Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

13.

Понеже предишната нощ не бях спал, първото нещо, което направих, след като се разделих с Ръдърфорд, беше да намеря най-близкия магазин за цигари и да си купя един пакет. Запалих веднага и изпуших първата, а след това и втората цигара чак до филтъра. След това се върнах обратно в магазинчето и си купих талон трамвайни билети. Имаше спирка точно пред магазина и изчаках само няколко минути, докато трамваят с три вагона пристигне. Качих се, продупчих два от билетите и пропътувах краткото разстояние до Лейцеплейн. От Лейцеплейн тръгнах на изток, покрай претъпканите с туристи барове, ресторанти и казиното на брега на канала и влязох през входа на Вонделпарк.

Макар и в делничен следобед през зимата, паркът беше доста оживен. Хора на ролкови кънки и ръждясали велосипеди се стрелкаха покрай мен, двойки се разхождаха ръка за ръка, младежи седяха скупчени върху раниците си и пушеха цигари със сладникав аромат, покрай мен се изреждаше обичайният парад от откачалки — едно момиче си беше пробило лицето с безброй метални нитчета, а мъжът, който вървеше до нея, беше излязъл на студа само по мрежест чорапогащник и кожен бандаж.

Завлякох уморените си кокали чак до Синята чайна и седнах на една маса отвън, настаних се на плетения пластмасов стол и си поръчах кафе „Веркеерд“. Изпуших още няколко цигари и изпих кафето, като оставих кофеинът, никотинът и леденият вятър да победят умората и паренето в очите ми. После си поръчах второ кафе, седях и си го пиех, изпуших още една цигара, докато накрая студът и никотинът ми дойдоха в повече — зарових ръце в джобовете и продължих разходката си.

Направих пълна обиколка на парка, отне ми близо час. Пръстите на краката ми също вече започваха да усещат студа и носът ми беше изтръпнал. Умът ми обаче се бе прояснил, едва ли щях да се разсъня повече от това. Затова се насочих право към един страничен изход на парка и след това към друга трамвайна спирка, където продупчих още два билета и се придвижих с трамвая колкото може по-близо до „Кафе де Бруг“.

Марике не изглеждаше изненадана, че ме вижда. Без да промълви нито дума, остави бара на грижите на жената на средна възраст, с която работеше и ме поведе към апартамента на горния етаж. Щом влязохме, тя се настани на плетеното си канапе и запали свита на ръка цигара. Цигарата се оказа с марихуана. Предложи ми да си дръпна и когато махнах с ръка, издуха дълга струя сладникав дим към лицето ми. Премигнах, вдишах съвсем малко.

Беше облечена с джинси с ниска талия и яркорозов пуловер. Шоколадовият й корем се виждаше и от начина, по който пуловерът се впиваше и очертаваше чудесно гърдите й, разбрах, че не носи сутиен. Изчаках да залепи устни отново за цигарата и да си дръпне още веднъж и щом си напълни устата с пушек, подкарах направо:

— Поела си страшен риск с показанията си — рекох аз. — Ами ако вече им бях казал истината?

— Не смятах, че изобщо ще им кажеш нещо — каза тя и издиша кръгчета от син дим заедно с думите си. — Нали и на мен така ми каза, когато намерихме Майкъл.

— Тогава беше различно. Беше импулсивно.

Марике ме изгледа за миг и, дори за толкова кратко време, зениците й изглежда се разшириха мъничко и чертите й започнаха да омекват.

— И какво като съм рискувала? — попита тя, леко провлачваше думите. — Ти не си убил Майкъл. Знам го.

— Съжалявам, че е мъртъв.

Тя кимна и дръпна още веднъж от цигарата с трева.

— Той те харесваше — успя да промълви с измъчен глас.

— Говорили сме само веднъж.

— Няма значение — продължи и се закашля. — Каза, че си умен.

— Явно не достатъчно, за да не ме арестуват.

— Но не си им казал какво искаше от теб Майкъл. За кражбата?

Поклатих глава.

— Казах им, че Майкъл е искал да напиша книга за него. Нищо повече.

— Повярваха ли ти?

— Не. Но ти си дала показания и трябваше да ме пуснат. На Бургграве никак не му хареса.

Дръпна си още веднъж от тревата. Явно й харесваше. Напрежението в лицето й намаля отново и очите й се замъглиха, погледът й стана замечтан. Почудих се колко ли е изпушила, откакто Майкъл беше умрял. Доколко е била в час, докато е давала показанията си.

— Какво им каза, че сме пушили трева заедно?

— Казах им, че сме любовници — отвърна тя, съвсем спокойно и тръсна малко пепел в една чаша на масата за кафе.

— Но те знаят, че си имала връзка с Майкъл.

— Да, но не е чак толкова трудно да повярват, че може да съм спала и с теб — каза тя и изправи гърба си. — Или че не си искал да казваш на полицаите за това.

Насилих се да вдигна поглед от гърдите към лицето й.

— Можех да им кажа, след като вече е бил мъртъв.

Тя се намръщи.

— Но аз им казах вчера.

— Вчера ли? По кое време?

— Късно беше, може би към единайсет — отвърна тя и се нацупи. — Отидох в участъка, когато жената ме извика. Ример, нали?

— Но Бургграве ме държа до днес следобед — казах донякъде на себе си. — Нищо чудно, че му беше ядосана.

— Не знаех.

— Да — отговорих аз и се извърнах към нея, — на това е разчитал. Имам усещането, че не вярва и на двама ни.

Марике свали цигарата и ме погледна въпросително, движенията й бяха забавени.

— Но сега всичко свърши, нали?

— Не знам — отвърнах и присвих рамене. — Може би. Двамата мъже, с които се е срещал Майкъл, знаят ли за теб?

— Не, внимавахме.

— И наистина не знаеш имената им?

Тя поклати глава, после изведнъж вдигна рязко поглед.

— Но ти знаеш къде живеят. Нали си бил там?

— И?

— Можем да кажем на полицията!

— Не виждам как — казах аз. — Веднага ще стане ясно, че лъжем.

Марике отново си дръпна замислено. После кимна, сякаш за да потвърди идеята, която се оформяше в ума й.

— Ще кажем, че сме открили някакви документи, че Майкъл е оставил имената им тук, където мога да ги открия.

— Но ние не знаем имената им.

— Адресите тогава.

— Може и да стане. Не съм сигурен. Искаш ли да ги хванат?

— Разбира се.

— Но не сме сигурни, че те са го убили.

— Кой друг може да бъде?

— Е, точно това е въпросът.

Облегнах се назад и вдигнах ръце нагоре, сякаш бях готов да приема всякакви предложения. Марике ме гледаше, лицето й беше съвсем сериозно. Не отместих поглед. Втренчих се в нея на свой ред, просто така. Най-ненадейно тя се изкиска. Кикотът се изплъзна от устата й, сякаш нямаше представа, че ще излезе и заедно с него се появи облак упойващ дим. Тя потисна смеха си, ококори очи, присви се на две, като цялото й тяло се разтресе. После се изправи, пое дълбоко въздух, задържа го и се помъчи да си възвърне самообладанието. Изпъна гърба си и вдиша дълбоко през носа, гърдите й се издуха през розовия пуловер по начин, който се опитах да не забелязвам. Погледнах я отново в лицето, в ъгълчетата на устните й трептеше замаяна усмивка и тя отвърна очи от мен и се втренчи в ъгъла на тавана. Помъчи се отново да придаде сериозен израз на лицето си, но още една усмивка й се изплъзна. Тя я отпрати, пропъди я от лицето си с две ръце, въздъхна, дръпна още веднъж, по-дълбоко, отколкото досега, загаси цигарата с трева в пепелника на ниската масичка помежду ни, изправи се и прекоси разстоянието до мен. Спря само за миг при краката ми, после, сякаш най-накрая бе взела решение, ме възседна, наведе лицето си към моето и притисна устни към моите. Разтвори устата ми с език и издиша леко и когато се целунахме, димът от марихуана се понесе около нас, закачи се в ухаещата й на сладко коса и задраска в гърлото ми.

Лежахме на леглото на Марике, докато тя палеше нова цигара с трева, която изпушихме заедно. Докато въртях кичур от косата й между пръстите си, гледах как димът се носи нагоре и увисва във въздуха над мен. Отпусна глава върху гърдите ми и преметна крак през кръста ми. И докато дърпах за последно, най-сетне ме попита това, което през цялото време беше искала да узнае.

— Чарли, ще ми дадеш ли двете маймунки?

— Но ти нямаш третата — отвърнах и издишах дима.

Поклати глава на гърдите ми.

— Каква е ползата?

— Дай ми ги. Моля те. Искам двете, които открадна.

Изиграх цял етюд уж че обмислям предложението.

— У теб ли са двайсетте хиляди?

— Майкъл ме накара да ги прибера тук.

— Тогава трябва да идем до моя апартамент.