Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

1.

— Искам да откраднеш нещо за мен.

Не за пръв път чувах тези думи, макар че обикновено човекът, който ги изричаше, обичаше първо да подготви почвата. Не и Американеца. Той мина директно на въпроса, и то съвсем небрежно. Ако бях по-посредствен писател, щях да ви кажа, че това накара звънчетата в главата ми да зазвънят тревожно, или че по гръбнака ми преминаха тръпки. Истината е, че ме накара да се заслушам малко по-внимателно.

— Нещо сте се объркали — отвърнах му. — Аз съм писател, не крадец.

— И то какъв. Следя работата ти. Добър си.

Усмихнах се.

— Драскач със скъпо образование, нищо повече.

— Да, като писател. Но като крадец, виж това е друго нещо. Имаш талант, хлапе, а това трудно се намира тук.

„Тук“ означаваше Амстердам. Или по-точно „тук“ бе един сумрачен бар на северното протежение на канала Кайзерсграхт, на двайсет минути пеша или на десет минути с колело от апартамента ми. Тясно местенце, стоплено повече от близостта на стените, отколкото от догарящите въглени в камината срещу масата ни. Бях се отбивал в него преди, макар и само пътьом, и когато Американеца ми предложи да се срещнем там, името не ми подсказа нищо. И ето ме тук с халба холандско пиво пред мен, последвана от опасно предложение.

Американеца се беше свързал с мен чрез страницата ми в интернет. Повечето автори на криминални романи в днешно време имат уеб страници и в моята, човек можеше да намери най-различна информация за мен и книгите ми. Имаше място за всяко едно от криминалетата, които бях написал досега и раздел с актуални новини с подробности за всички литературни четения, в които участвах, както и някои лични данни, които феновете ми вероятно искаха да научат, като например къде живея, докато пиша новия си роман. Освен това имаше и линк, който позволяваше на читателите да ми изпращат имейли и точно така се беше свързал Американеца с мен.

Работа за теб, беше написал той. Кажи си цената. Изслушай ме в „Кафе де Бруг“. 22 часа, четвъртък (утре).

Нямах представа кой е Американеца, нямах и причина да му вярвам, но трябва да призная, че отдавна бях престанал да се боря с изкушението, което представляваше всяка нова задача. Защото истината, ако още не сте се досетили, е, че аз не само пиша романи за изпечени крадци — по една случайност и аз самият съм такъв.

— Талантът, за който споменахте — отвърнах, — да предположим, че наистина притежавам такъв.

— Това с предположението ми харесва.

— Добре, тогава да предположим, че наистина притежавам този талант — любопитно ми е как бихте искали да го използвам.

Американеца се озърна през рамото ми към вратата, после през неговото рамо към дъното на бара. Когато се увери, че вратът му е в изправност и че никой не подслушва разговора ни, той бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади малък предмет и го постави върху дървената маса пред мен. Оказа се фигурка на маймунка, горе-долу колкото палеца ми. Маймунката седеше на задните си части със свити към гърдите колене, затулваше с ръце очи, а устата й бе широко отворена, сякаш бе поразена от видяното във вътрешността на якето.

— Не видях — казах, донякъде на себе си, Американеца кимна и кръстоса ръце на гърдите си.

Взех маймунката да я огледам по-отблизо. От теглото и сухата грапавина разбрах, че фигурката е направена от гипс, това обясняваше защо изглеждаше леко недодялана. Според замисъла на създателя й смаяното изражение можеше да означава страх или дори глуповата радост. С оглед на всичко това трудно можех да допусна, че струва повече от шепа лири, или в случая долари или евро.

— Има още две такива маймунки — каза Американеца, което изобщо не ме изненада. — Едната си запушва ушите, втората — устата.

— Не думай.

— Искам да ги откраднеш.

Наведох глава на една страна.

— Да предположим, че мога… да ти ги взема. Не съм сигурен, че си струват усилията.

Американеца се наведе към мен и повдигна едната си вежда.

— Колко искаш, за да си струва усилието ти?

Намислих си цифра, после я удвоих.

— Десет хиляди евро.

— Тази вечер ли ги искаш?

Разсмях се.

— Но това не си струва — отвърнах и метнах фигурката обратно на Американеца, който побърза да я хване, преди да падне върху масата.

— За мен си струва, хлапе — рече той, внимателно избърса маймунката и я пъхна обратно във вътрешния джоб на якето си. — Какво ще кажеш?

— Ще си помисля. Още една бира?

Изправих се, взех халбите, без да изчакам отговора му и се запътих към бара, където доста привлекателна блондинка пълнеше купички с кашу. Беше висока и слаба, с онзи бронзов тен, с който някои скандинавци могат да се похвалят през цялата година и който винаги успяваше да ме накара да се почувствам типичен англичанин. Личеше си, че е свикнала глупаци като мен да я свалят и когато очите й срещнаха моите, в погледа й се четеше добре отрепетирано извинение.

— Две бири, моля — успях да кажа на холандски и същевременно вдигнах два пръста, да не би случайно да се почуди какво искам, въпреки че стоях пред кранчето на бирата с две празни халби.

— Разбира се — отвърна тя на завален английски.

Отметна косата си зад ухото, после взе една от чашите и започна да я пълни. Докато го правеше, се помъчих да отклоня мисълта си от луничките по врата й и се почудих как Американеца е разбрал за мен. Беше ми любопитно, защото гледах да пазя уменията си на крадец в тайна и това беше една от причините да пътувам толкова много. Единственият човек, пред когото бях разкрил тайното си амплоа, се намираше в Лондон, а тук, в Амстердам, през последните четири месеца бях извършил само три обира, като нито един не беше от типа кражби, които привличат много внимание. Вярно, че един от обирите бях извършил по поръчка, но мъжът, който ме нае, беше белгиец и предаде указанията си чрез парижката ми свръзка, на когото по една случайност се доверявах. Така че едва ли белгиецът беше казал на Американеца за мен, особено като се имаше предвид, че никога не се бяхме срещали. Та как Американеца беше разбрал по какъв начин да се свърже с мен? И защо, за бога, искаше да открадна две нищо и никакви фигурки?

— Бирите ти — рече блондинката, като обра пяната от половинлитровите халби с пластмасова шпатула и ги постави пред мен.

— Онзи мъж — попитах, като кимнах с глава към Американеца. — Идвал ли е преди?

— Да, той е американец.

— Често ли идва тук?

Тя се нацупи.

— Мисля, че доста често.

— Знаеш ли как се казва?

— Не — отвърна тя и поклати глава. — Но е учтив и винаги оставя бакшиш.

Много ясно, че ще оставя. Сложих няколко банкноти повече на бара и взех бирите.

Американеца гонеше шейсет, предположих аз, макар че трудно можеше да се каже повече за него. Имаше гъста прошарена коса, подстригана на етажи, по младежки фасон, и изглеждаше в сравнително добра форма за възрастта си. Якето му отиваше, караше го да изглежда спортно, като човек, който се занимава с ветроходство в свободното си време. Тъкмо си отбелязвах наум да обърна внимание на ръцете му и да потърся следи от въжета, когато той ме изкара от мислите ми с думите:

— Ако искаш да разбереш името ми, питай. Казвам се Майкъл.

— Майкъл…

— Няма нужда да го произнасяш толкова бавно.

— Изчаквах да чуя фамилията ти.

— Е, има да почакаш. Маймунките — продължи той — са на две места. За мен е важно да вземеш и двете. Също така важно е да ги вземеш в една и съща нощ.

— На две различни места?

— А-ха.

— В Амстердам.

— Точно така. Две места на петнайсет минути разстояние пеша.

— И тези места са частни квартири.

— Частни квартири — повтори той. — Боже! Едното е апартамент, а другото баржа, ясно? Няма нужда да се тревожиш за аларми, нито да се притесняваш, че някой ще те изненада, защото вечерта, когато ще го направиш и на двете места няма да има никого.

— Как така?

— Мъжете, които живеят на тези две места ще бъдат на вечеря. Тук. С мен.

Замислих се. Чутото не ми се понрави особено.

— Звучи объркано — рекох. — Защо не вземеш маймунките сам? Едва ли ще липсват на някого.

— Първо — отвърна той, като повдигна вежди, — мъжът в баржата има сейф и пази комбинацията в тайна. Другият има апартамент в Йордаан — на последния етаж на пететажна сграда и по една случайност на вратата има три ключалки, доколкото знам.

— Но няма аларма.

— Няма.

— Сигурен ли си?

— Слушай, не можеш да инсталираш аларма на баржа — ако връхлети буря или баржата заплува прекалено бързо, движението на водата в канала ще я задейства.

— А апартамента?

— Както казах, той е на петия етаж. Доколкото разбирам, човекът е решил, че няма нужда от аларма.

— Ключалките…

— Няма да са проблем за теб. Аз нямам нито шперцове, нито твоя талант, затова водим и този разговор.

— Хрумна ми още нещо — рекох. — Да предположим, че за тези двама мъже фигурките са също толкова ценни, колкото и за теб, какво ще стане, когато се приберат у дома след вечерята и забележат, че маймунките липсват — веднага ще те заподозрат.

Той поклати глава.

— Имат ми доверие.

— Може би. Но ако те заподозрат и дойдат да те търсят, разбираш колко лесно може да изскочи името ми.

— Не и от тази уста.

— Ти го казваш. Но на мен не ми харесва.

— Добре, ще опитам по друг начин — нямам намерение да съм на място, където могат да ме открият. Срещаме се в седем и ще сме приключили с вечерята до десет — това ти дава три часа да си свършиш работата, което според мен е достатъчно време. Барът затваря в единайсет, а аз съм предвидил да дойдеш с фигурките в десет и половина. Ако всичко върви по план, ще съм напуснал Амстердам до полунощ. И няма да се върна повече.

— Напускаш Холандия?

— Виж сега, няма нужда да знаеш толкова, нали така?

Замълчах, опитах нещо друго.

— Времето е малко. Да кажем, че не успея да отворя сейфа.

— Ще го отвориш.

— Или не открия маймунката в апартамента.

— Мъжът я държи под възглавницата си.

Намръщих се.

— Спи с нея?

— Хич не ме е грижа дали спи с нея. Но ще я откриеш под възглавницата му.

Облегнах се назад и огледах помещението. Блондинката бършеше барплота с влажна кърпа, косата танцуваше около лицето й. Единствените други клиенти бяха трима холандци, които пиеха бира на една маса близо до вратата. Смееха се и се потупваха един друг по гърба, ухилени до ушите, сякаш животът просто не можеше да стане по-хубав. Зад тях проливният дъжд биеше по витрините и замъгляваше контурите на осветения мост над канала, който виждах от другата страна на стъклото. Въздъхнах и му го казах направо:

— Слушай, ще трябва да ти откажа. Не знам как си ме открил и това е част от проблема. Другото нещо е, че искаш да стане утре вечер и това ме притеснява. Обичам да огледам една работа, да я обмисля, преди да се заема с нея, а ти не ми даваш нужното време.

Американеца сплете пръсти върху масата и заудря палците си един в друг.

— Да кажем, че удвоя хонорара ти?

— Колкото и да е странно — отвърнах му аз, — това ще ме притесни допълнително. Виждаш ли, сега вече съм сигурен, че за теб е жизненоважно, неизвестно поради каква причина, това да стане утре вечер. И фактът, че си готов да ми платиш двайсет хиляди, ме кара да мисля, че рискът е двойно по-голям, отколкото смятах първоначално.

— Рискът е част от работата. Както и възнаграждението.

— Все пак, отговорът ми е не.

Американеца се намръщи и уморено поклати глава. После бръкна в ръкава на якето си и извади къс хартия. Поколеба се за миг, погледна ме още веднъж право в очите, преди да плъзне листчето към мен.

— Хлапе, ще трябва да рискувам. Тук са написани адресите. Искам да ги имаш. Да речем, че дойде утре вечер, стане седем часа и ти промениш решението си.

— Няма да стане.

— И ти си уверен в това? Но защо да не допуснем възможността, че може да размислиш? В такъв случай имаш подробностите, които ти трябват и всичко е под твой контрол. Ти решаваш.

Погледнах го на свой ред втренчено и какъвто бях глупак се пресегнах и взех листчето.

— Точно така, хлапе — каза ми той. — Моля те само да си помислиш.