Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

3.

В Амстердам непрекъснато се крадат велосипеди. Това е една от причините всички велосипеди да са толкова стари — никой не иска да инвестира в нещо, което всеки момент може да му бъде отмъкнато. Странното е колко много жители на града са готови да заменят откраднатите си велосипеди пак с откраднати. Купуват ги от крадците, които се навъртат на площад Дам, като по този начин поддържат рекета.

Не мога да ви кажа колко велосипеди се крадат дневно, но знам, че са много. Така че съм убеден, че и крадците на велосипеди никак не са малко. Буквално всичките до един, така ми се струва поне, използват арматурни клещи, за да прережат веригата и катинара на колелото, колкото се може по-бързо. В този смисъл аз съм нетрадиционалист, защото обичам да използвам шперцовете си. Ако катинарът е достатъчно прост, съм почти толкова бърз, колкото и с чифт арматурни клещи, а и шперцовете не се набиват толкова на очи. А като допълнителен бонус не съсипвам заключалката на собственика, която често струва много повече от самото колело.

В случая избрах велосипед с фарове и удобна на вид седалка, след което за по-малко от минута свалих катинара и веригата. После заключих веригата обратно около рамката и спокойно си го подкарах. Оказа се, че скоростите са малко височки за мен, но нищо не можех да направя, защото колелото имаше само една предавка. Спирачките действаха само на контра, нещо, което не бе позволено във Великобритания и въпреки че задният стоп жужеше, фарът отпред едвам проблясваше. Но при все това карането ми доставяше удоволствие. Продължи малко повече от пет минути и щом стигнах до улицата, която ми трябваше, почти съжалих, че трябва да сляза и да зарежа колелото, опряно до едно дърво.

Сградата, в която се намираше апартаментът, беше типична за Йордаан. Тъмен камък, висока и тясна, с островръх покрив и стар рудан най-отгоре му. Представляваше част от еднотипна редица, съставена може би от четиридесетина подобни сгради, като всяка една от тях гледаше към канала Сингел, хубаво местенце беше.

Изкачих стъпалата до входната врата и хвърлих един поглед на звънците, монтирани върху рамката на вратата. На най-горния звънец, който предположих, че е на апартамента на петия етаж, който търсех, нямаше никакво име. Облегнах се на звънеца и зачаках. С оглед на възрастта на сградата, а и поради липсата на домофон, не смятах, че задействам съвременна система и затова дадох на живущия достатъчно време или да отвори прозореца и да ми изкрещи, или да слезе пет етажа и да ми отвори вратата. Изчаках минутната стрелка на часовника ми да направи две пълни обиколки и когато нищо подобно не се случи, натиснах още веднъж звънеца и изчаках още малко. Накрая, какъвто си бях досетлив, заключих, че няма никой вкъщи.

Разбира се, липсата на домофон ме лиши не само от време, но и от лесен достъп до сградата. В модерните жилищни кооперации винаги можех да звънна на друг апартамент и да накарам някой доверчив човек да ме пусне. Тук обаче не можех да го направя, защото човекът, на когото звъннех и се окажеше у дома, трябваше да слезе и да ми отвори вратата, което означаваше, че щеше да се наложи да обясня някак идването си и да му дам възможност да запомни лицето ми. Едва ли щеше да ми свърши работа, а дори и да свършеше, беше рисковано.

Самата входна врата бе много яко нещо, поне с половин метър по-висока и по-широка от стандартната, сякаш се надяваше да ме възпре, като ме стресне с размерите си. За мой късмет обаче се оказа, че бравата върху нея може да устои на чара ми толкова, колкото някоя от полуголите жени, които танцуваха зад осветените с червена светлина витрини само на няколко пресечки разстояние. И също като повечето реклами на въпросните дами вратата прие кредитната ми карта, която плъзнах нагоре по рамката, докато езичето на бравата отстъпи назад. Имаше и втора брава с резе, която щеше да ми създаде проблеми, ако добрите хора, живеещи в сградата, бяха рошили да я заключат.

Отворих вратата и влязох вътре. Пред мен имаше почти вертикално стълбище, което започнах да изкачвам горе-долу така, както се изкачва бояджийска стълба. Дървените стъпала издаваха такива непредсказуеми скърцания и стенания, че се разтревожих да не би от някой от апартаментите да се покаже любопитен съсед и да ме попита кой съм. Другата част от мен ругаеше глупака, построил стълбата под ъгъл, подходящ за атракцион в някой увеселителен парк. Това ме накара да се замисля, че всеки, който живееше над партера, трябваше да е сравнително млад и здрав и че ако се наложеше да се измъквам бързо, нямаше да е никак просто. В главата ми се появи гадна картинка на това как се подхлъзвам, падам и си чупя крака на няколко места и се намръщих, когато чух въображаемия звук от неколкократното изпукване на бедрената ми кост, приличаше на пукането на кубче лед в чаша чешмяна вода.

Най-сетне стигнах до последния етаж. Спирах на два пъти, за да си поема дъх и да позволя на млечната киселина в мускулите да се оттече от бедрата ми, но не срещнах никого по пътя и бях благодарен за това. Вратата, която търсех, беше в дъното на коридора и когато изпънах рамене и се запътих към нея, изпитах нервна възбуда при мисълта, че ще вляза на още едно забранено за мен място. Този път част от тръпката беше предизвикателството, което представляваха бравите. Бяха три на брой, точно както беше казал Американеца, но бяха от съвсем различен клас в сравнение с бравите, с които се бях справил по-рано. Причината — бяха „Веспенслотен“, което буквално означаваше брава оса. „Веспенслотен“ бяха най-скъпите брави на холандския пазар, и имаше защо. Още когато за пръв път дойдох в Холандия купих няколко и ми отне доста време, за да разгадая конструкцията им. Големият пробив настъпи чак когато разглобих една от бравите и после я сглобих отново, за да разбера кое им беше толкова специалното. Отговорът бе, че имаше допълнителен комплект пластинки в основата на патрона, както и на върха, но това, че го знаех, не значеше, че ключалката ми е в кърпа вързана и обикновено ми трябваха няколко опита, за да открия по какъв начин се отключва.

Но преди да се захвана с бравите, почуках силно на вратата и отново изчаках. Когато никой не дойде да види какво искам, се почувствах достатъчно сигурен, за да надяна хирургическите ръкавици и да извадя фенерчето от джоба си. Осветих с лъча ръба на вратата, за да проверя за някакви издайнически жици. Американеца се оказа прав за всичко, което ми беше казал досега, но ако ме хванеха, аз рискувах главата си, така че исках да съм сигурен, доколкото можех, че няма аларма. Не видях жици и макар това да не бе стопроцентова гаранция, ми стигаше за начало.

Реших да започна първо с най-горната брава, после с най-долната, защото и двете бяха секретни, вероятно щяха да са по-лесни от ключалката с резе по средата. И така извадих си аз миниатюрната отвертка и шперцовете и с фенер в уста започнах да опипвам вътрешните щифтчета, които пречеха на езика на най-горната ключалка да се плъзне назад. Скоро фенерчето между зъбите взе да ми пречи, заболя ме челюстта и понеже светлината така и така не ми вършеше кой знае каква работа, издърпах светилото от устата си и го пуснах обратно в джоба. Раздвижих челюстта си, докато не изпука и когато отново се оправи, продължих да бърникам и ръчкам из ключалката, като от време на време бях възнаграждаван с приглушеното щракане на щифтче, което се вдига нагоре и застава върху малката вдлъбнатина отвътре, която си представях наум. Не след дълго бях вдигнал горните щифтове, след което завъртях шперца на обратно и затърсих долните. Пипкава работа беше, но се бях заинатил и исках да направя всичко както трябва, без да разбивам вратата, затова продължих да се мъча, докато и последният щифт не си отиде на мястото и силата, която приложих с отвертката, не накара цилиндричния механизъм да се завърти. След като приключих трудната част, прибрах езичето и повторих същата процедура върху най-долната брава, докато след малко и тя не се отвори.

Оставаше само средната брава, забавих се малко, преди да я почна, понеже спрях да си поема дъх и да изтрия потта от челото си с ръкава на палтото. Когато накрая съсредоточих цялото си внимание върху ключалката, осъзнах с пъшкане, че беше „Веспенслотен Специал“, продукт, който напълно отговаряше на името, което хората от маркетинга му бяха измислили. „Специал“, както се досещате, действаше на същите основни принципи като двете брави, които вече бях обезвредил, но освен това имаше и няколко допълнителни трика, които не си струва да описвам подробно, достатъчно е да кажа, че изискваха малко повече мислене и голяма доза гениалност. Това можеше да ме забавлява в спокойната атмосфера на собствения ми дом, но беше доста дразнещо, когато се случеше да ми пречи да вляза в нечий чужд. Проклех късмета си, стиснах зъби, въздъхнах, стегнах се отново и започнах да се съсредоточавам върху проклетията, първо си поиграх с щифтчетата, а после правих с ръката си какви ли не фокуси и импровизации, допълнени от груба сила, докато, след малко повече от пет минути, езикът беше готов да се завърти. Точно тогава открих нещо отвратително, което вероятно трябваше да предвидя — заключващият механизъм не беше свързан към обикновено резе, а беше прикрепен към доста по-широк стоманен прът, който се простираше напречно от другата страна на вратата.

Това вече беше проблем и то, защото вероятно нямаше да мога да приложа достатъчно сила с миниатюрната си отвертка, за да отместя пръта, а не бях предвидил да си взема и по-голяма. Направих крачка назад и се замислих за миг, реших, че нямам достатъчно време да се върна за подходящия инструмент, за да свърша работата. Просто трябваше да се справя с подръчния. И така, изключвайки от ума си всички неща, които бе много вероятно да се объркат, врътнах колкото се може по-силно и по-бързо малката отвертка и за голямо мое облекчение металният прът отстъпи, преди отвертката да се счупи.

След като преодолях и последното препятствие, извадих шперцовете от всяка една от ключалките, след което отворих вратата и надникнах зад нея, оглеждайки се за инфрачервеното мигане на сензори за движение. Когато не видях такива, прескочих изтривалката, да не би под нея да има сензори за натиск и после проверих под нея, за да се уверя най-накрая, че апартаментът наистина няма аларма. След като се убедих веднъж завинаги, затворих и заключих отново вратата зад гърба си, запалих осветлението и тръгнах да търся спалнята.

Оказа се, че апартаментът има две спални и двете се намираха в задната част на сградата, далече от гледката към канала, която се разкриваше от големите прозорци във всекидневната отпред. Едната от спалните беше малка и в нея имаше само разхвърляно походно легло, без възглавница. Минах покрай него и влязох във втората, доста по-голяма спалня, заета основно от голям двоен матрак по средата на пода. Коленичих до матрака и бръкнах под единствената възглавница върху него. После потърсих вътре в калъфката. После издърпах възглавницата от калъфката и обърнах калъфката наопаки. И там нямаше нищо.

Сложих възглавницата обратно така, както я бях намерил и затърсих под пухената завивка и наоколо, а след това и под матрака. После проверих още веднъж в калъфката на възглавницата, след което седнах и огледах стаята. Беше празна, като изключим голямата дървена ракла. Тя имаше малък катинар, отключих го, без много-много да се замислям и надникнах вътре. Имаше цял куп дрехи, няколко блистера с хапчета по всяка вероятност за главоболие и купчинка презервативи в различни цветове. Разрових по-надълбоко и пръстите ми докоснаха нещо твърдо и студено. Разбрах какво е още преди да го издърпам от сандъка, но въпреки това го извадих.

Беше пистолет. Вярно, познанията ми на тема оръжия бяха меко казано елементарни, но всеки глупак можеше да каже, че пистолетът е опасно нещо. Докато го държах в ръка, се замислих за кой ли път, че наистина трябва да науча малко повече за огнестрелните оръжия. Така, щом попаднех на някое (което ставаше по-често, отколкото ми се искаше), щях да мога да извадя патроните или да повредя спусъка, за да не може да стреля. Но поради някаква причина, нямах желание. Може би, защото разучаването на оръжията беше занимание за лошите момчета. Или за полицаите.

Понеже не можех да обезвредя пистолета, започнах да си мисля къде да го скрия, тактика, която бях прилагал веднъж-дваж в миналото. Проблемът, разбира се, беше, че в спалнята единственото място, където можеше да се скрие пистолета, беше раклата и имах странното усещане, че собственикът ще го потърси тъкмо там. Една от възможностите бе да взема пистолета с мен, но не ми харесваше. Ами ако някой патрулиращ полицай ме спреше и ме претърсеше пред апартамента и откриеше взломаджийските инструментите и пистолета у мен? Перспективата не беше никак привлекателна.

И изобщо не биваше да си губя времето с нея. В крайна сметка истинският проблем беше къде се е дянала маймунката. Ако все още беше в апартамента, откриването й нямаше да е толкова лесно, колкото намирането на сейф в стената. Да, апартаментът беше оскъдно мебелиран, но фигурката беше висока едва няколко сантиметра и можеше да е скрита буквално навсякъде. И то ако преди всичко предположим, че все още е тук. Американеца беше категоричен, че ще е под възглавницата, а нея я нямаше.

Отново си погледнах часовника. Наближаваше девет и половина, което означаваше, че ми остава само един час до срещата с Американеца и само половин час, докато Здравеняка и Слаботелесния приключат с вечерята си. Времето за действие притеснително намаляваше, и то ако предположех, че Американеца не го ограничи още повече, пожелавайки по-рано лека нощ на приятелчетата си. Толкова ли беше невероятно? В крайна сметка той не знаеше, че съм размислил, дори и да се е надявал, че може да го направя.

Десет минути. Само толкова щях да си позволя и времето изобщо не беше много. Със сигурност не можех да се мотая повече. Но откъде да започна? Поклатих глава и вдигнах очи към тавана вероятно с надеждата да открия някаква следа. Беше много странно, защото всъщност открих нещо много по-добро — капак.

Капакът беше точно над главата ми и не го бях забелязал досега, защото беше боядисан със същия цвят като тавана. И както може би се досещате, той се намираше точно над раклата. Любопитно, нали?

Мигом напъхах пистолета в колана на панталоните си, затворих раклата и се покатерих върху нея. Изправих се на пръсти, бутнах капака нагоре към тавана и внимателно го плъзнах настрани. После опипах с връхчетата на пръстите си около отвора. Дървото беше грубо и грапаво, покрито с прах. Плъзнах ръка покрай дървената рамка, но така и не намерих това, което търсех. Но понеже имах някакво странно предчувствие, пъхнах фенерчето в устата си и с добре премерен отскок и набиране, успях да провра глава в отвора. Разбира се, не бях предвидил да включа проклетото фенерче, така че се наложи да се издигна по-високо, докато лактите ми не се опряха от вътрешния край на отвора и взех фенерчето в свободната си ръка. Включих го и прокарах лъча по студения, миришещ на влага интериор. Не открих нищо интересно, затова използвах лактите си, за да се завъртя, краката ми висяха долу в стаята, направих почти пълен кръг, преди да видя фигурката на маймунката. Беше точно до дървената рамка на отвора, лежеше настрани върху порестата изолация на тавана, ококорила очи от изненада и запушила здраво уста с ръце. Пресегнах се към нея, стиснах я в шепа и се почудих как, по дяволите, можеше да си струва всичките тези усилия.

Учудих се още повече, когато чух силен удар откъм коридора, последван от втори удар и трясък на сцепено дърво.