Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

17.

Чакаше ме пред къщи. Слизах по стълбите отпред, все още мокри от скорошния пороен дъжд, и слагах слушалките на уокмена в ушите си под плетената шапка. Тръгнах на запад, като почти не обърнах внимание на шума от запален двигател или на усещането, че колата пълзи по мократа калдъръмена улица на метър-два зад гърба ми. Чак когато колата се изравни с мен, го видях как се навежда през широката предна седалка до шофьора на стария мерцедес и осъзнах, че ми маха. Свалих си слушалките и наведох глава към отворения му прозорец.

— Инспектор Бургграве — казах аз, колкото се може по-мило. — Минавахте случайно ли?

Изгледа ме строго, не беше в настроение за игрички.

— Качвай се в колата — рече той, говореше равно с тон на робот.

Наклоних главата си под ъгъл и се вгледах в него. Набола брада, омачкани дрехи. Очите му зад ръбатите очила бяха зачервени и устните му се бяха напукали. Изглеждаше така, сякаш не беше мигвал цяла нощ, но не ми се вярваше да е прекарал нощта в колата си, за да ме чака да изляза. Човек като Бургграве просто щеше да се качи до апартамента ми.

— Качвай се — повтори той.

— Арестуван ли съм?

— Просто се качи в колата.

— Значи е дружеска визита. Страхувам се, че имам други планове за сутринта. Вероятно можем да се видим някой друг път?

Ръката му стисна волана, кожата на кокалчетата му започна да побелява. Пое си дълбоко въздух, след което пусна волана и махна към света от другата страна на покритото със струйки дъжд предно стъкло.

— Нека просто да се поразходим с колата.

— Не, не днес — отвърнах аз и продължих нататък.

Бургграве натисна съединителя и започна да пълзи по улицата до мен, гумите му шляпаха през локвите. Мълча известно време и аз имах чувството, че се опитва да подреди мислите си. Или това, или се мъчеше да овладее гнева си.

— Ти не си убил Американеца — каза той накрая, сякаш обясняваше случката на дете. — Сега го знам. Но си бил с него онази нощ на „Сент Якобстраат“.

Срещнах погледа му. Изглеждаше така, сякаш си вярва.

— Детектив-инспектор Ример знае ли, че сте тук? — попитах аз.

Бургграве изръмжа, дълбоко гърлено ръмжене.

— Бил си на „Сент Якобстраат“ — повтори той, като се мъчеше да сдържа гласа си.

— А вие знаете за Здравеняка и Слаботелесния — казах. — Двамата мъже, които са принудили Майкъл да се върне обратно до апартамента си? Марике ви е казала за тях.

Изчака ме да продължа с разтревожен поглед.

— Но арестувахте мен, вместо да разследвате тях. Продължавам да се чудя защо.

— Ти ме излъга.

— Хората лъжат полицаи всеки ден. Обикновено не прекарват по една нощ в ареста заради това.

Лека усмивчица раздвижи чертите му. Харесваше му, че ме е изнервил, а това ме изнерви още повече. Спрях се и той закова мерцедеса до мен.

— Не знам какво искате от мен — казах аз.

Не каза нищо. Стояхме и се измервахме с поглед, всеки се мъчеше да открие нещо уличаващо в очите на другия, мощният двигател на колата му бръмчеше между нас. Имаше нещо, макар че не знаех какво беше.

— Имате ли нещо да ми кажете, инспекторе? Защото съм готов да чуя всичко. Каквото и да решите да споделите. Имам повече въпроси, отколкото отговори, разбирате ли?

Замисли се. Разбрах от начина, по който изражението му омекна, че се двоуми дали да рискува с мен. Но в следващия миг лицето му помръкна, той стисна зъби и сграбчи отново волана. Тръсна глава, сякаш реши да смени курса на поведение, после извърна поглед от мен, натисна газта и колата се плъзна напред по калната улица.

Първоначално се почудих дали не трябваше да постъпя, както беше поискал и да се кача в колата му. Запитах се дали щеше да ми каже нещата, които едва не ми каза. Вероятно е смятал, че ще го направи, стига да излезем за малко от Амстердам, но аз не бях сигурен, че ще успее надмогне себе си. Той не ми вярваше, и то с основание, защо тогава ще ми казва повече, отколкото трябваше да знам? И какво искаше да му кажа аз в замяна?

Начинът, по който беше протекъл разговорът, не ме задоволяваше. Изпитвах натрапчивото усещане, че бях пропуснал една възможност, макар че нямах представа каква точно. А може би, в края на краищата, наистина се бях предпазил от нещо. Може би Бургграве е възнамерявал да забрави за добрите обноски. Може би е възнамерявал да ме откара на някое усамотено място и да изтръгне с бой от мен къде са маймуните. Може би, може би… Имаше прекалено много „може би“, прекалено много въпроси без отговори, всичките замъгляваха ума ми и ми пречеха да мисля ясно.

Изминах краткото разстояние от моята улица до моста Остердокскаде, в края на Остердок. Вляво от мен се намираше величествената фасада от червени тухли на Централна гара, сърцето на холандската железопътна система и дом за парцаливи скитници и наркомани с оцъклен поглед, проститутки, които не можеха да си позволят подслона на осветените стъклени будки и студенти, приведени на две от тежките раници на гърбовете им. Отдясно се намираше откритото пространство на Източния док, дъждовните капки падаха върху повърхността на водата от перилата на моста, на който стоях облегнат. Тъмните, изпъстрени с нефт вълни се спускаха и издигаха равнодушно, тласкайки купища боклуци към бетонния край на дока. Търговските кораби бяха акостирали навсякъде — влекачи, товарни, туристически баржи и дори един старовремски туристически кораб, който беше превърнат в плаващ хостел. Разнебитени понтонни къщи, които чакаха да ги ремонтират или да ги предадат за старо желязо, бяха пръснати тук-таме заедно със стари гумени лодки.

Краищата на дока бяха оградени от анонимни сглобяеми складове, където се извършваха незнайни индустриални операции или се съхраняваха сложни химикали. Между складовете видях голи бетонни дворове с камари дървени палети и малки мотокари, паркирани до лъскавите беемвета и мерцедеси на фабрикантите. Случайни бачкатори, нахлупили пластмасови каски, облечени в избелели гащеризони и груби работни обувки, пушеха цигари или говореха по радиостанциите.

Доковете представляваха просторно открито пространство и бръснещият вятър, който бе последвал проливния дъжд, се вихреше необезпокоявано по повърхността на водата и ме прорязваше, сякаш минаваше право през плата на палтото, вълнената шапка и ръкавиците. Духнах топъл въздух в ръцете си и ги разтрих, без да спирам да вървя, прилепих брадичка до гърдите си, за да попреча на вятъра да стигне до голия ми врат и доста дълго се борих със студа, докато открия сградите, които търсех.

Комплексът от зидани от камък складове очертаваше извитата площ близо до входа на пристанището, там, където водата от района на доковете се срещаше с огромната шир на прилива, който разделяше централен Амстердам от северните му квартали. Бяха всичко на всичко три фабрики, свързани помежду си с пасажи, разположени на нивото на четвъртия етаж на шестетажните сгради. Всичките бяха празни и изглеждаха така, сякаш бяха стояли неизползвани много години. Повечето от единичните прозорци с лице към дока бяха счупени или изкъртени и погледнато по-отблизо се виждаше, че от долния етаж на сградите беше останал само бетонен скелет, а дворовете около тях бяха пълни с треволяк, изоставени метални клетки и изгорелите останки на едно „Рено 19“. По протежение на фасадата на средната сграда със стилни избледнели бели букви бяха изписани думите „Ван Зант Диамантс“, точно както беше казал Ръдърфорд.

Наистина не знам какво се надявах да открия. Някой прошарен стар служител на „Ван Зант Диамантс“, може би. Работник, който се беше трудил тук преди дванайсет години и понеже не бе успял да си намери друга работа, се мъчеше да стопли покритите си с ръкавици ръце над огъня в някой варел, изгарящ от нетърпение да разговаря с мен и да ми даде интересна и полезна информация, толкова ценна сама по себе си, колкото диамантите, които Американеца беше или не беше откраднал. Но не би. Истината е, че там нямаше нищо друго, освен застоял въздух и празно пространство; черупката на спомена за едно място, съществувало някога.