Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

32.

— Е, — казах, след като Виктория вдигна телефона — от балкона ми се вижда Айфеловата кула.

— Шегуваш се.

— Трябва да се наведеш и да си протегнеш врата, след това да надникнеш през всекидневната на апартамента от другата страна на улицата, но се вижда ясно като бял ден. Все едно гледаш през телескоп.

— О, Чарли!

— Но мога да подуша кроасаните от фурната долу. И от спалнята ми се виждат задръстванията.

— Ще можеш ли да пишеш?

— Разбира се, че ще мога. Свикна ли веднъж, шумът изобщо няма да ми пречи.

— И не съжаляваш, че не отиде в Италия?

— Никак даже. Бях загърбил Париж известно време. Беше прекалено очевидно, нали? Но тук е красиво.

— А жените?

— Чух, че имало в изобилие. Напоследък са плъзнали навсякъде. Все някоя храбра душа трябва да разтърси гнездото им.

— Блондинката те е довършила, а?

— Не е чак толкова зле — отвърнах й аз. — Все едно са те проболи право в сърцето.

— Винаги си толкова драматичен.

— Рискове на професията.

— Чарли — каза Виктория, — имам още въпроси за случилото се.

— Още?

— Само няколко. Знаеш колко обичам пропуските в сюжета. Нямам мира, докато нещо не се получи както трябва.

— Но последния път, когато се чухме, заяви, че си доволна.

— И бях. Но после се прибрах у дома, довърших ръкописа, който четях, легнах си и изведнъж ми дойде на ума. Бам! Защо го е направил Американеца? Защо е предал Здравеняка и Слаботелесния и се е опитал да прибере сам всички диаманти? Нещо не ми се връзва. Не ми звучи в негов стил.

— Той беше крадец, Вики.

— Знам.

— Работата му е била да взима разни неща.

— Точно. Но се е размекнал, нали така? И ако те е наел, защото не му е стискало да си вземе сам маймунките, как така не е изпитвал угризения да прибере диамантите?

— Повярвай ми — отвърнах, — много си добра.

— Така ли?

— Да, Вик, в склада при мен имаше осем души, двама бяха професионални следователи и никой не ми зададе подобен въпрос.

— Накърнява ли теорията ти?

— Не, напротив. О, накърнява теорията, която изложих, за да угодя на всички. Но сега е нещо друго. Работата е, че си зададох същия въпрос, когато премислях нещата. И ми трябваше доста време, преди да измисля нещо смислено.

— И какво е то?

— Майкъл е възнамерявал да подари диамантите.

— Моля?

— На Ким.

— О, Чарли! Не говориш сериозно. Защо ще го прави?

— Първо, мисля, че се е чувствал виновен заради начина, по който са се стекли обстоятелствата около баща й. Освен това младото момиче е загубило баща си заради измама, в която и той е бил замесен, но е било толкова объркано, че е отишло да работи в затвора, където е бил и вероятният убиец. Представям си какво е изпитал, когато е разбрал коя е. И после, разбира се, съществува и вероятността наистина да се е влюбил в нея.

— О, я, стига!

— Не си я виждала, Вик. Наистина е хубава. Но у нея има нещо, което я отличава от другите. Предполагам, че след дванайсет години в затвора всеки мъж би я сметнал за доста привлекателна.

— Достатъчно привлекателна, за да й даде цяло състояние от диаманти?

— За него, определено. Според мен е искал да я обезщети за загубата. А Здравеняка и Слаботелесния едва ли са щели да го разберат. Мисля, че и преди съм го казвал, но и у Майкъл имаше някаква притегателна сила.

— Не съм сигурна, че ти вярвам.

— Мисля, че тук малко излизаме от рамката на обичайното. Но знаеш как е, когато се влюбиш в някого. Можеш да изхвърлиш логиката през прозореца.

— Хм. Добре, може и да се съглася с теб донякъде. Да кажем, че е планирал да открадне всички диаманти и да избяга с нея.

— Възможно е. Или пък е така, както ми се струваше още в самото начало. Може би, след като е прекарал дванайсет години в затвора, е сметнал, че заслужава цялата плячка за себе си.

— Мисля, че това обяснение ми допада най-много.

— Е, това е разликата между нас двамата. Романтикът и наемникът.

— Както и да е, едва ли има кой знае какво значение. Нали е мъртъв и полицията е конфискувала всичките диаманти.

— Мммм.

— Мммм, Чарли?

— Може да се каже, че не са конфискували съвсем всичките диаманти.

— Но как е възможно? Каза, че си им дал двата ключа, които си откраднал и че си им казал къде могат да намерят третата маймуна. Да не би да имаше диаманти, скрити на друго място?

— Първоначално нямаше.

— Първоначално… О, Чарли, какво си направил?

— Нищо, което би трябвало да те изненада.

— Взел си няколко?

— Повече от няколко, ако трябва да сме точни.

— Но как?

— Много лесно. След като се уверих, че последната маймунка не беше нито у Здравеняка, нито у Слаботелесния, нито у Ким, бях сигурен, че Бургграве я е скрил някъде. Но преди да вляза в апартамента му, се върнах пак в Китайския квартал и си платих собствен сейф. Не беше никак евтино, но имах предчувствието, че си струва. Разбира се, дадоха ми три нови фигурки с ключове заедно с новия ми сейф. След което трябваше само да разбия фигурката, която си запушваше ушите и тази, която си притискаше устата и да отделя ключовете настрани. Когато открих третата маймунка в апартамента на Бургграве, я размених с маймунката, която си затваряше очите и която ми бяха дали сутринта.

— Значи сейфа, за който полицията е имала ключове, е бил празен?

— Не. Трябваше да оставя малко диаманти вътре. Доста диаманти всъщност. Иначе историята ми нямаше да бъде достоверна.

— Но си прибрал останалото.

— Виновен.

— Чарли, ти си луд. Ще те арестуват.

— Съмнявам се. Дадох им убиеца и заслужен дял от плячката. И не смятам, че Ван Зант ще тръгне да раздухва нещата. Те отричат за кражбата от години.

— Дано си прав за твое собствено добро. Много пари ли струват диамантите?

— Ще ми стигнат поне за няколко години.

— Не загрях веднага. Затова отиде в Париж, нали? Да се срещнеш с онзи човек — който те забърка във всичко това.

— Пиер. По една случайност ще се срещна с него днес следобед. За пръв път ще се свържа с физиономия към вероятно измисленото му име.

— Идва ми да се ритна. Защо не се сетих по-рано?

— Не знаеше, че съм взел диамантите.

— О, да.

— И забрави какъв съм всъщност. Мислеше, че безплатно ще разрешава престъплението и ще се задоволя само с вътрешното удовлетворение за усилията си.

— Защо не?

— Защото не съм такъв, Виктория?

— Така ли? Добре тогава, разбойнико, кажи ми, че не си дал част от диамантите на блондинката.

— Бих могъл да ти го кажа.

— Но няма да е вярно, нали? Чакай да отгатна: благодарила ти е по най-естествения за нея начин, после е избягала и ти е разбила сърцето.

— Едва ли. Казах й да се маха. И ако има акъл в главата си, да си намери фалшив паспорт с нова самоличност. Няма гаранции, че холандската полиция няма да й повдигне някое обвинение. Но по-важното беше, че едва ли би искала Слаботелесния и Здравеняка да тръгнат по петите й.

— О, да. Какво стана с тях?

— Нямам представа, но съм сигурен, че по вестниците ще съобщят, ако им повдигнат обвинения. Макар че не ми се вярва. В края на краищата моето беше само история. Може и да беше добре навързана, но не е неоспоримото доказателство, от което Ример се нуждае, ако иска да повдигне обвинения.

— Не беше само историята, Чарли. Даде им отпечатъци.

— Мислиш ли? Не знам — минали са дванайсет години. И държах пистолета няколко пъти без ръкавици. Стюарт дори стреля с проклетото нещо.

— Свидетели тогава. Майката на Луис Ракер. Цяло чудо е, че е дошла на себе си, за да разкаже всичко.

Изсумтях, все едно току се бях порязал.

— Какво?

— Честно? Мислех, че си го разбрала веднага.

— Какво да съм разбрала?

— Добре, ще ти го кажа така — помниш алергията ми към котки?

— Разбира се.

— И си спомняш какво ми стана, когато отидох в къщата на Карине Ракер?

— Да, кихаше.

— Сега си помисли какво ти казах за фабриката.

— Добре, сега като го спомена, се сещам, че не си кихал във фабриката. Голяма работа. Не е толкова странно, че алергията ти не е била толкова силна извън дома й.

— Но алергията ми е много силна, Вик.

— И?

— И виждам, че ще трябва да ти го кажа дума по дума. Карине Ракер, която дойде във фабриката, не беше същата Карине Ракер, която видях в бунгалото.

— Били са две?

— Само една.

— Тогава…

— Беше двойничка. Колежка на Стюарт.

— Но… но нали тя е имала пистолета — онзи, който Ван Зант е дал на горкия Луис.

— Защото аз й го дадох.

— Вече съвсем се обърках. Чарли, нарочно ме въртиш. Как се сдоби с пистолета?

— Наистина ли искаш пак да се впуска в подробности какво правя, когато не пиша.

— Ох!

— Но, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, наистина открих пистолета в дома на Карине Ракер. Сутринта, преди да се срещнем с останалите във фабриката, нали си спомняш, че ти казах, че двамата със Стюарт ходихме по задачи? Първата, беше да се върнем обратно в бунгалото на Карине Ракер. Стюарт й прави компания, докато аз прегледах набързо спалнята. Пистолетът беше в дъното на гардероба, точно както казах.

— Значи е било номер?

— Половината беше номер. Но пистолетът си беше истински. И наистина беше същият като този, който вече имах. И съм готов да се обзаложа на много пари, че бях прав за това, че Ван Зант е въоръжил пазачите си.

— Дори и така да е.

— Дори и така да е, си разочарована.

— Малко. Изглежда някак си…

— Подло.

— Щях да кажа непочтено.

— Права си. Беше непочтено. Но аз твърдо вярвам, че понякога целта оправдава средствата.

— Доколкото разбирам, Ръдърфорд е останал доволен от всичко това.

— Искаш да кажеш Стюарт. Не мисля, че си е нарушил съня заради него.

— Поиска ли ти част от диамантите?

— Не ми е искал и не съм му предлагал. Изкара шест хилядарки от мен, ако си спомняш, и предполагам, че ще ги използва, за да финансира следващата си измама.

— И аз така предполагам.

— Слушай тогава, може и да не ти е особено приятно, но истината е, че повечето диаманти са у мен сега.

— Да. Не бих казала, че ми е особено неприятно, Чарли, защото истината е, че ако не отделиш малко време насред цялата тази лудница, за да оправиш проблема с куфарчето, няма да мога да продам книгата ти в близко бъдеще.

— О, да — книгата ми. Радвам се, че я спомена. Работата е, Вик, че реших да я зарежа.

— Не можеш! Не говорех сериозно, Чарли. Просто ме ядоса малко, така да ме държиш на тъмно. Скоро ще измислиш как да я завършиш — знаеш, че ще успееш. Дори можем да поработим заедно сега, когато разполагаш с малко повече свободно време.

— Не ми харесва вече. Истината е, че имам друга история, която искам да разкажа. Само нахвърлях сюжета във фабриката в Амстердам, разбираш ли. Ще сменя имената и ще добавя една-две горещи сцени, за да стане по-пикантна, какво ще кажеш?

— Измислени мемоари? Не знам, Чарли. Може и да стане, предполагам. Но ти трябва добро заглавие.

— Странно. И аз си мислех същото.