Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

11.

След като приключих разговора си с Виктория продължих известно време да разигравам нови сюжетни идеи, но не ми хрумна нищо, което да реши проблема с куфарчето, или поне нищо смислено. Истината беше, че насилвах нещата, опитвах се да завърша книга, която още не беше готова да бъде завършена. Някъде, дълбоко в подсъзнанието, умът ми си играеше с пъзела, който му бях подредил и след известно време, макар че представа нямах точно кога, мозъкът ми със сигурност щеше да получи гениално просветление и да се озова в ролята на дете, което тича да покаже на родителите си мозайката, която е наредило. Дотогава обаче просто трябваше да чакам.

Хвърлих молива си, включих компютъра, влязох в интернет и тръгнах да задоволявам любопитството си. Заредих Уикипедия и написах думите „три умни маймунки“. Натиснах „търси“ и скоро открих това, което ми трябваше.

„Трите умни маймуни символизират една максима. Заедно превъплъщават пословичния принцип «не виждам зло, не чувам зло, не говоря със злост».“ Трите маймуни са Мизару, покрива си очите и не вижда зло; Киказару, покрива си ушите и не чува зло и Ивазару, покрива си устата и не говори със злост.

Източникът, популяризирал тази графична максима, е гравюра от XVII век върху врата на прочутия храм Тошо-го в Нико, Япония. Максимата, обаче, вероятно е дошла в Япония от Индия през Китай през VIII век (периода Ямато) с легенда от будистките школи тендай. Макар че учението няма нищо общо с маймуните, представата за трите маймунки възниква от игра на думи. „Зару“ на японски, с което се означава отрицателната форма на глагола, звучи като „сару“, или маймуна.

Мъдростта, която се крие в поговорката, е част от учението на бог Ваджра, че ако не чуваме, виждаме или говорим за злото, то няма да ни сполети. Същата идея е отразена и в английската поговорка „Споменеш ли дявола — и той се появява“.

С други думи посланието, което маймуните носеха, бе, да не се забъркваш в неприятности. Кой би могъл да оспори това? Не и аз, със сигурност. Изключих лаптопа си, облякох си палтото и излязох от апартамента с намерение да се разтъпча из квартала, преди да открия някой бар, където да изпия няколко бири, да хапна нещо и вероятно да завържа някой и друг разговор.

Планът беше добър, даже страхотен, но пропадна в мига, в който отворих входната врата на сградата, в която живеех, и открих инспектор Бургграве в подножието на стълбите. До него стоеше униформен колега, а зад тях беше паркирана кола с надпис „Полиция“.

— Господин Хауърд, арестуван сте — заяви ми той.

— Но, инспекторе — отвърнах му аз, — дори не бях споменал името ви.

Закопчан с белезници на задната седалка на полицейската кола, която се носеше през тесните улици на Амстердам, под втренчените погледи на непознати, се почудих дали не трябва да поправя Бургграве. Не бях арестуван. Нямаше как да съм, не и докато не ме вкарат в ареста. Но като се замислих, реших, че сега не е моментът да се заяждам за правилната употреба на думите в английския език с човек, който явно хич не ме харесваше. Сега беше моментът да запазя съвета за себе си.

Добре, че го направих, защото Бургграве с всички сили се опита да ми попречи да се свържа с адвокат и когато, най-накрая, такъв се появи в полицейския участък, в който ме бяха завели, английският му беше също толкова зле, колкото моят холандски. Като начало тримата седнахме около масата за разпити в оскъдно обзаведено помещение и започнахме да се разправяме на холандски, а след това и на развален английски, кога да ми бъде разрешена първата почивка. Препирнята продължи десетина минути, накрая се обърнах директно към Бургграве и му казах съвсем спокойно, че съм решил за сега да позволя да ме разпитват без присъствието на адвокат. И тогава направихме кратка почивка.

Когато продължихме, към Бургграве се бе присъединил същият униформен полицай, присъствал и на ареста ми. Държеше книга с меки корици в ръка. Бургграве хвърли книгата на масата пред мен, аз я вдигнах и разлистих страниците, все едно се чудех дали да й посветя следващите два часа от живота си и да я прочета. Обаче вече знаех какво става в нея, защото това беше първият ми криминален роман „Крадецът и петте пръста“, написана от Чарлз Е. Хауърд, имаше го във всички добри книжарници.

— На кого да напиша посвещението? — попитах, като направих знак на приятелчето на Бургграве да ми даде химикалката си. — На любимия ми холандец, може би?

Бургграве грабна химикалката от протегната ръка на колегата си и го изгледа кръвнишки. После седна на пластмасовия стол от другата страна на масата за разпити.

— Снимката — рече Бургграве, като отвори задната корица на книгата, — това не сте вие.

— Прав сте.

— Защо така?

— Читателките харесват красиви писатели — отвърнах аз, като присвих рамене. — Този май беше модел, избран по каталог.

— Но използвате истинското си име.

— Парадоксално, но факт.

— Пишете книги за престъпници.

— За крадец, да.

Той повдигна едната си вежда.

— И вие сте престъпник.

— Почакайте — отвърнах и се почесах по главата, — предполагам, че имате предвид инцидента от младежките ми години.

— Били сте осъден за кражба.

— Всъщност, за това че съм дал нещо, макар че, признавам, то бе предшествано от дребна кражба. Бях осъден на обществено полезен труд. Какво от това?

Бургграве прехапа устни и се облегна на стола.

— Интересно е. Мисля, че сте престъпник, пишете книги за престъпник и лъжете, че не сте се срещали с престъпник.

— Ами — започнах аз, — не се определям като престъпник. Що се отнася до лъжата, не знам за какво говорите.

Бургграве театрално поклати глава, все едно е озадачен от отговора ми, след което свали кристалночистите си очила, за да ги избърше ненужно с носната си кърпа. Когато свърши, ги сложи отново и премигна към мен, сякаш ме виждаше за пръв път и очилата изведнъж му осигуриха рядка форма на суперзрение, което му позволява да прозре ясно лъжите ми.

— Казахте ми, че не сте се срещали с господин Парк?

— Така ли? Трябва да призная, че не си спомням всички подробности от нашия разговор.

— Казахте, че не сте се срещали с него. Но аз имам свидетели. Трима мъже са ви видели в „Кафе де Бруг“ в сряда вечерта.

— Как е възможно? — попитах. — Надявам се, че не сте им показали снимката от корицата на романа ми. Би било крайно подвеждащо.

— Описаха ви.

— Явно умеят да описват много живо.

— Мога да уредя да ви разпознаят, ако желаете.

Замислих се. Нямаше особен смисъл да продължавам да го дразня.

— Не мисля, че е необходимо — отвърнах аз.

— Значи признавате, че преди ме излъгахте?

— Да, срещнах се с господин Парк. Но ви казвам, страхувам се, че не си спомням какво точно сме говорили предишния път. Знам, че разговорът ни тогава не беше официален разпит.

Бургграве изръмжа гърлено.

— Защо се срещнахте? — рязко попита той.

— Предпочитам да не казвам.

— Вече сте арестуван — рече той и ми размаха пръст. — Трябва да отговаряте на въпросите ми. Човекът лежи в болница.

— Нямам вина за това.

— Докажете го.

— Как?

— Отговорете на въпросите ми!

— Не съм сигурен, че ми вярвате. Смятам, че сте доста закостенял човек, инспекторе — обърнах се към безмълвния му колега. — Винаги ли е такъв? — попитах го.

Полицаят ме изгледа тъпо, после поклати глава притеснено. Използваше химикалката, за да си води записки върху бележник с жълтеникави страници. Не можех да прочета какво пише, защото беше на холандски. Сигурно правеше реферат върху книгата ми.

— Кажете ми защо се срещнахте с него — попита Бургграве.

— Добре — рекох, — ще ви кажа. Искаше да напиша книга.

— Книга ли?

— Мемоарите му. Спомена, че е бил в затвора, май за кражба каза. Разбрах, че дори е убил човек. Беше решил, че мога да напиша биографията му вместо него, понеже пиша книги за крадци. Казах му, че е невъзможно. Аз пиша романи, не биографии.

— И очаквате да ви повярвам?

— Ако искате, вярвайте — отвърнах аз, — това е истината. И не ви го казах досега, защото според мен миналото на човек си е негова работа. Какво значение щеше да има?

Бургграве поклати недоверчиво глава, после направи знак на колегата си да запише това, което се канеше да каже:

— В колко часа си тръгнахте?

— Към девет може би.

— Срещнахте ли се с него на другата вечер?

— Не.

— Къде бяхте по време на нападението?

— Нямам представа кога е било.

— Четвъртък вечер.

— Пишех — казах аз. — Довършвах последната си книга.

— Не сте ли напускали апартамента си?

— Чакайте да видя, май излязох да се поразтъпча за малко. Да, мисля, че си спомням. Малко след десет, там някъде.

— Къде?

— Из квартала.

— До „Сент Якобстраат“?

— Може. Не си спомням много ясно.

— Опитайте, господин Хауърд. Мисля, че трябва да положите малко повече усилия.

Изправи се и каза на колегата си нещо на холандски.

— Ще ви отведе до килията ви — обърна се към мен. — Там ще ядете.

— Няма ли да ме пуснете?

— Вие сте арестуван. Не го забравяйте.

Как можех да го забравя? Трябва обаче да отдам дължимото на холандците, знаеха как се прави арестантска килия. Стените, които ме ограждаха, бяха боядисани в два цвята — долната половина в тъмнобежово, а горната — в светлобежово. До едната стена имаше твърд пластмасов нар с тънък лекьосан дюшек отгоре, на отсрещната стена имаше метална тоалетна и мивка. Нямаше прозорец, през който да гледам с копнеж навън — единствената светлина в стаята идваше от луминесцентната лампа, вградена в един от панелите на тавана, до отвора на климатика. Вратата към килията ми беше направена от някакъв вид подсилен метал, в нея имаше прорез, малко по-голям от отвора на пощенска кутия и именно през него ми подадоха подноса с храна и пак през него час по час пазачът надничаше, за да провери дали не ми е хрумнало да прокопая тунел за бягство през бетонния под с пластмасовите си прибори за хранене. Сигурно бяха измислили нещо умно и за стените, защото не чувах никого от другите събратя арестанти. Ако предположех, че имаше и други, защото съществуваше нищожна вероятност да съм единственият задържан в Амстердам, заподозрян в извършване на престъпление.

Нямаше нищо общо с единствената арестантска килия, която бях виждал в Англия, когато за пръв път ме арестуваха за кражба. В центъра на Бристол, в един късен съботен следобед. Мястото ми бе послужило като урок за цял живот колко потискащо може да бъде затвореното пространство. Не ми помогна много, че ареста беше пълен с пияни футболни хулигани, които псуваха, беснееха и пееха, ритаха решетките и няколкото метални стола, дърлеха се и се заяждаха един с друг, нахъсвайки се за поредния побой. На фона на всичко това изглеждах много млад и беззащитен, което не беше никак изненадващо, понеже бях само на шестнайсет. Освен това бях гъзар, изобщо не можех да се меря с тях, и честно казано, изкарах си акъла от страх.

Убеден съм, че признанието ми ще прозвучи банално, но започнах да крада още в интерната. Разбирате ли, събота и неделя, когато повече деца си отиваха у дома при родителите, аз се шляех из празните училищни коридори и от време на време пробвах по някоя врата наслуки. Повечето класни стаи бяха заключени, но се случваше да намеря някоя отворена, влизах и крачех из стаята, сядах и се вслушвах в тишината или в неясните крясъци на децата, които играеха на площадките отвън. За начало ми стигаше, че се намирам някъде, където не бива да бъда, при това без никой да го знае. Беше си нещо мое в един свят, лишен от правото на уединение.

Много ясно, че скоро самото ми присъствие в класната стая престана да бъде кой знае каква тръпка и аз открих, че започвам да се оглеждам какво да взема. Не търсех нещо конкретно, но всяко чекмедже и всеки шкаф криеха тайна, а аз бях от децата, които искаха да разберат тези тайни, дори и да се окажеха съвсем обикновени молив и хартия. Почти винаги бяха моливи и хартия. И частица от мен оставаше разочарована.

И така започнах да тършувам из спалните помещения на момчетата. Изчаквах да няма никой, което не беше толкова трудно, после отивах до някое легло и отварях едно-две чекмеджета до него, за да видя какво има вътре. Намирах писма от родители, лекарства, книги, уокмени, пари. Много рядко взимах нещо дребно, което момчето нямаше да забележи, да кажем гумичка или картичка за рождения ден и после неизменно я връщах обратно следващата събота. Веднъж намерих презерватив.

Презервативът беше ценно нещо, затова го прибрах в чекмеджето с ключалка до леглото ми. Всички имахме чекмеджета, които се заключват, до леглата си. Тогава ми дойде на ум, че всеки държи най-ценните си вещи именно тези чекмеджета. Някои чекмеджета никога не се заключваха и съдържанието им обикновено се оказваше доста скучно. Но мен ме интересуваха заключените, затова скоро се запитах как мога да проникна в тях?

Отговорът, естествено, беше, като ги отворя с шперц. Фактът, че тогава нямах представа как се отключва ключалка с шперц, не беше пречка, която можеше да застане на пътя ми. Много скоро се сдобих с малка отвертка от кабинета по трудово и с метален инструмент с дълго острие от научната лаборатория. И взех да се упражнявам. С часове. Всъщност вероятно съм прекарал всяка свободна минута, опитвайки се да отворя собственото си чекмедже, бъзиках щифтчетата, мъчех се да насиля цилиндъра на патрона да се завърти. Отне ми седмици, може би дори половин срок. И накрая един ден взе, че се отвори, просто ей така. Заключих го с ключа си, опитах пак и втория път пак успях. Станах по-бърз, по-сръчен. След няколко дни опитах да отключа чекмеджето на момчето, което спеше до мен. Беше същото. Хрумна ми да опитам ключа си и открих, че ставаше и за неговата ключалка! Открих, че ключът ми ставаше приблизително за една от всеки осем ключалки. С ключа ставаше по-бързо, отколкото с инструментите, така че продължих да пробвам. Но запомних наученото.

Дойде великденската ваканция и се озовах отново у дома в Клифтън. Домът на родителите ми беше на мое разположение през по-голямата част от деня и имах прекалено много свободно време. Една сутрин бях отегчен до смърт, пръстите ме засърбяха и издърпах училищния си куфар изпод леглото. Започнах да ровя из него, докато намерих отвертката и шперца. После слязох долу и се захванах с ключалката марка „Йейл“ на входната врата на родителите ми. За голяма моя изненада йейлската ключалка действаше горе-долу на същия принцип като ключалките на чекмеджетата в училище и се оказа само малко по-трудна за отваряне. Заключих и отключих вратата няколко пъти, след което реших да се изкача до следващото ниво.

Нашите съседи, семейство Бейли, бяха отишли на почивка във вилата си в Испания. Бях влизал в къщата им няколко пъти, но никога сам и реших да променя нещата. Огледах се надве-натри и бутнах езика на бравата на задната им врата с една от дебитните карти на родителите си, след което близо час разучавах резето с квадратната глава. Накрая се плъзна назад, нещо вътре в мен ми подсказваше, че точно така ще стане, след което не ми оставаше нищо друго, освен да натисна дръжката и да вляза вътре.

Озовах се в едно място, което ме накара да се почувствам като крал — място, където сам създавах правилата си. Първо отидох до спалнята им, естествено, понеже бях на възраст, в която шкафовете в спалнята обикновено гъделичкаха любопитството ми. Въпросните шкафове не ме разочароваха. В дъното на единия имаше голям гумен изкуствен член и вазелин. Разгледах го подробно, след което го върнах и обиколих останалата част от къщата — банята с цвят на авокадо, спалните за гости с тапети на цветчета, кабинета на господин Бейли, гимнастическия салон на госпожа Бейли, долу — трапезарията и кухнята, които бяха обединени в едно помещение, всекидневната и гардеробното антре. Скоро открих, че съм гладен и се върнах в кухнята да видя дали няма нещо за хапване. Бръкнах в металната кутия за бисквити и открих близо петдесет лири в брой. Върнах парите обратно, обслужих се с пакет солено-кисел чипс от най-близкия шкаф, след което си тръгнах, като отново заключих вратата след себе си.

През следващата седмица проникнах в няколко от съседските къщи, винаги през задната врата. Често имаше само обикновена секретна брава, която изобщо не ме затрудняваше. В малко от домовете откривах нещо кой знае колко интересно — фактът, че бях вътре в тях, беше повече от достатъчен, за да ми създаде тръпката, която търсех. Но свикнах винаги да си взимам нещо за ядене, дори и да не съм особено гладен. На няколко пъти, когато чувах шум от улицата и трябваше притеснено да изчакам да отмине или пък хладилникът започнеше да бръмчи, или някоя тръба изгъргореше, ми се искаше да намеря къде да се скрия, веднъж ми се наложи спешно да използвам тоалетната.

Нощем превъртах отново и отново лентата с подвизите си, изброявах обзавеждането на всички стаи и вещи, които бях видял, вида на ключалките, които бях отворил и скришни местенца, в които бях проникнал. Не след дълго мислите ми се връщаха към петдесетте лири в кутията за бисквити на семейство Бейли. Седяха си просто ей така, нямаше да потрябват на никого, докато Бейли не се върнеха от Испания, а и да ги нямаше, когато се върнат, можеше изобщо да не забележат, можеше като нищо да предположат, че са ги изхарчили, преди да заминат. Стигнах до убеждението, че всичко е наред и една неделна сутрин отново бутнах езичето на бравата на задната им врата, изядох още един пакет солено-кисел чипс и прибрах в джоба си парите от тенекиената кутия. Този път на излизане заключих и двете брави, тъй като нямах намерение да се връщам повече, но вместо да си ида у дома, извървях няколко пресечки до най-близкия квартал с общински жилища. Отне ми известно време, докато обикалях по тесните, заринати с боклуци, задни улички, да открия мястото, което търсих, но щом го открих, разбрах, че точно това ми трябва. Беше малка къща с тераса, с изгнили единични прозорци и пръснати детски играчки в калния заден двор. Влязох през задната портичка и надникнах през немития прозорец на вратата към двора. Вътре не светеше и нямаше никакви признаци на живот. Извадих инструментите от джоба си и се заех с обикновената цилиндрична ключалка. Езичето щракна за нула време и аз влязох вътре.

Обиколката не ми отне много време. Горе имаше само две спални, мокро помещение с пералня и тясна баня. Долу имаше всекидневна, от входната врата се влизаше директно в нея, и открит кухненски бокс. Намерих си няколко шоколадови бисквити в кухнята и се върнах във всекидневната, за да оставя парите на някое хубаво място. Мислех дали да не напиша и бележка, но после реших, че това е глупава идея, по-добре беше да се махам оттук. Точно това се канех да направя, когато изведнъж вратата към двора се отвори с трясък и вътре влетяха двама полицаи, повалиха ме като на ръгби мач и ме приковаха на земята. Оказа се, че били от общинската полиция, бях направил грешката да вляза в къща в район под наблюдение с висок процент на кражби с взлом. Излишно е да споменавам, че полицаите изобщо не се впечатлиха от това, че съм се правил на Робин Худ, закопчаха ме с белезници, хвърлиха ме на задната седалка на малката патрулна и ме откараха в централния градски участък, където прекарах най-дългия следобед и най-дългата вечер в живота си, преди баща ми да дойде да плати гаранцията и да ми отправи най-съкрушения поглед, който някога съм имал нещастието да видя.

Сега, като се замислих, предполагам, че тези от вас, които са чели втория ми роман за Фолкс „Крадецът в театъра“, може би си спомнят голяма част от тази история, понеже я използвах като част от миналото на Фолкс, за да обясня как така той е станал крадец. Има някои различия, естествено. Първо, там не се споменава изобщо за интернат, защото Фолкс е обикновен човек, в когото читателите могат да познаят себе си. И Фолкс взе не само парите, освен това се опита да донесе нови играчки на хлапето от общинската къща. И, естествено, Фолкс не се бе разциврил като хлапе пред полицая, който го арестуваше. Но едно беше истина, както за мен, така и за Фолкс — от този ден насетне, реших винаги да запазвам за себе си нещата, които крадях.

Часовникът над вратата на килията ми показваше десет вечерта, и вече знаех, че няма да прекарам нощта в собственото си легло. Бях уморен и потиснат и изведнъж ми се дощя просто да затворя очи и да не виждам бежовите стени за известно време. Свалих си обувките, легнах върху покрития с найлон дюшек и придърпах грубия единичен чаршаф над главата си, опитвайки се да не мисля за нищо друго, освен колко бавно мога да дишам. Не помолих да ми загасят лампите в килията обаче, защото знаех, че нямаше никакъв шанс да заспя.