Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

28.

Преди обяд на другия ден последвах две тийнейджърки през заключващата се врата на една модерна жилищна сграда в южната част на града. Спрях пред пощенските кутии, колкото да ги оставя да се качат на асансьора и вратите му да се затворят след тях и после се качих по стълбите до втория етаж, където влязох през противопожарния вход от огнеупорно стъкло, минах покрай три еднакви на вид дървени врати, преди да открия тази, която търсех.

По средата на вратата имаше шпионка на нивото на очите и месингова брава с дръжка досами хълбока ми. Почуках два пъти на вратата и когато никой не дойде да ми отвори, огледах коридора от двете страни, уверих се, че е чисто, след което си сложих чифт гумени ръкавици за еднократна употреба, извадих шперцовете от джоба на палтото си и се заех с ключалката. Мина известно време, тъй като си имах работа с истинска модерна ключалка, но не беше по-трудна за отваряне от останалите, с които се бях занимавал напоследък. Освен приглушеното бръмчене на климатика, монтиран някъде над главата ми, коридорът беше съвсем тих, така че нямаше нужда дори да навеждам глава, за да чувам прищракването на щифтовете. Когато и последният си отиде на мястото, завъртях топката, прекрачих прага и заключих вратата зад гърба си.

В апартамента цареше полумрак и не виждах почти нищо. Опипах стената, за да намеря ключа на лампата и когато я светнах се озовах в началото на коридор, боядисан в цвят магнолия. До краката ми имаше няколко чифта обувки, а на закачалката отстрани висеше яке с качулка. Напред и вляво имаше вход, който водеше към малка кухня без прозорци. Светнах лампата в кухнята и огледах вградените шкафове, иноксовата печка и газовите котлони отгоре. Плотовете бяха покрити с мръсни чинии и чаши за кафе, а в миксера си седяха остатъците от шейка, приготвен за закуска.

Върнах се обратно в коридора, минах покрай банята, после завих наляво и влязох в сравнително голяма всекидневна под формата на буквата Г, с плюшен бежов килим, модерен телевизор с плосък екран, стъклена масичка за кафе и черен кожен диван. Завесите, които стигаха от тавана до пода, бяха дръпнати, което обясняваше защо е толкова тъмно. Оставих ги както си бяха, за да не привличам нежелано внимание, след което се върнах обратно по стъпките си, за да видя какво има зад последните две врати в апартамента. Зад първата имаше килер, наблъскан с всевъзможни домашни боклуци: прахосмукачка, дъска за гладене, още обувки, няколко якета, шапки и шалове, плюс една стълба. Втората врата водеше към стая, в която имаше място колкото за спалня, двукрилен гардероб и скрин с чекмеджета. Леглото не беше оправено и на пода лежеше купчина мръсни дрехи. До леглото имаше будилник и роман с меки корици.

Спалнята беше толкова подходящо място за начало, колкото и всяко друго и затова започнах търсенето си от нея. Коленичих, бутнах дюшека и светнах с джобното си фенерче под леглото. Открих самотен бял спортен чорап и цял свят от прахоляк и валма, но това беше всичко. Опипах рамката на леглото, за да проверя за тайници, но нищо не открих. Пребърках калъфките на възглавниците, после пухения юрган, мирисът на застояла пот, който ме лъхна право в носа, ме накара да остана доволен, че съм си сложил ръкавици. Когато и там не открих нищо, насочих вниманието си към гардероба и след това към скрина с чекмеджета, извадих ги едно по едно и проверявах зад и под тях по обичайния начин. После дръпнах гардероба и скрина от стената и осветих с фенерчето си зад тях. Отидох и взех стълбата от килера, за да погледна и върху гардероба. Накрая прерових мръсните дрехи на пода, джобове и всичко останало, докато не се уверих, че спалнята е чиста. След което върнах стълбата обратно на място.

От спалнята се прехвърлих във всекидневната. На пръв поглед нямаше много за претърсване и умът ми скоро започна да се чуди. Типично в мой стил се улових, че отново мисля за книгата си. Отдавна не се бях замислял за нея и докато спокойно си вършех работата, започнах за пореден път да проследявам обратите в сюжета, които бяха довели до проблемите ми. Не след дълго започнах да се питам дали в крайна сметка няма да открия лесен начин да се измъкна от ситуацията. Щеше да се наложи да поработя, но можех да пренапиша началото на историята и да се улесня. Проблемът беше обаче, че не исках Фолкс и читателите много лесно да разберат кой е убиецът. Но трябваше да постигна някакъв баланс, по някакъв начин да нагодя логиката, без да убивам книгата. Можех да се освободя от куфарчето, помислих си. Можех да го заместя с пазарска чанта от известен магазин и така Фолкс щеше да може безпроблемно да се снабди с втора. Или пък ръката на иконома можеше да си остане на местопрестъплението. Това не беше толкова интересно, предполагам, защото част от загадката беше как убиецът е проникнал в сейфа, охраняван от скенер за отпечатъци, до който самият Фолкс не е успял да се добере. Щеше ли Виктория да се съгласи? По-важното беше дали аз щях да остана доволен?

Честният отговор беше „не“. Трябваше да се напъна и да направя нещата по-трудни, а не да се хващам за лесни решения. До гуша ми беше дошло от този почти завършен ръкопис, който обаче още не можех да предам, затова възможността наистина ме изкушаваше. Обаче, ако издателите ми не се съгласяха, какво щях да правя? Да започна всичко отначало, да хвърля четири месеца работа на боклука и без пукната пара от нея.

Смяната на пейзажа можеше да помогне. Италия още ме привличаше и ако идех там, може би имаше шанс да открия вдъхновението, което търсех. А дори и да не успеех, времето щеше да бъде по-слънчево и зимните нощи не толкова мразовити. Плюс италианките, за които човек трябваше да се замисли. Тъмнокоси, с маслинена кожа. Прекрасни крака, по принцип. А и винаги бях искал да понауча малко езика, още откакто бях гледал „Ваканция в Рим“1 за пръв път. Можех да си направя и аз една ваканция в Рим. Да позагладя евентуално малко образа на Грегъри Пек. Пък и доколкото ми беше известно, там нямаше да има набити италианци, които да искат да ме целят с бейзболна бухалка.

Почудих се колко пъти Грегъри Пек се беше появявал по телевизора, който заемаше почти цялата всекидневна. Не достатъчно вероятно, което беше жалко, защото телевизорът си беше хубав, с 42-инчов екран и предполагам, че на него Грегъри щеше да изглежда много добре. Колкото и да беше страхотен телевизорът обаче, не ми помогна да открия това, което търсех, същото се отнасяше и за канапето, стъклената масичка и купчината вестници и списания, скрити зад вратата.

Минах покрай банята, като реших, че скривалището не може да се окаже два пъти поред в банята, оставих и килера, защото преравянето на всички боклуци вътре ми се струваше прекалено трудоемко и затова реших да го оставя за последно. В такъв случай наред беше кухнята, където миризмата на засъхнала храна по цялата посуда беше достатъчно силна, за да ме накара да сбърча нос. Нямаше много доказателства, че тук се готви, но това не означаваше, че няма къде да се търси.

Кофата за боклук преливаше от опаковки на готови храни и когато отворих микровълновата, видях, че беше цялата в мазнини. Шкафовете по стените съдържаха богато разнообразие от различни марки овесени храни и хляб в различни фази на мухлясване, както и няколко пакета шоколадови пръчици, с които холандците поръсваха филиите си хляб за закуска. В долните шкафове имаше малка колекция от почистващи препарати, няколко тави и тигани и консерва с храна. Погледнах във фурната и зад абсорбатора, след което надлежно опипах дървения цокъл над и под кухненските шкафове, за да се уверя, че няма разхлабени. После отворих вратата на хладилника и едва не повърнах от мириса на развалени яйца, който ме блъсна в носа. Имаше кутия с мляко, някакво печено сирене и половин шоколад. Най-отгоре беше камерата. Дръпнах пластмасовия капак и бутнах пликчето със замразени зеленчуци на една страна. Нищо. Изправих се и случайно погледнах в един от процепите на електрическия тостер и, гръм да ме удари, там беше, стискаше очите си с ръце, сякаш чакаше да надникна вътре и да кажа „бау“.

Не мога да ви кажа колко се зарадвах да я видя отново. Това, което обаче мога да ви кажа е, че се завъртях, направих няколко глупави танцови стъпки, последвани от ужасен опит за ходене назад в стил Майкъл Джексън. Защото, да върви по дяволите книгата ми, имаше поне един случай, който можех да разреша сам-самичък.