Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

21.

След като хапнахме в близката сладкарница, се разделихме и аз отидох отново да потърся Марике. Открих я зад бара на „Кафе де Бруг“, косата й беше вдигната с тюркоазена шнола, а на тънката й талия имаше вързана престилка. Изглеждаше стресната, когато влязох, вероятно за пръв път, откакто се бяхме запознали, не знаеше как да реагира. Трябваха й няколко секунди, за да реши как да се държи и накрая се върна към явно обичайното си настроение — мрачно.

В бара имаше само още един клиент, възрастен мъж с дебело сако от конски косъм, носеше шита вълнена шапка и имаше малка чашка с ром на масата пред него. Кимнахме си, когато влязох, но той не успя да фокусира размазания си поглед върху мен. Облиза устни и се втренчи в рома, изглеждаше така, сякаш може да не се накани да отпие следващата глътка цял следобед.

— Една бира — казах й. — И не ме гледай така. Не съм най-голямата грешка, която някога си правила.

Без да промълви нито дума тя свали една малка чаша от полицата над бара и започна да налива от крана. Бирата образува пяна отгоре и тя я обра от ръба на чашата с пластмасова шпатула. Отпих една глътка и видях как ме гледа. Не го беше очаквала и разбирах, че не знаеше как да го приеме. Дали бях някой тъп англичанин, който се е влюбил в нея, или идвах за нещо друго?

— Хубава бира — рекох. — Чашата е чиста и обслужването е безупречно. Трябва да се гордееш със себе си.

Разсмя се. Поне разведрих малко настроението.

— Колко години си мислиш, че имаш пред себе си тук? Две или три, може би, преди да напуснеш и да позволиш на някой богаташ без грам мозък да се ожени за теб?

Смях и намръщване. Кой би си помислил.

— Искам да кажа, сигурно това е планът, нали? Ако предположим, че наистина си изпуснала диамантите.

Удивително е какво може да направи една-единствена дума с лицето на някого? Лицето на Марике стана напълно безизразно. Неприязънта и недоверието се изпариха, остана втрещена, сякаш лицето й се рестартираше, докато чакаше следващите команди да бъдат прехвърлени към мрежата от мускули под кожата й. Не остана така дълго време, но беше достатъчно, за да се уверя, че съм на прав път.

— Майкъл е избягал с тях, нали? Според слуховете бил откраднал цяло състояние тогава, така че кой знае какво струват сега, нали?

Нацупи се и се опита безгрижно да погледне през прозореца, не искаше да се предаде толкова лесно.

— Това, което не разбирам, е какво общо имат маймунките с всичко това. Или защо ти трябваха и трите. Ще ми кажеш ли?

— Защо да ти казвам?

— Може да е в твой интерес.

— Но маймунките не са у теб. У теб няма нищо, което да ме интересува.

— Трябва първо да се надрусаш, така ли?

Присви устни. Нямах нищо против. Цял ден можех да гледам устните й.

— Що се отнася до маймунките — отвърнах аз. — Взех ги веднъж, мога да ги взема пак.

— Как ще го направиш?

— Това е мой проблем. Въпросът е колко ценни са за теб? И преди да се замислиш, двайсетте хилядарки не стигат. Искам половината диаманти.

Хвърли поглед към стареца, после го съсредоточи върху мен.

— Говори по-тихо.

— Разбира се — отвърнах. — Но не отговори на въпроса ми.

— Не мога да ти дам половината. Те нямат нищо общо с теб.

— Но с теб имат, така ли? Слушай, може да си спала с Майкъл, но едва ли е било любовна история.

— Нищо не знаеш.

— Ами кажи ми.

Тя се втренчи сърдито в мен и си пое дълбоко въздух, премигна един-два пъти. После погледна отново през прозореца, този път разсеяно, и тихо въздъхна. Забелязах, че кръстоса пръстите си върху бара, макар че не знам дали го направи съзнателно. Не задържах дълго поглед върху ръцете й; лицето й привлече вниманието ми. В профил изглеждаше толкова изящна, като потомствена млада владетелка върху пощенска марка. Руси кичури по изсветлели от слънцето слепоочия, луничките, пръснати по тях. И тези устни, деликатни и издадени нагоре, само чакаха да се впият в някой глупак, достатъчно загубен да се влюби в тях.

— Как се запозна с Майкъл? — попитах аз. — Бил е излязъл от затвора само преди няколко дни?

— Пишеше ми писма — отвърна тя, обърна се към мен, говореше обезоръжаващо монотонно. — Мили писма.

— И ти му отговаряше?

— Да, защо не?

— Бил е убиец. Това не те ли притесняваше?

— Не сме говорили за това.

— Говорихте ли за диамантите?

Поклати глава.

— Не в писмата. Надзирателите ги четат.

— Значи сте се видели на живо?

Марике забави отговора за миг. Пресегна се към полицата над главата си и свали още една чаша. Напълни я с вода от чешмата от мивката на бара и отпи една глътка. Ръцете й не трепереха, ни най-малко, но водата явно я успокои до известна степен.

— Работех там — каза тя накрая.

— В затвора?

— Четири години. В кухнята.

— И какво, разказвал ти е по малко от историята си всеки път, щом сипеше пюре от картофи в чинията му?

— Тъпо. Питаш ме как е станало и после започваш да говориш глупости.

— Лош навик, права си. Продължавай.

Отпи още една глътка вода, после потупа устни с върха на пръстите си. Седях и чаках, докато тя стискаше долната си устна. Накрая продължи.

— Майкъл беше… любезен. Освен това беше различен, американец в холандски затвор. Обичаше да разговаря с готвачите и надзирателите, с хората, които живееха извън затвора.

Млъкна, сякаш очакваше да изръся някоя простотия, но аз се въздържах.

— Питаше ме всякакви неща — какво съм правила вчера? Къде съм ходила събота и неделя? Каква е прогнозата за времето? Каква е колата ми? Често ли ходя до Амстердам? Разбира се, беше ни забранено да отговаряме на подобни въпроси. Казваха, че можело да е опасно.

— Ако един затворник научи прекалено много за теб?

— Или ако те хареса. Може да те накара да му вършиш услуги, да му носиш разни неща.

— Майкъл правеше ли го?

— Никога.

— Но ти е писал писма.

— Отначало, не. Докато работех там само ме питаше разни неща. Но после загубих работата си.

— Как се свърза с теб? Каза ли му адреса си?

— Не — отвърна тя, като поклати глава. — Аз се свързах с него.

— Ти?

Повдигна рамене.

— След като напуснах, ми липсваха въпросите му. Липсваше ми това да му разказвам за нещата, за които ме питаше. И не знаех дали някой друг му отговаряше. Ставаше ми мъчно, като се сещах за него. Така че отидох да го видя пак.

— И той просто си изля душата?

— И той изпитвал същото. Беше… се влюбил в мен.

— Практично.

— Тогава ми каза за диамантите.

— И предполагам си се направила на изненадана. Само дето вече си знаела за тях, нали? Искам да кажа, трябвало е само да попиташ някого в затвора за какво е вътре или да погледнеш в някой стар вестник. Може да си го направила, преди той да ти е разказал. Както каза, американец в холандски затвор си е цяло събитие.

Изчака ме да се доизкажа, нито се съгласи, нито го отрече. Нямаше нужда. На мен ми беше съвсем ясно.

— Но не ти е казал къде са, бил е прекалено предпазлив. Дванайсет години могат да те научат на голямо търпение.

— Каза ми, че са у него — сниши гласа си и се наведе към мен през плота на бара. — Каза, че имал много диаманти — прошепна тя. — Но не били довършени.

— Искаш да кажеш шлифовани?

— Шлифовани, да.

— Поради което не е успял да ги продаде незабавно. Трябвало му е прикритие. Човек в Париж според мен.

— Извинявай?

— Нищо, продължавай.

— Няма още много. След като го посетих, той започна да ми пише писма и аз му отговарях. Скоро след това го освободиха.

— Не. Не си искала да рискуваш да изгуби интерес.

— Когато го пуснаха, дойде в Амстердам.

— И ти му устрои посрещането, което е очаквал. След това ти е шепнал сладки празни приказки на ушенце, докато случайно не е споменал, че прибирането на диамантите не е толкова лесно, колкото си се надявала. Трябвало е да се погрижи за трите маймунки и да вземе от останалите двама, у които били. Това те е съкрушило.

Стиснати устни.

— Не беше така.

— О, мисля, че точно така е било. Но можеш да се придържаш към сладникавата приказка, щом ти харесва. Ключовият въпрос са маймунките, нали така? Каза ли ти какво означават още тогава или трябваше да го обработиш малко предварително?

— Каза ми всичко — рече тя и се изправи, — повече отколкото е казал на теб.

— Без съмнение. Но аз бях само крадец под наем. Ти си била неговата единствена и истинска любов.

Изражението й стана сериозно.

— Трябваше да му донесеш маймунките. Щяхме да заминем от Амстердам.

— С диамантите?

— Разбира се.

— Значи още са в града.

Кимна и извърна очи, сякаш беше повече от очевидно.

— Къде?

Точно в този миг вратата на кафето се отвори и младежът, когото бях видял зад бара в началото на седмицата, влезе вътре. Забеляза ме веднага и застина, докато си сваляше ципа на якето. Каза нещо на Марике на холандски, тонът му беше враждебен и беше достатъчен да накара стареца да вдигне поглед от рома си и да го погледне въпросително. Нямаше нужда да отговарям обаче, защото Марике го направи вместо мен. Явно това, което му каза, го успокои, защото след като ме изгледа заплашително, изчезна през вратата в дъното на бара.

— Докъде бяхме стигнали? — попитах, като извърнах стола си отново с лице към Марике.

— Донеси ми маймуните и ще ти кажа — отвърна тя, докато гледаше към вратата, през която беше изчезнал колегата й. — Иначе как мога да ти се доверя?

— Искаш да внесеш доверие във връзката ни? Не мислиш ли, че е малко късно за това?

— Не, ако ми донесеш маймунките.

— Прозвуча толкова искрено.

Погледът й стана строг.

— Но, ако ги вземеш, не ги оставяй в апартамента си. Донеси ги тук.

— Ще видим — казах й. — Човек не знае, може да разбудя всички загадки и да запазя диамантите за себе си.

Стисна здраво зъби.

— Какво? Мислиш, че се шегувам ли?

Станах от стола до бара и си закопчах палтото. После пъхнах ръце в джобовете и кимнах на сбогуване. Хубаво ми стана, по един детински начин, да говоря за липсващите фигурки и да предлагам да пробвам да ги намеря, докато през цялото време стискам две от тях в джоба между пръстите си. Едва не се изкуших да ги извадя и да ги размахам ухилено, но не го направих. Все още не знаех колко може да понесе.

Вън от кафенето започваше да се спуска здрач, температурите бяха паднали с няколко градуса и уличните лампи от страната на канала бяха запалени. Когато си погледнах часовника, видях, че наближаваше пет и половина и понеже нямах желание да се бутам в трамвай, пълен с хора, връщащи се от работа, огледах се за най-близката велосипедна стойка. Открих една съвсем наблизо, запътих се към нея и мигом си избрах едно светлосиньо колело с калници и плетена кошница, прикрепена към кормилото. Металната верига, с която предното колело беше вързано към металната стойка, беше заключена с модерен катинар. Наложи се да си извадя шперцовете и да я отключа, преди пръстите ми да са замръзнали. Заключих отново веригата за стойката, измъкнах колелото от плетеницата от педали и кормила и го побутнах към улицата, където се готвех да метна крак върху седлото и да отпраша надалече.

Преди да успея да го сторя, обаче, един бял микробус се появи от близкия паркинг и се засили право към мен. Шофьорът не зави. Вместо това удари спирачки и спря микробуса точно пред мен, препречвайки ми пътя. Предните врати се отвориха със замах.

Знаех всички изтъркани лафове за шофьори на бели микробуси, разбира се, но безумието ме сащиса и ми трябваха няколко секунди да си събера ума и да се приготвя да посрещна шофьора. Както се опомних обаче, срещата, която последва, беше различна от тази, която очаквах, защото двамата мъже, които изскочиха от микробуса бяха със скиорски маски на лицата и единият носеше бейзболна бухалка на рамо. Отворих уста да кажа нещо, но преди да произнеса звук, мъжът замахна с бухалката и ме цапардоса право в слънчевия сплит. Болката беше мигновена и парализираща. Избухна от гърдите до края на пръстите ми, принуди ме да пусна колелото и ми изкара въздуха. Краката ми се подвиха и аз паднах на колене върху калдъръмената улица, а колелото се стовари до мен. Погледнах нагоре, мъчейки се да си поема дъх, и видях как маскираният мъж замахва още веднъж с бухалката. Този път, когато ме улучи, не почувствах нищо.