Първобитен град

11.

Оставиха Клемънт да седи сам в стаята за разпити в продължение на четиридесет минути преди Уендъл Робинсън да влезе и да говори с него.

Беше към десет часа вечерта. Реймънд Круз вдигна крака на бюрото си и затвори очи, за да не гледа флуоресцентните лампи. Хънтър направи кафе и му разказа за Памела и за проблемите й с всички онези проклети аматьори из улиците, които се продаваха за един коктейл „Амарето“ и малко сладолед. Реймънд почти не го слушаше. Представяше си Каролин Уайлдър такава, каквато не я беше виждал преди тази вечер, чудеше се какво ли й каза Клемънт, а после се замисли дали друг път нямаше да му е по-лесно да поговори с нея.

Стаята за разпити, в която нямаше прозорци, съдържаше три сгъваеми стола, стара маса и рафтове, където се съхраняваха протоколи от приключени случаи. На стената точно зад Клемънт имаше мърляво петно, където се бяха облягали няколко хиляди глави на заподозрени.

Уендъл попита:

— Колко добре познаваш Едисън?

Клемънт се ухили.

— Едисън от Детройт?

— Томас Едисън.

— Никога не съм разбирал негърския хумор — отвърна Клемънт.

— Става дума за човека, чиято кола караше тази вечер — поясни Уендъл.

— Така ли му е името? Аз го наричам само Том. Единственият от познатите ми негри, който кара шевролет. Даде ми го на заем.

— Приятел ли ти е?

— Приятел на приятел.

— Научих, че е портиер. Работи на улица „Лафайет“ номер 1300. Там ли живее приятелят ти?

— Забравих кой от моите приятелите беше приятел на стария Том.

— Санди Стантън живее там — каза Уендъл. — Тя ти е доста добра приятелка, нали?

— Щом знаеш всичко, защо ме разпитваш?

— Приятелка ли ти е?

— Познавам я.

— Тя ли ти даде буика снощи?

— Ще ме уморите — каза Клемънт. — Опитвате се да се държите, сякаш знаете нещо. А не разполагате с абсолютно нищо. В противен случай щях да седя в областния затвор и да чакам делото си.

— Ако искаме да сме лоши, можем да ти уредим да прекараш там известно време — отвърна Уендъл. — Шофираш, след като са ти отнели книжката, а това е доста тежко провинение.

— Кое? Шофирането в пияно състояние? Господи! — захили се Клемънт. — Заплашваш ме с шибано нарушение на движението?

— Не, нарушението е нищо за човек с твоя опит — каза Уендъл. — Мислех си само как ще се чувстваш там сред всички негри.

— Това пък защо? — попита Клемънт. — Негрите ли са единствените, които вършат престъпления в този град? Или нарочно се заяждат с вас? Ако бях негър, нямаше да се примиря с това.

— Да, и какво би направил?

— Щях да се преместя. Целият този град е един огромен Негървил с няколко бели в него, които ходят с черните. Човек очаква да види повече мелези, но очевидно те само се чукат и не правят хлапета както по плантациите в миналото. Искаш ли да ти кажа нещо?

— Какво?

— Един от най-добрите ми приятели е негър.

— Така ли? Как се казва?

— Не го познаваш.

— Може и да го познавам. Ние негрите се държим един за друг.

— Глупости. В събота вечер се избивате взаимно.

— Любопитен съм. Как се казва приятелят ти?

— Алвин Гай — ухили се Клемънт.

— Така ли? Познаваше ли го?

— Мамка му — каза Клемънт. — Мога да ти кажа всичко, което си поискам, нали?

— Ако в стаята имаше прозорец, сериозно щях да се замисля дали да не го изхвърля оттам — каза Уендъл.

Реймънд кимна.

— Знам какво имаш предвид — отвърна той.

— Не ти дава абсолютно нищо, за което да се заловиш. Нали разбираш какво искам да кажа? Само те разиграва с дивотиите си и вече не знаеш кой всъщност задава въпросите. Очистил съдията и се прибрал да си легне. А ние будуваме два дни и една нощ.

— Прибери се у дома — предложи Реймънд.

— Ще остана, ако искаш.

— Ще дадем шанс на стария професионалист — каза Реймънд, като хвърли поглед към Хънтър. — Дъртият червеникавосив вълк. Какво ще кажеш? Ако не успеем да го раздрусаме тази вечер, ще го пуснем и ще опитаме друг път.

Хънтър се надигна от бюрото си и каза:

— Искате ли да видите как се върши работа?

Не съществуваше ясно обяснение защо Хънтър беше звездата в разпитите в отдела. Защо заподозрените толкова често му се изповядваха и защо признанията им почти винаги бяха потвърждавани в съда. Според Морийн лошите момчета оставаха с впечатлението, че той е един от тях. Според самия Хънтър нещата стояха по този начин, защото той е търпелив, изпълнен със съчувствие и разбиране, винаги нащрек, но не повишава гласа си. Той обичаше да дава като пример един случай миналата зима. Разпитвал някакъв млад заподозрян, който признал, че „като че ли удушил“ две жени, докато бил зашеметен от кокаин. Разказал на Хънтър как едната от тях имала колан, който му заприличал на змия, и той искал да види как ще изглежда коланът около вратовете им. Цялата работа станала просто ей така, докато си седели на пода и си поркали. Но младежът отказа да каже какво бе направил с труповете им. Хънтър му казал, че труповете ще се появят през пролетта, когато снегът се разтопи и добавил:

— Освен ако не си някакво животно и не си ги прибрал някъде за зимата.

Хънтър забелязал, че при тези думи заподозреният очевидно се подразнил и решил да продължи. Попитал младежа дали обича животни, или се страхува от тях, дали се чувства свързан с тях по някакъв начин. Заподозреният отговорил, че мрази животните, особено плъховете. После му разказал как когато отишъл до изоставената ферма няколко дни след убийството и видял, че плъхове са гризали двете жени, веднага взел мерки да не ги изядат изцяло. Нарязал труповете с трион и ги изгорил в котела за отопление. Твърдял, че не бил животно.

— Важното е — казваше Хънтър — да откриеш пролука и да проникнеш в нея. Не оставяш заподозрения на мира, докато не ти каже нещо.

— Помниш ли тази стая? — запита Хънтър.

— Да, помня я. И теб те помня — отговори Клемънт.

— Още ли си мажеш косата с брилянтин?

— Не, сега я нося суха.

— Добре — каза Хънтър. — Изцапа ни стената, когато беше тук последния път. Всичката онази мазна гадост, с която си зализваше косата.

Клемънт погледна през рамо към стената.

— Никога ли не почиствате тук? — попита той.

— Мием с маркуч веднъж седмично — отговори Хънтър. — Също като в зоологическата. За да се отървем от вонята.

— Ти в коя роля си? — попита Клемънт. — Лошият? Първо негърът, а сега ти. Кога ще дойде доброто ченге?

— Аз съм доброто ченге — отвърна Хънтър. — По-добро няма да намериш.

— Не си ми прочел правата.

— Реших, че ги знаеш наизуст. Искаш ли да ти ги прочета? Добре, няма проблеми.

Хънтър излезе в другата стая. Реймънд Круз седеше на бюрото си със затворени очи. Хънтър си наля чаша кафе, взе формуляр с конституционните права и се върна при Клемънт. Седна до масата и му прочете първия параграф от документа.

— Знаеш ли си правата вече? Подпиши тук — нареди той на Клемънт и побутна към него формуляра и химикалка.

— А ако не искам да подпиша?

— Не ми пука дали ще подпишеш, или не. Просто ще отбележа, че си отказал и ни създаваш затруднения.

— Защо трябва да се подписвам?

— Току-що ти обясних, задник. Не трябва.

— Защо съм тук?

— Арестуван си.

— Защото нямам шофьорска книжка? Това пък какво общо има?

— По време на задържането му, досието на заподозрения беше прегледано, защото имаме причини да вярваме, че е участвал в убийство, което се разследва в момента. Заподозреният беше задържан за разпит.

— Задържан, чух — каза Клемънт. — После адвокатката ми ще се изправи и ще каже: „Ваша Чест, това нещастно момче е било задържано против волята му, без да има официално оплакване срещу него и без да му прочетат правата“. Приятелче, дори не знам защо съм тук. Имам предвид, никой още не ми е обяснил абсолютно нищо.

— Тук си, защото си се забъркал в голяма каша.

— Така ли? Веднъж един мой приятел беше в същата тази стая, отказа да подпише и нищо не му се случи.

— Разгледай нещата от гледната точка на съда, Клемънт — каза Хънтър. — Кое изглежда по-добре? Да вземем заповед и да те арестуваме за предумишлено убийство, което се наказва с доживотна присъда, или да докладваме, че си дошъл доброволно при нас, за да дадеш показания? Без да те арестуваме и притискаме, ни описваш обстоятелствата…

Клемънт започна да се хили.

— … при които един човек е загубил живота си. Разказваш ни историята със свои думи, като влагаш всички съществуващи облекчаващи вината фактори, например психическото и емоционалното ти състояние в онзи момент, независимо дали е имало някаква подбуда или заплаха за теб… На какво се хилиш?

— Сигурно си мислиш, че съм завършил само пети клас — каза Клемънт, — за да ми пробутваш тия дивотии. Не съм задължен да ти кажа и дума. От друга страна, мога да кажа каквото си искам, а ти не можеш да го използваш срещу мен, защото не съм подписал хартийката ти. Така че, защо въобще седим тук?

— Това е формалност — отговори Хънтър. — Трябва да ти предоставя възможността да направиш изявление. Ако не го направиш, ще те заведа долу в гаража, ще те изправя до стената и ще те размажа с предницата на патрулната кола.

Хънтър каза на Реймънд Круз:

— Мамка му! Ако не го хванем с пистолета, за нищо не можем да се заловим.

— Подписа ли формуляра?

— Не. А и какво ли значение има? Няма да каже нищо. Знае рутината по-добре и от нас.

— И аз ще се пробвам — каза Реймънд. — Прибирай се у дома.

— Не, ще остана тук.

— Прибирай се. Ние с него само ще си поприказваме.

— Как си, Клемънт?

— Ще имаш проблеми — отвърна Мансел. — Каролин ти каза, че нямате право да говорите с мен, ако и тя не присъства.

— Прекарваш нощта тук — каза Реймънд. — Тя може и да се ядоса, когато разбере, и да тропне с крак. Но и тя знае, че това е част от работата. Ако видим възможност, не трябва да я пропускаме. Слушай, хайде да отидем в другата стая. Искаш ли кафе?

— Чудех се кой ли ще е добрият — каза Клемънт.

Той седна зад бюрото на Хънтър и се завъртя на стола. Не изглеждаше впечатлен, докато не видя монтираното на стената табло със снимки, което се простираше от бюрото на Норб Брил, където сега беше Реймънд, до закачалката до вратата. Реймънд седеше на около три метра от Мансел, с лице към него.

— Горките шибаняци — каза Мансел. — Всичките тези хора ли сте заключили?

— Около деветдесет и осем процента от тях — отговори Реймънд. — Това са отличниците тази година. Засега.

— И около деветдесет и осем процента са негри — каза Клемънт. — Защо, мамка му, седя тук?

— Искаш аз да ти обясня ли? — попита Реймънд.

— Иска ми се някой най-после да го направи — отвърна Клемънт. — Мога да се сетя какво е твоето желание, но знам, че не разполагаш с нищо добро, защото в противен случай щях да съм на отсрещната страна на улицата.

— Може и да съм поизбързал малко.

— Струва ми се, че прекалено си избързал.

— Знаеш как човек започва да става нетърпелив.

— Трябва да запазиш спокойствие — каза Клемънт. — Очевидно разполагаш с човек, видял някаква кола някъде…

— На местопрестъплението например.

— Така ли? — хладнокръвно попита Клемънт.

— И на хиподрума „Хейзъл парк“ — добави Реймънд. — Колата принадлежи на Дел Уиймс, приятел на Санди Стантън.

— Така ли?

— Тя живее в апартамента на Дел Уиймс и понякога използва колата му.

— Е, и?

— Също и ти. Мога да установя, че си пребивавал на улица „Лафайет“ 1300, ако поговоря с достатъчно хора. Съществува и вероятността да докажа, че ти си бил в колата в „Хейзъл парк“ по същото време, когато и съдията е бил там. В нощта на убийството му.

Реймънд погледна към часовника на стената и допълни:

— Преди около двадесет и четири часа. Какво си помисли, когато се добрахме до теб толкова бързо?

— Да не си скрил касетофон някъде?

Реймънд вдигна ръце безпомощно.

— За какво?

— Дори и да си го направил, това няма да ти свърши работа.

Клемънт повдигна очи към тавана и каза с висок глас:

— Не можеш да използваш нищо от това, което ще кажа, затова майната ти!

— Чувам те добре — кротко каза Реймънд. — Не се опитвам да те измамя. Просто смятах, че ние с теб можем да си спестим малко време и да си изясним нещата.

— Това звучи разумно — съгласи се Клемънт. — Но ми се струва пълна дивотия. Седенето ми тук няма да доведе до нищо добро за мен. Това е адски скапано място. Не го ли знаеш?

— Никога не си бил съден от Гай, нали?

— Не, дори не съм стъпвал в съдебната му зала.

— Значи не става дума за нещо лично.

— Господи, ти си категорично убеден, нали?

— Според мен единствената причина е, че някой ти е платил — каза Реймънд и зачака.

Клемънт не проговори. Реймънд се усмихна леко.

— Ако този човек открие, че си задържан, сигурно ще се ядоса. Така се получава, когато двама или повече души са замесени в убийство. Като с онзи човек, който беше застрелян пред „Суп кичън“, продуцента. Спомняш ли си? Стана миналото лято. И кой беше осъден? Убиецът. А не човекът, поръчал удара. Той се съгласи да ни сътрудничи и ние му дадохме имунитет.

— Мили боже — каза Клемънт. — Започваш да приказваш като онзи другия кретен. Плашиш ме с разни истории, сякаш в главата ми има каша вместо мозък.

— Май ще е по-добре да говоря направо — каза Реймънд.

Клемънт кимна.

— Да, така ще се почувстваш по-добре.

— Хубаво — съгласи се Реймънд. — Когато успеем да докажем, че си бил в буика, а вече сме доказали, че колата се е намирала на местопрестъплението, тогава ще поискаш да сключиш сделка с нас. Ще си готов да ни дадеш нещо, за да облекчиш положението си. Само че тогава вече ще бъде прекалено късно. Спираме се на Клемънт Мансел и той получава доживотна присъда. А дали някой му е платил?… Кой знае? Или по-точно, на кого му пука? Нали разбираш, в този случай няма много разгневени или възмутени. Някои хора смятат, че убиецът на съдията трябва да получи медал, а не доживотна присъда. Но това е сериозно престъпление, затова трябва да следваме закона. Искам да разбереш, че ще те заковем. В това няма съмнение. Освен ако, преди да загубим много време, да се ядосаме и настроим срещу теб, не ни разкажеш какво точно е станало и не ни съобщиш името на човека, поръчал удара. Тогава вероятно бихме могли да ти помогнем с нещо. Да убедим прокурора да те обвини в убийство втора степен или дори непредумишлено убийство, а да иска доживотна присъда за човека, който те е наел. Нали разбираш какво искам да кажа?

Клемънт облегна дясната си ръка на бюрото и се вторачи в Реймънд Круз.

— Държиш се мило и любезно — каза той. — Но въпреки тия дивотии, всъщност искаш задника ми, нали?

— Нямам избор — отговори Реймънд.

— Като нещо лично ли го чувстваш? Имам предвид този случай.

Реймънд се замисли за момент и сви рамене.

— Така е, мамка му — каза Клемънт. — Това, което те тормози, е, че преди три години се провалихте. Осъдихте ме за тройно убийство, имахте и свидетели, а накрая ме освободиха. И това адски ви тормози. Затова сега ще се опитате да ме пипнете за убийството на съдията, за да компенсирате миналата си загуба. И сега вече става лично. Нали? Не ви пука кой е очистил съдията, просто искате мен. Прав ли съм?

Реймънд не отговори веднага. Помисли малко и после каза:

— Ето, вече започваме да си изясняваме нещата.

— Прав ли съм?

— Е, трябва да призная, че има известна истина в думите ти.

— Знаех си — каза Клемънт. — Мотивите ти не са по-възвишени от моите, нито пък дрънканиците ти за изясняване на нещата. Решен си да подкрепяш закона, както аз — да го наруша. Попадаме в ситуация като сегашната и започваме да си играем. Ти се опитваш да ме заловиш, а аз се пазя да не бъда заловен. И така си изкарваме хляба. Загряваш ли? Просто си играем и не ни пука дали някой ни наблюдава и дали някой ще бъде наранен. Имаме си наши собствени правила и думи, и всичко друго. Всички ченгета предпочитат да си играят, вместо да работят, но законът ме пази и аз просто трябва да си държа устата затворена и да не движа с глупаци. Тогава няма начин да ми лепнете този случай… нито пък някой от другите.

Реймънд кимна. Изглеждаше замислен, но беше нащрек.

— Знаеш ли, Клемънт — каза той. — Мисля, че си прав.

Той направи кратка пауза, после запита:

— Кои други?

Отново настъпи мълчание.

Клемънт се облегна на ръката си, сякаш за да се приближи към Реймънд Круз.

— Знаеш ли колко души съм убил? — запита Мансел.

— Пет — отговори Реймънд.

— Девет — поправи го Клемънт.

— В Детройт?

— Не всичките в Детройт. Един в Оклахома и един в Канзас.

— Значи седем в Детройт?

— Точно така. Но пет, не, шест от тях бяха негри.

— Включително и съдия Гай.

— Включвай когото си искаш. Няма да ти ги съобщя име по име.

— Заедно с Разрушителния екип ли?

— Повечето сам. Е, почти сам. Другите не направиха нищо.

— И това, когато прониквахте в къщите, където търгуват с дрога?

Клемънт не отговори.

— Като тройното убийство на „Сейнт Мери“, нали?

Клемънт отново не каза нищо.

— Не искам да нахалствам — каза Реймънд, — но възбуди любопитството ми.

Той се отпусна назад в стола на Норб Брил и вдигна крака на бюрото.

— Интересни бяха думите ти, че всичко това е игра — продължи лейтенантът. — Ченгета и престъпници. Различен живот, който няма нищо общо с живота на обикновените хора.

— Освен ако нямаме нужда от тях — каза Клемънт. — Тогава вече имаме жертви и свидетели. Използваш, когото можеш.

— Но нещата се свеждат до това, нали? Просто до мен и теб — каза Реймънд.

— Точно така, партньоре.

— В друго време, в отдавна отминали години, сигурно щяхме да уредим въпроса между нас двамата. Имам предвид, ако и двамата приемахме нещата лично.

— Или пък ако мислехме, че ще е забавно — допълни Клемънт. — Женен ли си?

Реймънд се изненада.

— Бях — отговори той.

— Имаш ли семейство? Деца?

— Не.

— Значи си отегчен. Нямаш какво да правиш и отделяш повече време за работата си.

Реймънд не отговори. Зачака следващите думи на Мансел, загледан в часовника на стената, който показваше единайсет и петнайсет.

— Убивал ли си? — попита Клемънт.

— Напоследък не.

— Е, хайде де, колко?

— Двама — отговори Реймънд.

— Негри?

Реймънд се почувства неловко.

— Когато бях в отдел „Грабежи“ — каза той.

— С онова малко пищовче? Исках да те питам защо слагате гумени ленти на дръжката?

— За да не се пързаля.

— Стиснати ченгета. Купи си кобур. По дяволите, първо си купи оръжие с нормални размери вместо това смотано салонно пищовче.

— И то върши работа — каза Реймънд.

Разговорът му звучеше познато, сякаш се водеше между група ченгета, седнали в бар „Атина“ на по бира.

— Така ли? — запита Клемънт и очите му се стрелнаха из стаята, спирайки накрая върху Реймънд Круз, който седеше с крака на бюрото. — Значи си добър с него, а?

Реймънд сви рамене.

— Явявам се на изпит всяка година.

— Наистина ли?

Клемънт замълча за момент и се вгледа открито в Реймънд.

— Сигурно ще е интересно да си направим едно състезание по стрелба!

— Знам едно стрелбище в Роял Оук — каза Реймънд. — Намира се в мазето на железарски магазин.

— Не говоря за стрелбища — прекъсна го Клемънт, вторачен в него. — Мислех си за улицата — каза той, замълча малко за ефект и добави: — Например когато най-малко очакваш.

— Ще попитам шефа — усмихна се Реймънд. — Ще видим дали ще се съгласи.

— Няма да го направиш — каза Клемънт. — Но аз не се шегувам.

Гледаха се един друг безмълвно. Реймънд се зачуди дали и това беше част от играта: кой щеше да отмести поглед първи. Детска игра, но напълно реална.

Накрая Реймънд попита:

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Какъв?

— Защо застреля Гай?

— Мили боже — изохка Клемънт. — Говорим толкова дълго време и аз си мисля, че сме стигнали донякъде, а то… Какво значение има защо? Ние с теб си седим тук, оглеждаме се и се преценяваме, нали? Какво общо има това с Гай или с когото и да било друг?