Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

26.

Не, не беше третата маймуна. Но беше свързано с нея. Най-отгоре върху малка колекция от лични вещи имаше холандски паспорт, червен на цвят. Извадих го от чекмеджето и разлистих страниците и това, което видях там обърна всичко наопаки. Защо ли? Защото това беше абсолютно същия документ, фотокопие, от който бях открил в тръбата на преливника на ваната на Майкъл. Но какво търсеше той в апартамента на Ръдърфорд?

— Ще ти се обадя пак — казах на Виктория, после затворих телефона и дълго време гледах снимката в паспорта, за нищо конкретно не мислех, поне не на съзнателно ниво. Снимката трябваше да е отпреди пет години, предполагам, но приликата я имаше. Косата беше променена и очилата бяха заместени от контактни лещи, но нямаше съмнение кой е на снимката. Прочетох името и адреса поне двайсет пъти, после оставих паспорта и вдигнах телефонната слушалка.

Разговорът, който проведох, продължи не повече от две минути, но научих това, което очаквах да науча. Оставаше ми само да чакам. Минаваше четири и половина и очаквах, че Ръдърфорд ще се прибере някъде след пет. Докато го чаках, крачех из всекидневната и от време на време поглеждах през френския прозорец към колоездачите и тичащите за здраве, които обикаляха Остерпарк, в останалото време си мислех точно какво щях да кажа. Разбира се щом чух ключът му да се завърта в ключалката и стъпките му по коридора, всичко ми избяга от главата и трябваше да се оправям, с каквото ми дойдеше на ума.

— Чудесно е, че си станал — каза той, като остави велуреното си сако на гърба на едно от креслата и ми се усмихна. — По-добре ли се чувстваш?

— Главата ми започва да се прояснява — отвърнах му аз.

— Чудесна новина, а апетитът ти?

— Мога да почакам малко. Мислех, че трябва да си поговорим.

— Разбира се. Всичко наред ли е, скъпо момче?

— Ти ми кажи, скъпо момче — отвърнах аз и след това просто издърпах паспорта от джоба си и му го хвърлих. Ръдърфорд го изпусна, после се наведе да го вземе от пода. Отвори го, след което ме погледна с широко отворени очи и поклати глава, сякаш не разбираше какво става.

— Можеш да спреш да се преструваш — казах му. — Обадих се в британското посолство. Няма човек на име Хенри Ръдърфорд, който да работи за тях.

Беше готов да опита нещо друго. Видях го как превърта разни идеи през ума си, търси нови версии, които да свършат работа. Но после срещна погледа ми и изглежда видя в него нещо, което му подсказа, че такива повече не ми минават.

— Мамка му! — изруга той, раменете му увиснаха — знаех си аз, че не трябва да те оставям сам вкъщи. Въпреки че не очаквах да го намериш.

— Лош късмет явно.

— Май няма смисъл да се оплаквам?

Погледнах го строго.

— Да, явно просто трябва да съм благодарен, че не си ме ограбил до шушка. Тук има доста неща, които не са за изхвърляне.

— Нещо твое има ли?

— Зависи от гледната точка. Знаеш как е — отвърна той, като размаха безпомощно паспорта към мен, сякаш всичко, което се беше случило, бе извън негов контрол.

— Кажи ми.

— Какво има за казване? Двамата сме един дол дренки, ти и аз.

Намръщих се.

— И ти ли си крадец?

— Не — отговори ми той, махна с ръка към апартамента си по малко странен начин. — Измамник. Но вече нито ти, нито аз играем по правилата, нали така?

Поклатих глава, отпуснах се върху креслото срещу него и посочих паспорта.

— Какво правиш с това?

— Майки ме помоли да му го намеря — отвърна той с безизразен поглед.

— Американеца ли?

— Той същият.

— Значи си го познавал?

Кимна.

— Лежахме заедно.

— В Холандия ли?

— По една случайност недалеч от Хага. Излежавах присъда за опит за измама, който се провали. Холандката, с която бях съдружник, се усъмни повече, отколкото трябваше, и провери прекалено обстойно компанията, която бях регистрирал.

— Мисля, че няма нужда да знам.

— Няма нужда. Искаш ли питие? Аз бих пийнал една биричка.

Поклатих глава и той ме остави за миг, след малко се върна от кухнята с голяма кутийка бира в ръка. Отвори я, охлаби вратовръзката, разкопча яката на ризата си и започна жадно да пие, подутото му гърло работеше извънредно.

— Между другото не се казвам Ръдърфорд — каза той и се оригна.

— Предполагам.

— Казвам се Стюарт. Ръдърфорд е просто измислена самоличност, която използвам. Намираш си подходящо име, подходящ изказ, подходящи дрехи и подходящ апартамент и — каза той, като привлече вниманието ми към стаята наоколо — си живееш като хората.

— Докато не влезеш в затвора.

— Рисковете на професията. Много време ли си лежал?

Поклатих глава.

— Нямам и намерение да лежа.

— Никой няма, синко. Майки със сигурност нямаше.

Стюарт удари още една голяма глътка бира, после се отпусна върху канапето, търбухът му се изду и се разтресе пред него като желе върху чиния.

— Кажи ми за паспорта — отвърнах. — Кога те помоли да го намериш?

Стюарт прехапа долната си устна, замисли се.

— Преди месец, може би. Обади ми се отвътре. Каза, че искал да проучи едно момиче.

— Марике.

— Под това име му се беше представила, да — отвърна той и кимна. — Но той подозираше, че има нещо.

— И те помоли да откраднеш паспорта й?

— Не — прокара ръка назад по лъсналото си чело. — Помоли ме да намеря каквото мога. Успях да открия къде работи и да говоря с някакъв мъж, който също работеше там.

— Младият барман ли? Дето прави ужасни физиономии?

— Работеше зад бара. Предполагам, че може да е същият. Както и да е, барманите в Амстердам са същите като навсякъде другаде — не са добре платени.

— Значи го подкупи.

Той извъртя очи и ми показа потните си длани.

— Помолих го да прерови набързо нещата й, нищо повече. Той ми донесе паспорта.

— Ти го фотокопира и го прати на Майкъл.

— Откъде знаеш това? — попита той и присви очи.

Поклатих глава.

— Няма значение. Как реагира, когато му го прати?

— Не знам — отвърна той спокойно. — Просто му го изпратих в една поздравителна картичка за рожден ден.

— Пазачите не са ли го намерили?

— Бях го сложил така, че да не могат. Залепих го между двата картона на картичката.

— Хитро.

— Не особено. Пазачите там са големи мърлячи. Не е трудно да ги надхитриш. Искам да кажа, съмнявам се, че точно тогава имаше рожден ден.

Приведох се напред с ръце на коленете и насочени към него пръсти.

— Името й говореше ли ти нещо?

— На момичето ли? Не, докато не отидохме в библиотеката. Веднага щом открихме статията, нещата започнаха да ми стават ясни.

Вперих поглед в него.

— Ким Волкерс. Фамилията й е същата като на пазача, който Майкъл е убил.

Стюарт кимна.

— Само дето не е убивал никого. Поне така твърдеше винаги. Но си прав за името. Сети ли се, че му е дъщеря?

— Така предположих.

— Майки също, предполагам. Макар че, подозирам, че е знаел през цялото време.

— Какво те кара да го кажеш?

— Имах някакво усещане. Нещо в гласа му. Не мога да го обясня.

— Има само още няколко неща, които не разбирам — продължих.

— Само няколко?

Усмихнах се, подпрях глава върху ръцете си.

— Най-вече едно — защо се е сближил с момичето, след като е разбрал коя е? Сигурно е бил наясно, че работата й не е чиста.

Стюарт повдигна рамене и потъна още по-надолу, крепейки кутийката с бира върху шкембето си.

— Майки беше странна птица. Кълнеше се, че не е убивал пазача, но не беше и като повечето затворници. — Замълча, лицето му помръкна, а пръстите му разсеяно забарабаниха по кутийката с бира. — Работата беше, че не роптаеше, задето е в затвора. Аз се ядосвах непрекъснато, а той не, за него като че ли беше добре дошло.

— Покаяние?

— Може и така да се каже.

— Но това не се връзва, щом не е убил пазача.

— Не.

— И не обяснява защо не я е разобличил.

— Освен ако го е направил. Насаме, да кажем.

Наведох глава от едната страна до другата, все едно имитирах кантар.

— Не останах с такова впечатление.

— Аз също. Но и това е вариант.

Стюарт вдигна безпомощно ръка нагоре, после глътна от кутийката с бира. Седеше по нетипичен за един Ръдърфорд начин, с увиснало над панталоните шкембе и разкрачени крака. Контрастът ме накара да осъзная какво представление изнасяше, когато се превъплъщаваше в дадена роля и давайки си сметка за това, застанах нащрек. Много се съмнявах, че истинското му име е Стюарт. Сигурно от години не го беше използвал.

— Ти не си адвокат — рекох.

— Не.

— Само от любопитство, как успя да го спретнеш този номер? Искам да кажа, да ме представляваш.

Ухили се, все едно разправяше за наскорошно сексуално похождение.

— По-лесно, отколкото си мислиш. Просто се помотах известно време в полицейския участък сутринта. Дочух как няколко униформени полицаи си говорят, че си отказвал да дадеш показания в отсъствието на адвокат. Изчаках да се разкарат и се представих на дежурния сержант, или както там ги наричат тук.

— Но не пожелаха ли да ти видят документите?

— О, аз имам документи. Всеки може да си ги набави.

— Разбирам. Не, забрави, нищо не разбирам. Как изобщо разбра да дойдеш в полицейския участък?

— По вестниците пишеше за ареста ти — рече той, звучеше изненадан, че не съм се сетил. — Отидох веднага, щом разбрах. Реших, че мога да разбера нещо, което да ми бъде от полза.

— За какво?

Повдигна рамене.

— За диамантите — подканих го.

Той кимна, бавно. После ме погледна опечалено. — Нещата се подредиха по-добре, отколкото бях очаквал.

— Голям номер си им свил.

— Е — отвърна той и навири брадичка, — щом си изкарваш хляба с нещо, трябва да си добър в него. Предполагам, че не крадеш разни неща само като хоби.

— Може и така да го наречеш.

— Чакаш да се появи нещо, което да си заслужава времето ти, така ли?

— И риска.

— Рискът е половината от удоволствието.

— Не и за мен — отвърнах аз и поклатих глава.

— Хайде де, не ти ли е тръпка, когато влизаш с взлом в нечий дом? Не ти вярвам.

— Може да е страничен ефект от това, което правя.

— Сигурно.

— Сериозно. Преди всичко съм писател. Само от време на време си допълвам малко доходите.

— Това ми напомня — рече той, като посочи с дебелия си пръст към челото ми. — Прочетох една от книгите ти онзи ден. Разбрах кой е убиецът още в трета глава.

— Може просто да си го налучкал.

— Не, разбрах го. Това не означава, че не ми хареса.

— Отклоняваме се от темата — казах аз, изправих се на крака, минах зад креслото си и се хванах за облегалката. — Каза, че си знаел за диамантите от самото начало?

Стюарт отново кимна, когато наклони брада към гърдите си, дебелата кожа около врата му се нагъна като дебела яка на поло.

— Чух за тях вътре. Там няма какво друго да правиш, освен да говориш. А за човек като Майки се носеха какви ли не легенди.

— Как така?

— Ами, той беше мълчалив — рече той, надникна в отвора на бирената кутийка и леко разклати съдържанието й. — Почти всеки затворник, когото познавам, е готов веднага да ти разкаже защо е вътре, какво се е объркало и как следващия път ще постъпи по друг начин. Всеки иска да знае каква е работата. Всяка подробност се забелязва.

— Като например?

— Като например малката маймунка, която държеше в килията си. Странна фигурка, нали така? Непрекъснато я гледаше. Това караше хората да говорят.

— И какво говореха?

— Всякакви неща. Не след дълго — каза той, като замислено подпря глава — човек като Майки се превърна в основна тема на разговор.

— Основната тема е била, че се е измъкнал с цяло състояние от диаманти.

— И не само.

— Питал ли си го някога за това?

— Разбира се.

— И той какво ти каза?

— Нищо — разклати кутийката, отпи още една глътка. — Но това се промени.

Почаках малко, опитах се да не насилвам нещата.

— О? — казах колкото се може по-небрежно.

Стюарт се ухили, ясно му беше какво се опитвам да направя.

— Слушай — започна той, — ще навържа някои от парчетата сега, става ли? Но смятам, че ти си англичанинът, когото е накарал да му открадне двете маймуни. Искам да кажа кой друг може да е?

— Продължавай.

— А ти отрече. Поне така твърдеше в началото.

Млъкна, изчаквайки ме да го потвърдя, но не го сторих. Явно нямаше голямо значение. Измамникът по същество е разказвач на истории и Стюарт искаше да разкаже хубава история.

— По някаква причина Майки се нуждаеше от тези маймунки. Ставаше късно вече миналия четвъртък и той започна да си мисли, че няма да го направиш. Обади се на мен.

— Като резервен вариант.

— Само че не беше сигурен, че му трябва резервен вариант.

— Точно така. И ти се съгласи да проникнеш с взлом в баржата и апартамента вместо другия.

Издаде жаловит гърлен звук, приличаше на квичене.

— Първоначално не. Както казах, аз съм цар на измамите, не съм спец по взломовете. Но… — вдигна очи към тавана и кимна, сякаш за да признае моралното си падение. — Ставаше късно и за него беше важно да вземе маймунките същата вечер, нали така? Знаех, че и той имаше маймунка в затвора, знаех колко важна беше за него. Затова го поразиграх малко, накарах го почти да ми се моли да му помогна, но внимавах, не исках да изпусна възможността. Признавам, че не бих могъл и да се справя по-добре, защото именно тогава той ми призна за диамантите.

— Колко ти предложи?

— Половината — рече той и отпи от бирата си.

— Лъжеш.

Лукава усмивка потрепна върху лицето на Стюарт.

— Откъде си толкова сигурен?

— Устните ти се движат.

— Боже! — възкликна той, простря ръка нагоре, после я отпусна върху шкембето си. Тази реплика е стара колкото баба ми, а тя умря преди близо двайсет години.

— И така да е, вярно е, нали? Бих казал, че по-вероятно са били десет процента.

— Можеш да гадаеш, друже. Трябва да знаеш само, че бяха достатъчно, за да се навия.

— Значи ти си бил вторият крадец.

— Какво съм бил?

— Мъжът, който е влязъл с взлом на двете места след мен.

— Щом така казваш. Звучи логично, но не съм знаел със сигурност, че ти си бил там.

— Бях там — отвърнах му и стиснах ръцете си. — Бях в апартамента в Йордаан, докато го претърсваше. Сряза матрака с нож.

— Да, аз бях. Къде се беше скрил?

— На тавана — погледнах нагоре, сякаш същият капак беше изникнал и на тавана на Стюарт, за да ми помогне да обясня. — Успях да се скрия, но не можах да те видя.

— Иначе щеше да ме разпознаеш, още когато за пръв път ме видя в полицейския участък — рече той, все едно наистина му се искаше.

— Имал си по-голям късмет, отколкото предполагаш.

— Макар че какво можеше да им кажеш?

— Загадка.

— Така ли?

— Знаеш ли — казах аз, като се почесах по натъртеното място на гърдите, — по една случайност вярвам на това, което ми казваш. Знаех, че човекът, който влезе в апартамента, е начинаещ. Какво използва за вратата, между другото?

— Пожарогасител. Намерих го на улицата.

— Аз реших, че е било чук, макар че явно и с пожарогасител става.

— На мен ми свърши работа със сигурност — отговори той и се ухили отново.

— Но защо изобщо тръгна да претърсваш апартамента? Сигурно вече си бил разбрал, че съм взел първата фигурка от баржата.

Стюарт поклати глава.

— Нямаше как да проникна в сейфа, нали? Казах на Майки, че няма да мога, но предполагам, че това показва колко отчаян е бил. Настояваше да опитам.

— Но когато си влязъл в апартамента и маймуната я е нямало, вероятно си предположил, че съм минал преди теб?

— Нямаше никакви следи от влизане с взлом.

— Защото не съм влизал с взлом. Използвах шперцовете си.

Нацупи се.

— Нямаше откъде да го знам, нали? Възможно беше, но също така имаше вероятност и маймунката да е била преместена.

— И какво направи, след като си тръгна?

— Отправих се към кафенето, където работеше момичето. Майки искаше да се срещнем там. Но когато отидох, той вече си тръгваше, така че дойдох тук и изчаках да ми се обади.

— Със Здравеняка и Слаботелесния ли беше?

— Да, имаше двама мъже.

— Мислиш ли, че те са го убили?

— Възможно е. А може да е и момичето. Или пък ти — погледна ме със свъсени вежди.

— Или ти — предположих.

— Виж какво — каза Стюарт, седна изправен и разля част от бирата върху корема си — знаеш, че не съм аз.

— И аз също — отвърнах, после вдигнах ръка и опипах раната на главата си, махнах една коричка от засъхнала кръв. — И след като ме цапардосаха с бейзболната бухалка по главата. Здравеняка и Слаботелесния казаха, че не са те.

— Тогава значи е момичето.

Наклоних леко глава.

— Може би. Макар че е трябвало да изчака, докато Здравеняка и Слаботелесния си тръгнат, после да го пребие и след това да се върне обратно в кафенето, за да се срещне с мен. Което няма как да стане. Сигурен ли си, че не беше с Майкъл и с другите двама мъже.

— Абсолютно — рече той, през цялото време, откакто се беше прибрал, изглеждаше напълно сериозен. — Само дето вече може да е била в апартамента му. Не влязох в кафенето, след като го видях, че си тръгва, но не я видях и през витрината.

— Възможно е.

— Или някой лъже.

— Или някой друг го е убил.

— По дяволите, може да е било самоубийство.

От погледа ми трябваше да му стане ясно, че не е смешно. Той се свлече върху канапето, после пресуши остатъка от бирата си.

— Ти ли разби апартамента ми? — попитах.

Намръщи се, изтри устата си с опакото на ръката.

— Не знам нищо за това. В интерес на истината даже се мъчех да разбера къде живееш. И теб ли те ограбиха?

— Не съм сигурен, че имам право да се оплаквам за това.

— Взеха ли маймунките?

— Страхувам се, че да.

Стюарт ме изгледа втренчено, след което махна към мен с бирената кутийка.

— Знаеш ли, че погледна встрани, когато го каза. Това е сигурен знак, че лъжеш.

— Истината ти казвам — отвърнах аз и отвърнах на погледа му.

— Глупости. Мигна.

Въздъхнах, после разтрих първо врата, а после наболата си брада.

— Ами секретарката ти, която ми се обади?

— Някаква скица в един бар. Дадох й няколко банкноти.

— Беше доста лаконична.

— Така ли? Явно получаваш това, за което плащаш.

— А историята в библиотеката — продължих, като изпънах ръце нагоре. — Защо беше нужно цялото това разтакаване? Киснахме там с часове.

— Е, не можех веднага да ти намеря това, което търсеше, нали така?

— Но три часа!

— Да — ухили се самодоволно той, — усетих, че започваш да губиш търпение, иначе щях да изкарам още час-два.

— Нямаше нужда.

— Проявих усърдие. Освен това ми плати доста добре.

— Шестте хиляди евро? Намерих ги в сейфа на баржата.

Поклати глава, забавляваше се.

— Лесно дошли, а?

— Нещо такова. Истината е, че реших, че може да са белязани и ще успея да ги изпера през банковата ти сметка.

Той подсвирна.

— Какво мислеше — да си поискаш една част обратно ли след време?

— Мина ми през главата.

— От адвокат? Боже, ти си роден оптимист.

Облегнах се на стола и отново поставих ръце върху облегалката му.

— Един последен въпрос — казах аз. — Марике, Ким, която там е — мислиш ли, че третата маймунка може да е у нея?

Той прехапа устни, после бавно кимна.

— Според мен вероятността е доста голяма. Ще кажа още, като човек, който те познава, че вече си претършувал апартамента ми.

— Хей — отговорих му аз и се усмихнах, — щом си изкарваш хляба с нещо, трябва да те бива в него.