид — каза Реймънд. — С кого ходихте на надбягванията?

— С един познат. Скендер Лулджарай.

Невероятно. Бялото ченге не примигна, не направи гримаса, нито пък каза: „Лул-какво“?

— В колко часа се прибрахте у дома?

— Доста късно.

— Скендер ли шофираше?

Стори й се, че името му беше познато.

— Да, той ме взе оттук.

Реймънд се намръщи, сякаш беше малко объркан.

— Кой тогава е използвал колата на господин Уиймс снощи?

Ченгето изглеждаше като момче въпреки увисналите си мустаци. Тъмната коса по челото му…

— Никой не я е използвал — отговори Санди.

Ченгетата приложиха старата тактика на мълчанието. Изчакваха я да каже нещо излишно, ако реши да се прави на невинна или учудена. Просто трябваше да си мълчи и да не играе никаква роля. Но това беше прекадено трудно и накрая Санди попита:

— Какво има?

— Давала ли сте колата на някого? — запита Реймънд.

— Не.

— А господин Уиймс да го е правил, преди да замине?

— Не знам нищо такова. Може да са я откраднали.

— Колата е долу — отвърна Реймънд. — Ключовете са у вас, нали?

— Да, прибрах ги някъде.

— Защо не ги потърсите, за да се уверим?

Мамка му, помисли си Санди и се почувства прекалено изложена на погледите им в шортите и фланелката си и с боси крака. Искаше й се да отиде до бюрото и да вземе ключовете, но нямаше представа какво е направил Клемънт с тях. Опита се да си спомни как се беше прибрал. Не, тя се беше прибрала след него, а той седеше на канапето и четеше вестника, който все още лежеше отворен на масата.

— Господи, никога не помня къде оставям ключовете — каза тя.

— Ние бихме могли да ви помогнем — каза Реймънд и започна да се оглежда.

— Няма нужда — каза Санди. — Мисля, че знам къде са. Седнете и изчакайте.

Тя едва успя да се сдържи и да тръгне бавно по коридора. Влезе в спалнята и затвори вратата след себе си.

Клемънт лежеше на огромното легло. Когато Санди влезе в стаята, той скръсти ръце зад къдравата си глава и замърда с пръсти, за да й покаже колко е хладнокръвен.

— Тръгнаха ли си? — попита той.

— Не, още не са. Искат ключовете.

— Какви ключове?

— Шибаните ключове от колата, кои други?

Шепотът й беше дрезгав, сякаш говореше много по-едра жена.

— Мамка му — изруга Клемънт.

Той се замисли за момент, загледан в Санди, която ровеше из тоалетката.

— Имат ли заповед за обиск? — попита я той.

Санди не му отговори.

— Не си длъжна да им даваш ключовете — добави той.

— Ти им го кажи — отвърна Санди, отдалечавайки се към вратата с ключовете в ръка.

— Ти решаваш — каза Клемънт. — Щом искаш да им дадеш ключовете, действай.

Санди спря до вратата.

— А какво друго мога да направя?

Шепотът й се превърна в съскане.

— Дай им ключовете — отговори Клемънт. — Без значение е.

— Ами ако намерят отпечатъците ти в колата?

— Не могат да намерят отпечатъци.

Ръцете на Клемънт бяха загорели от слънцето, тялото му — снежнобяло, сините птици и ребрата му се очертаваха ясно върху сиво-зелената покривка на леглото на Дел Уиймс. Санди понечи да отвори вратата и Клемънт каза:

— Скъпа? Случи се неприятност, докато паркирах колата, когато се прибирах.

— Харесва ми, че споделяш това с мен в най-подходящия момент — отвърна Санди, като повдигна очи към тавана, за да придаде на думите си драматичен ефект. — В какво се удари?

— Нали знаеш онези бетонни колони — отговори Клемънт. — Одрасках се в едната и смъкнах малко от боята на калника. Това ще им кажеш, ако те попитат.

Той замълча за момент, докато Санди го гледаше мрачно.

— Защо не опростим нещата — предложи Клемънт. — Кажи им, че ти си го направила. Става ли?

Реймънд Круз огледа бюрото. Искаше му се да отвори чекмеджетата. После огледа металните статуетки върху стъклената маса за кафе, отворения вестник и накрая — тъмния коридор. Какво щеше да стане, ако тръгнеше по коридора и започнеше да отваря врати?

Санди Стантън. Видя името, напечатано в полицейски доклад или показания. Опита се да си припомни. Санди Стантън. Представи си как Норб Брил изговаря името й, после Джери Хънтър. Санди Стантън. Името, само името се беше запечатало в ума му от някакъв момент в миналото. Реймънд отиде до прозореца и погледна навън. После се завъртя рязко, когато Уендъл се приближи към него от трапезарията, клатейки глава.

Реймънд посочи към прозореца.

— Можеш да видиш номер 1300 оттук — каза той.

— Забелязах — потвърди Уендъл. — Вижда се и прозорецът на нашата стая.

Зад сградата на Синия кръст и отвъд купола на църква „Сейнт Мери“, на „Бобиен“ 1300 се виждаше полицейското управление и прозорецът на петия етаж над полицейския гараж.

— Забеляза ли, че там е номер 1300, а и тук също? — попита Реймънд.

— Няма майтап — каза Уендъл. — Но забелязах и нещо друго. В главата ти се върти нещо, което не ти дава мира.

Реймънд се намръщи. Какво ставаше? Внезапно всички започнаха да разчитат мислите му.

— Изтласкваш идеята назад, после отново се връщаш към нея — каза Уендъл. — Ще я споделиш ли с мен, или ще я запазиш в тайна?

Впечатляващо. Направо зловещо. Реймънд се сети за момичето от „Нюз“ и попита:

— Разказваш ли на жена си какво правиш?

Сега Уендъл се намръщи.

— Какво правя? Имаш предвид дали й разказвам всичко? Приличам ли на човек, който иска да го застрелят със собствения му пистолет?

— Откъде знаеш какво мисля? — попита Реймънд.

— Не знам и точно затова те питам.

— Но ти каза, че съм започнал да обмислям нещо.

— Някакъв план — отговори Уендъл. — Когато отстъпиш назад и не се движиш, но все пак изглежда, че правиш нещо… Нали разбираш, това означава, че си готов да се задействаш. Прав ли съм?

— Санди Стантън — каза Реймънд.

— Хубаво дребосъче.

— Къде си чувал името?

— Не помня да съм го чувал — отговори Уендъл. — Но звучи познато, като филмова звезда или име, което виждаш във вестника.

— Или в полицейски доклад.

— Сега вече действаме.

— Албърт Ракоста — каза Реймънд.

Уендъл кимна.

— Продължавай.

— Луис Никс… Виктор Редик. И още няколко.

— Да, Разрушителният екип — кимна отново Уендъл. — Знам имената, но те са били малко преди моето време.

— Преди три години — каза Реймънд. — Тъкмо бях дошъл в управлението.

— Да, а аз дойдох шест месеца след теб. Чел съм досието и всички статии по вестниците, но не си спомням никаква Санди Стантън.

Влизайки във всекидневната, Санди попита:

— Какво правите? За мен ли си говорите?

Тя вдигна ключовете и каза:

— Намерих ги. Но не мога да ви позволя да вземете колата. Дори не сте ми обяснили за какво ви е.

— Санди, сигурна ли сте, че това са ключовете за буика? — попита Реймънд.

— Да — отговори тя и отново ги вдигна. — Той има само една кола.

— Кога я карахте за последен път?

— Казах ви вече. Когато го закарах до летището.

— В добро състояние ли е колата?

— Струва ми се, да.

— Няма ли ударено или издрано някъде?

— Ох — каза Санди и направи тъжна гримаса. — Одрах леко калника долу на бетонната колона, където паркирам. Дел ще ме убие.

— Паркирахте на тясно място, а?

— Да, не прецених разстоянието.

— Кой калник одраскахте, Санди?

Тя протегна ръце пред себе си и се помъчи да си спомни дали кретенът, проснат на леглото по гащи, й беше казал.

— Беше… беше ето този, левият.

Санди погледна от бялото ченге към чернокожото и после обратно, сякаш искаше да ги попита дали е права.

— Сигурна ли сте? — попита Реймънд.

Мамка му, помисли си Санди.

— Ами почти сигурна съм. Но аз бъркам понякога ляво и дясно.

— Тук ли живеете, Санди?

Господи, трудно беше човек да следи думите му.

— Не, тук съм само докато Дел го няма. Пазя апартамента.

— Някой живее ли тук заедно с вас?

Тя се поколеба, макар да знаеше, че не трябва да го прави.

— Не. Само аз съм.

— В момента тук има ли и друг човек?

Божичко! Санди отново се поколеба.

— Искате да кажете освен нас? — попита тя.

— Точно така — потвърди Реймънд. — Освен нас.

— Не, няма никой друг.

— Стори ми се, че говорите с някого, когато излизахте от спалнята.

— Мисля, че не сте справедливи. Ако не ми кажете какво искате, ще ви помоля да си тръгнете. Ясно ли е? — каза Санди.

— Значи снощи бяхте на надбягванията в „Хейзъл парк“?

— Вече ви казах, че бях.

— Нали разбирате, Санди, една кола с описанието на буика на господин Уиймс и със същия регистрационен номер е направила катастрофа там. Около един часа.

— Вие сте от пътната полиция? — изненадано запита Санди. — Господи, мислех, че става дума за нещо по-важно.

— Какво например? — попита Реймънд.

— Не знам. Просто така си помислих. Идвате тук и двамата… според мен трябваше да е нещо важно.

Санди почувства как започва да се успокоява. Бялото ченге казваше, че трябва първо да видят колата, за да проверят дали е същата, преди да се заемат с нещо друго. Тя си помисли, че е възможно това да е била друга кола, която прилича на буика на Дел и има почти същия номер. Може пък да е било само съвпадение и онзи кретен в спалнята да няма нищо общо със случая. Имаше какви ли не видове черни буици. Черното беше на мода тази година. Санди сподели мислите си с ченгето. То се съгласи, кимна и после каза:

— А, между другото, виждала ли сте Клемънт Мансел напоследък?

Все едно напълно непознат човек се бе приближил към нея и бе казал името й. Санди не можеше да повярва. Огледа отново бялото ченге. Беше сигурна, че никога преди не го е виждала. Нямаше начин да знае нещо за нея. Тя се почувства разголена и уязвима. Нямаше място, където да се скрие. Нямаше начин да върне лентата и да се подготви за въпроса.

— Кой? — все пак попита тя.

— Клемънт Мансел — отговори Реймънд. — Не е ли ваш стар приятел?

— А, познавате ли го? — отвърна Санди. — Да, струва ми се, че си спомням името.

Реймънд извади визитна картичка от джоба си. Подаде й я и каза:

— Ако го видите, кажете му да ми звънне.

После ченгетата й благодариха и си тръгнаха.

В асансьора Уендъл каза:

— Клемънт Мансел. Изреди ми целия Разрушителен екип и остави най-добрия за накрая. Не мога да би обясня как забравих за него.

Реймънд наблюдаваше смяната на светлинните за етажите.

— Май не трябваше да правя това — каза той.

— Кое? Да я попиташ за него? Всички грешим понякога.

— Ако е бил Мансел, искам той да знае за мен. Не искам да побегне, а само да се замисли по въпроса. Разбираш ли какво имам предвид?

— Той може да си е в Оклахома и въобще да не е идвал тук.

— Да, може и да е в Оклахома — съгласи се Реймънд.

Погледът му изостави номерата на етажите, когато вратата на асансьора се отвори. Полицаите прекосиха фоайето и се приближиха към портиера, зад когото се виждаше стена от телевизионни монитори. Реймънд го изчака да вдигне поглед към тях.

— Не ни съобщихте, че при госпожица Стантън от двадесет и петия етаж има човек — каза Реймънд.

— Не ме попитахте — отговори портиерът.

Уендъл се намеси:

— Откога той живее при нея, чичо?

Чернокожият мъж на средна възраст, облечен в униформено сако, погледна към младия, елегантен чернокож в светлосив костюм.

— Откога кой живее при нея?

— Мамка му — изруга Уендъл. — Дотук бяхме.