Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

12.

На другата сутрин тъкмо ровичках из бърканите яйца в чинията си, когато ключалката изщрака, вратата на килията се отвори навътре и на прага се появи инспектор Бургграве, придружен от униформен полицай.

— Американеца умря — съобщи ми той.

— Тогава по-добре ми намерете адвокат — отвърнах му аз. — За предпочитане такъв, който говори английски.

Когато адвокатът пристигна, оказа се, че всъщност е англичанин. Каза ми, че името му е Хенри Ръдърфорд и че го изпращат от британското посолство. Ръдърфорд беше нисък с огромно колкото плажна топка шкембе и физиономия на катерица, издути бузи и двойна брадичка. Оплешивяващото му теме имаше само няколко редки кичура коса и яката на ризата му, която изглеждаше поне с един номер по-малка, се беше впила в увисналата и нагъната кожа на врата му. Здрависа се с лепкава длан и след като му описах накратко ареста си и му представих редактирана версия на това, което бе довело до него, той ми зададе по-важния въпрос:

— Къде си учил, скъпо момче?

Казах му, че в „Кингс“ и проведохме обичайния разговор на тема колеж. После заговори по същество и ме попита дали съм се възползвал от правото си на адвокат след арестуването си.

— Пратиха ми някакъв холандец — отвърнах му. — Едва говореше английски.

— Добре — рече той и когато го погледнах въпросително, добави: — Може да ни е от полза. Тук, в Холандия, са неблагоразумия, да знаеш. А колко пари имаш?

— У мен ли? Имах около шест хиляди евро, когато ме арестуваха.

— Шест хиляди! Боже, това са ужасно много пари да ги разнасяш така. Но аз говоря за гаранцията, скъпо момче.

— О! Достатъчно вероятно. Може да ми е нужно известно време да я събера.

— Добре. Предполагам, че сега трябва да обсъдим тактиката. Много ли каза?

— Само това, което казах и на теб. Не им хареса.

— Лоша работа — отвърна той и попи лъсналото си чело с кърпа на квадратчета. — Има ли още?

Само го погледнах.

— Много добре, не е нужно да ми казваш. Нито изглеждаш, нито звучиш като убиец — всеки глупак може да го види. Но фактът, че не отговаряш на въпросите им, може да създаде проблеми.

— Мога ли да се позова на принципа, че никой не може да бъде принуждаван да свидетелства срещу себе си?

— Разбира се, че можеш. Но трябва да се запиташ по какъв начин ще ти помогне. Целта е да ги убедиш, че не си убил онзи американец, нали така?

— Но, ако не могат да съберат доказателства…

— Да, да, но защо да ги настройваме срещу нас? — попита той, като махна с ръка. — Този Бургграве е истински професионалист. Репутацията му се гради върху случаи като този.

— Казваш, че такива не му минават.

— Казвам, че трябва да обмислиш внимателно това, което можеш да му кажеш. И това, което не си му казал още.

— Да го оставя да ме разпита още веднъж, така ли?

— О, ще трябва да го направиш, млади момко. Той ще настоява дори. Важното е какво ще искаш да му кажеш.

Там е работата, че нищо повече не исках да му казвам. От опит знам, че едно от предимствата на правния съвет е, че можеш да не го приемеш. И така в продължение на няколко часа Ръдърфорд седя доста сковано до мен в стаята за разпити, водеше си записки в бележника с една много красива тюркоазена писалка, като през това време Бургграве опита всичко, което знаеше, за да ме накара да проговоря. Отправяше ми заплахи, лъжи, обещания. И с всеки въпрос, който подминех или всеки глуповат отговор, който му давах, изражението му ставаше все по-мрачно, веждите му все по-смръщени. От време на време Ръдърфорд прекъсваше серията от въпроси с навременно възклицание и Бургграве стискаше дясната си ръка в юмрук, забиваше нокти в дланта си, броеше до десет и опитваше нещо друго. Не стигна доникъде обаче и начинът, по който това му се отразяваше, си заслужаваше да се види.

— Кажете ми истината — заповяда той в един момент, като движеше бавно юмрук по масата за разпити. — Отговорете ми.

— Не знам каква истина искате да чуете — отвърнах аз.

Той ме погледна и аз го погледнах. Ръдърфорд предложи, че е време да направим почивка. Бургграве замълча толкова, колкото да изкриви лицето си в израз на тиха ненавист, после рязко се изправи и напусна стаята, без да погледне назад. И аз станах от стола, протегнах ръце, разкърших раменете и врата си, докато не изпука. Не миришех много добре. Целият вонях на пот от това, че бях прекарал нощта с дрехите. Обърнах се да погледна Ръдърфорд, беше се облегнал на стола и се почесваше по слепоочието с края на писалката.

— Още колко дълго смяташ, че ще продължи това? — попитах аз.

— О, още доста. Упорит е, нали?

— Може и така да се каже.

— Сигурен си, че не искаш да му кажеш цялата история? Можем да дадем показания и да излезем оттук до час.

— Уговорка за обяд ли имаш?

— Мисля си за теб, скъпо момче.

— Не се съмнявам. Как да ида до тоалетната?

Оказа се, че трябва да бъда придружен от полицай. На полицая му беше неловко и пристъпваше от крак на крак, докато слушаше как шурти урината ми, след което си сложи асансьорното изражение „зяпам в нищото“, изчаквайки ме да си измия лицето и подмишниците на една от мърлявите мивки. Когато се върнах обратно в стаята за разпити, Бургграве вече беше там и гледаше Ръдърфорд над ръба на пластмасовата си чаша за кафе.

— Надявам се, че не сте сложили много захар в моето — рекох аз и бях удостоен със същия поглед.

Кафето не беше толкова зле с оглед на обстоятелствата. Държах чашата си в ръце, докато Бургграве повтаряше същите въпроси, които ми беше задавал и предишния път. Защо всъщност съм се срещнал с Майкъл Парк? За какво сме си говорили? Какво точно съм правил в нощта, когато е бил убит?

Искаше ми се да му изкрещя да престане да бъде толкова глупав. Марике му беше казала за Слаботелесния и Здравеняка, защо не тръгнеше по тази следа? Със сигурност досието ми на малолетен престъпник и дребната лъжа за срещата ми с Американеца, не бяха достатъчни да отвлекат вниманието му от неоспоримия факт, че последните двама души, видени заедно с Американеца, буквално го бяха хванали за ръцете и краката и го бяха завлекли до апартамента му? Не знаеше за фигурките на маймунките, това беше нормално, но явно умишлено не искаше да види очевидното.

Помислих си по какъв начин бих могъл да повдигна въпроса, но не виждах как да го направя, без да стане ясно, че знам повече, отколкото казвам. Можех да си представя поредицата въпроси, които щеше да предизвика и странните отговори, които трябваше да измислям: Откъде знам за двамата мъже? Защото Марике ми каза. Защо сте говорили с Марике и какво сте обсъждали? Животът през двайсет и първи век. Защо досега не споменахте за двамата мъже? Току-що ми хрумна. Каква е връзката между двамата мъже и Майкъл Парк? Претърсете ме.

Скоро безсмислието на това, което Бургграве правеше, започна да се отразява върху концентрацията ми и аз преминах към фаза, в която изобщо изключвах всичко, което казваше. Умът ми се насочи към други неща и започнах да си мисля какво ще правя, когато изляза навън. Вероятно нямаше да мога да напусна Амстердам веднага, но къде щях да отида, когато се махнех оттук? Италия, беше първата ми мисъл. Далече от постоянното ръмене и хапещия вятър, под яркото зимно слънце и огромните открити пространства и кафенета по терасите, в които сервираха превъзходно тъмно еспресо. Вариантът с Рим ми харесваше. Виждах се как се разхождам около Колизеума следобед, похапвам близо до фонтаните в Тиволи привечер. Флоренция беше също вариант, както и Венеция. Макар че не бях сигурен за каналите — може би за момента се бях преситил от канали. Във Флоренция имаше толкова много изкуство и култура, толкова много картини и произведения на изкуството, че като нищо можех да напълня джобовете си с лири. Или по-скоро евро. Но все пак може би Италия не беше отговорът. Може би трябваше да помисля и за други възможности. Може би…

Вратата на стаята за разпити се отвори и наруши концентрацията ми, влезе една жена, облечена в морскосин костюм с панталони. Косата й беше прошарена, събрана в практична къса прическа, а челюстта — изпълнена с решимост. Кимна бързо на Ръдърфорд, после се наведе до ухото на Бургграве и му прошепна нещо със сериозен тон. Докато говореше, изражението на Бургграве премина през целия спектър на неудоволствието, след което застина във физиономия на огорчено смирение и в този момент той стана и последва жената в коридора.

— Разбра ли какво му каза тя? — попитах Ръдърфорд.

— Боя се, че не можах да чуя нищо.

— Не изглеждаше доволна. Може би са заловили истинския убиец.

— Човек не знае.

— Хубаво би било да престана да отговарям на едни и същи въпроси.

— Изобщо не чух да им отговаряш.

— Е, мислех си дали да не го направя. Дори и само за да го накарам да млъкне.

— Не съм убеден, че ще предизвика желания ефект.

— Вероятно няма — погледнах към бележника на Ръдърфорд. — Много неща ли си отбеляза?

Ръдърфорд вдигна писалката си и ми показа най-горния лист. Покрит беше със заврънкулки, сложни извивки и щрихи.

— Колко ти плащам все пак?

— Всичко е за сметка на правителството на Нейно Величество — отвърна ми той.

Седяхме мълчаливо известно време, гледах как Ръдърфорд добавя нови екземпляри към колекцията си от заврънкулки. И аз нямах нищо против една химикалка и лист хартия. Особено хубава писалка като на Ръдърфорд. Вероятно и аз можех да нарисувам малко заврънкулки и като нищо щяхме да накараме Бургграве да оцени усилията ни, когато се върнеше. Може спечелилият художник да получи плодова близалка и шанс да си върви у дома.

Станах от масата, протегнах ръце и крака, след което се запътих към ъгъла на стаята. Помещението се оказа квадратно. Дванайсет крачки всяка страна. Точно се канех да ги премеря в педи за по-сигурно, но вратата се отвори, преди да успея и Бургграве и жената влязоха отново.

— Господин Хауърд — започна жената, като подпря ръце върху хълбоците си. — Аз съм детектив-инспектор Ример. Госпожица Ван Клееф току-що ни даде писмени показания. Кълне се, че сте били с нея в „Кафе де Бруг“ четвъртък вечерта. Казва, че сте били при нея цялата вечер. Вярно ли е?

Бургграве понечи да каже нещо, но детектив-инспекторката го прекъсна с едно махване на ръката. Обърна се към мен, за да чуе отговора ми. Замислих се за миг и след това предпазливо кимнах с глава.

— Тогава може да си вървите — каза тя. — Полицията на Амстердам-Амстеланд ви благодари за сътрудничеството.

Навън, на паркинга, двамата с Ръдърфорд си стиснахме ръцете и се сбогувахме.

— Само за мое сведение — попита Ръдърфорд, докато оправяше сакото и вратовръзката си, — коя е госпожица Ван Клееф?

— Откъде да знам, по дяволите.

— Но…

— Не се тревожи за това — успокоих го, като го потупах по рамото и махнах едно мъхче от сакото му. — Свърши ми чудесна работа вътре, Ръдърфорд. Оправда доверието в професията ти.

— Радвам се, че мислиш така.

— Да, така мисля. Даже искам да ти дам нещо дребно в знак на признателност.

Бръкнах в джоба на палтото си и извадих кафявия плик, който дежурният полицай ми беше върнал. Извадих шестте хиляди евро от плика и сложих пачката в ръката му.

— Наистина няма нужда — отвърна той, като алчно погледна към парите. — Не свърших кой знае каква работа.

— Глупости — рекох аз и стиснах ръката му. — Свърши повече от достатъчно. Но ако се чувстваш малко неудобно, какво ще кажеш да го наречем предплата? Имам чувството, че може отново да имам нужда от услугите ти.

Ръдърфорд прокара език по месестите си устни.

— Малко допълнително пари никога не са излишни, скъпо момче. Но трябва да обещаеш, че ще се обадиш, ако имаш нужда от мен. Имаш ли телефона ми?

— Имам го. Желая ти приятен ден, Ръдърфорд.

— На теб също, скъпо момче. На теб също.