Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

2.

Че си помислих, помислих си, правих това през по-голямата част от нощта и през целия следващ ден. Мислех за това, дори когато редактирах ръкописа, който седеше на бюрото ми, мислех и по време на обедната си разходка и после, когато излязох да си купя пакет цигари към три часа. И продължавах да мисля, когато се озовах пред витрината на „Кафе де Бруг“ в седем и петнайсет по-късно същата вечер.

Американеца наистина беше вътре, седнал на същата маса и с него имаше още двама мъже. Те бяха по-млади от Американеца и се обличаха по европейски, макар че не можех да кажа дали бяха холандци, без да ги чуя да говорят. Имаха еднакви кожени якета и светли джинси, но физически бяха пълна противоположност. Мъжът с гръб към мен беше як с дебел врат и бръсната глава, докато приятелят му беше слаб като клечка, почти болнав на вид, с хлътнали бузи — имаше вид на човек, който е дръпнал препалено силно от цигарата и е забравил да издиша. Това ли бяха мъжете, които живееха на баржата и в апартамента в Йордаан и ако бяха — кой от тях къде живееше? Разконспирирах Слаботелесния като собственика на баржа, защото не си го представях да слиза и качва пет етажа всеки ден без помощта на медицински екип и агитка от група мажоретки отпред, но пък Здравеняка не ми изглеждаше достатъчно паралия, за да живее в Йордаан. Защо съдиш за книгата по корицата, ще речете вие. Самият аз при всички случаи се надявах, че изобщо не изглеждам като крадец.

Бръкнах с ръце в джобовете и напипах листа хартия с двата адреса, написани върху него. За миг се поколебах дали да не проиграя ситуацията още веднъж, да претегля всички „за“ и „против“, които имах, но нямаше смисъл. Искам да кажа, кого заблуждавах, стоях пред кафето и се правех, че взимам решение? Имаше по-голяма вероятност да откажа да се търкулна нощеска с блондинката на бара, отколкото да зарежа работата сега. Така че се отдалечих от витрината, прекосих моста над канала, направих няколко завоя насам, после натам и не след дълго вече прекрачвах от улицата към боядисаната метална палуба на една голяма стара холандска баржа.

Предполагам, че някои хора може да останат изненадани от факта, че повечето професионални крадци избягват да проникват с взлом посред нощ. Да, тогава наоколо наистина се навъртат по-малко хора, но ако някой случайно те забележи да клечиш пред заключена врата в три сутринта, ще стане доста подозрителен. От друга страна, ако се захванеш със същата ключалка, да кажем, в седем и половина вечерта, рискуваш да бъдеш видян от повече хора, но пък има голяма вероятност те изобщо да не се разтревожат. В края на краищата взломаджиите действат след полунощ, нали така?

Както се оказа, моя милост нямаше нужда да се тревожи изобщо. Първо, вече беше тъмно и духаше студен хапещ вятър, който караше хората да си стоят по домовете и да не излизат по улиците. Но да караме по същество, отне ми повече време да извадя миниатюрната си отвертка и комплекта шперцове от джоба, отколкото да отключа старата ключалка с патрон на вратата на баржата.

Почуках и изчаках достатъчно дълго някой да ми отвори, преди да отключа напълно вратата. Не долових шумолене или тропане, в интерес на истината не се чуваше никакъв шум, което не ме изненада особено, защото вътре в баржата беше тъмно и аз знаех (или поне си мислех, че знам), че собственикът е излязъл да вечеря навън и в момента нагъва пържола на скара. Почуках още веднъж и когато се уверих, че вкъщи няма никой, влязох вътре, заключих вратата след себе си (за по-сигурно) и щракнах ключа на лампата. Предполагам, че някои хора ще останат изненадани и от това, но то е продиктувано от здравия разум — пускането на осветлението предполага, че имаш право да се намираш на това място, докато проблясването на лъча на фенерче наоколо е просто поредното ненужно издайническо действие.

Помещението беше просторно, отворен тип, издържано в еклектиката на седемдесетте — дървена ламперия, боядисана в жълто, рошав кафяв китеник и оранжеви завеси на прозорците. Дръпнах няколкото завеси, които не бяха дръпнати и се огледах за миг наоколо. Нямаше кой знае колко мебели, само едно голямо легло при носа на лодката, покрито със смачкани чаршафи и разхвърляни дрехи, пластмасова кухненска маса, затрупана с мръсни чинии и кутии с храна за вкъщи и протрито канапе с изкорубени възглавници, обърнато към телевизор, предполагам от времето, когато помещението е било ремонтирано за последен път. В дъното имаше вградени полици, някои от тях украсени с карирани възглавници за сядане, имаш и миниатюрно помещение, което се подаваше от едната стена, предположих, че там се намира банята.

Вдигнах ръце и изпуках кокалчетата на пръстите си подобно на пианист, който се готви за концерт, или, казано по-точно, крадец с лек артрит. После огънах пръстите си и ги размахах във въздуха, сякаш можех да се настроя към някакво космическо присъствие и да отгатна скривалището на сейфа. Пръстите ми леко изшумоляха, докато правех това, защото носех хирургически ръкавици за еднократна употреба от кутията вкъщи. Нея на свой ред бях откраднал от градската болница при скорошно посещение (по повод артрита ми, естествено). Носех ръкавици по навик — отпечатъците ми не фигурираха в никоя база данни извън Обединеното кралство и едва ли някой щеше да тръгне да ги търси там — но навикът и рутината ми бяха добри приятели, най-сигурният начин, който знаех, да се предпазя от скъпоструващи грешки.

Отплеснах се. Сейфът!

Като оставим размахването на пръсти, най-добрият начин да го намеря беше да проведа логично, методично претърсване, да започна от предната част на баржата и мина по двете страни, първо левия, после десния борд, като прегледам всеки долап и отвор, докато не стигна до спалнята в дъното, ако предположим, че ми отнеме толкова много време. Това беше подходът, който със сигурност щях да приложа, след като първо изпробвам един-два чалъма.

И така, ако аз бях сейф, къде щях да се скрия? Банята? Не, там не. Кухнята? Каква кухня? Над леглото? Нямаше и помен. Зад леко килнатата картина на поле с лалета, която висеше на стената над канапето? А, благодаря ти. Както щеше да се окаже, нашият корабовладелец не се страхуваше от някое и друго старо клише.

Нито пък, за мое най-голямо съжаление, беше привърженик на класическото заключване на сейфове. Това беше жалко, защото бях прекарал повече вечери, отколкото ми се иска да си спомням, с ухо, долепено до металните врати на един или два от по-разпространените модели, ослушвайки се за издайническото щракване на допирните точки на шайбата, отбелязвайки цифрите, на които щраканията отговаряха, върху милиметрова хартия и разгадавайки поредицата от цифри, необходими за отварянето на непроницаемата допреди малко врата. В случая обаче цялата тази тренировка беше напразна, защото сейфът пред мен имаше електронна ключалка. Всичко на всичко десет цифри, от нула до девет, намиращи се върху добре защитена клавиатура. Можех да опитам да се ослушвам за щракания, но нямаше да има голяма полза, понеже електронната ключалка не издава никакъв звук. Или пък да опитам всички възможни комбинации и току-виж се окаже, че трябва да прекарам остатъка живота си тук, макар че едва ли щях да проявя достатъчно търпение за това. Не, електронната ключалка беше труден клиент и аз знаех само три начина да се справя с нея.

Първият, и най-непривлекателният, беше да запаля сейфа. Разбирате ли, сейфовете по принцип се делят на две категории — или са взломоупорни, или са огнеупорни. Колкото и удивително да изглежда, рядко можеш да попаднеш на домашен сейф, който да изпълнява едновременно и двете задачи, поради простата причина че това би го направило прекалено скъп. Така че, макар и взломоупорните сейфове да се проектират и произвеждат, за да устоят на опити да се проникне в тях, те не предпазват от огън. Което беше чудесно, но не ми помагаше много, тъй като нямах време да наклада безопасен огън, който да отдели такава топлина, че да разтопи металната каса и което беше по-важно, подобен подход най-вероятно щеше да превърне сейфа в пещ и да стопи предмета, който трябваше да открадна.

Вторият метод, който е далеч за предпочитане, беше да използвам кода. Простете, че казвам очевидни неща, но истината е, че независимо колко пъти ни се казва да не го правим, повечето от нас записват на листче кодовете на кредитните си карти и мобилните си телефони и да, на сейфовете също, и доста често държат тези удобни бележки точно пред нещото, което въпросните кодове трябва да предпазват. Така че взех да търся кода. Погледнах на полицата на самия сейф, по стената около сейфа, отпред, а после и отзад на картината, която беше закачена пред сейфа, в шкафовете и чекмеджетата наблизо, в шкафовете и чекмеджетата и по-надалече, в банята, сред мръсните чаршафи, под леглото. Не открих нищо. Нито цифричка. Но си заслужаваше да опитам.

Накрая ми остана последната възможност, която, макар и да си приличаше с втората е малко по-пипкава, макар да се основава на прости факти — за да отвориш електронна ключалка, трябва да натиснеш клавиатурата. И щом натискаш клавиатурата, хайде сега, това какво означава? Отпечатъци, да! Много отпечатъци. И да предположим, че не си сменяте кода прекалено често (или още по-добре — изобщо) отпечатъците ви могат да подскажат на изобретателния крадец кои копчета да натисне, но уви, не и реда на натискането им. Между другото единственият начин според мен за избягването на този капан е да носиш ръкавици винаги когато отваряш сейфа си, но пък кой носи ръкавици в собствения си дом, освен вашия мил квартален крадец?

Ако разполагах с малко повече време, можех да използвам един особено елегантен трик и да намажа с ултравиолетово мастило най-близката повърхност, която собственикът на лодката вероятно щеше да докосне, преди да отвори сейфа, като например рамката на картината и после да се върна в удобен за мен момент с черна светлина (която чудесно щеше да пасва на декора) и по този начин да се сдобия с кода. Но за жалост, времето не беше на моя страна и ми оставаше да разчитам на следващото най-добро нещо — комплектът за снемане на отпечатъци.

И така от малката колекция с взломаджийски инструменти в джоба си извадих малката пудриера, която преди няколко месеца бях напълнил с прах за снемане на отпечатъци. Отворих я, взех четчицата, която беше защипана вътре и започнах внимателно да пудря всеки клавиш от клавиатурата. Когато свърших, духнах излишния прашец, после загасих лампата за миг и наклоних лъча на джобното си фенерче, докато не открих каквото търсех. Готово — четири клавиша бяха покрити с пластове отпечатъци — тайните числа бяха 9, 4, 1 и 0. Когато фокусът свърши, запалих отново лампата, изтрих праха от клавиатурата, доколкото можах и започнах да набирам различните комбинации от кода, с който се бях сдобил, водейки се от предположението, че той съдържа само четири цифри. В един момент, след десетина минути, докато си мечтаех как натискам клавиатурата до следващата неделя, най-сетне чух приятно изщракване, последвано от бръмченето на заключващия механизъм, който се дезактивираше и, нима се съмнявахте, вратата на сейфа щракна и се отвори.

Понеже си бях любопитен, я отворих докрай и надникнах вътре. Мястото беше малко и вътре имаше само четири неща. Първото беше смачкана фотография на двама мъже, застанали пред кална река с въдици и кутии с такъми, които се усмихваха към обектива. В единия познах слаботелесния мъж от кафенето, а другият почти сигурно бе баща му. Под снимката имаше купчина банкноти в евро. Взех ги и ги преброих. Банкноти от по сто евро, общо шейсет на брой. Върнах ги обратно там, където ги бях намерил, до кафеникавия калъп, който приличаше на канабис. До канабиса стоеше фигурката на маймуната. Тя притискаше ушите си, сякаш я беше страх, че може да съм искал да взривя сейфа. Взех я и я претеглих върху дланта си, тежеше толкова колкото и онази, която Американеца ми беше показал. Пъхнах я в джоба си и се замислих какво да направя след това.

Това, което реших да направя след това, бе да прибера парите. Вярно, че ми се плащаше повече от добре за работата, която вършех, но това не означаваше, че трябва да подмина малко допълнителни пари, когато си стояха и ме чакаха да ги взема. И въпреки че канабисът не представляваше интерес за мен — Амстердам беше труден пазар за наркопласьори, а ако някога ми се приискаше да се напуша, щяха да го направя много по-успешно с евтината трева, която се продаваше в безбройните кафенета, до които можах да стигна пеша от апартамента си — взех и дрогата. Така, ако Слаботелесния решеше да провери сейфа си, когато се прибереше у дома, най-вероятно нямаше мигом да предположи, че човекът, който е влязъл с взлом в дома му, е търсил фигурката. Това поне беше моята теория.

След като опразних сейфа и вътре остана само фотографията, затворих и заключих отново вратата, окачих картината на стената, както я бях заварил и загасих осветлението. После дръпнах завесите и се измъкнах навън, заключих вратата на баржата зад мен и си свалих ръкавиците.

Погледнах си часовника. Наближаваше девет без петнайсет и трябваше да побързам, за да се вместя в графика. С небрежно отмятане на китката, хвърлих канабиса през борда на баржата в тъмните води на канала отдолу, след което стъпих на паважа и тръгнах да търся велосипед.