Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

7.

Мъжът, който заварих от другата страна на вратата на апартамента си, приличаше на полицай, откъдето и да го погледнеш. Беше над среден ръст (макар че не и за холандец), с изправена стойка, която му придаваше вид на войник, застанал мирно. Косата му беше късо подстригана и върху квадратните му рамене висеше тъмен шлифер, който скриваше черния костюм. Единственото нещо, което не се връзваше, бяха очилата, без рамки, последен писък на модата, очила, каквито би носил шведски дизайнер.

— Господин Хауърд? — попита той.

— Чарли Хауърд, точно така.

— Аз съм инспектор Бургграве от амстердамската полиция. Бих искал да поговорим.

Казаното от него прозвуча като нещо средно между молба и заповед и понеже разликата ми се стори доста смътна, поканих го във всекидневната, без да кажа нито дума. Бях установил, че репченето пред полицейски служител е най-бързият начин да си стъжниш живота. И все пак…

— Имате ли нещо против, ако ви попитам как влязохте в сградата, инспекторе? Обикновено посетителите трябва да ми звъннат отдолу.

— Един човек излизаше — отвърна той, без да навлиза в излишни подробности.

— Разбирам, и ви пусна просто така?

Той кимна.

— Не сте споменали, че сте полицейски служител?

Получих озадачен поглед, сякаш си насилвах късмета.

— Простете — отвърнах аз, — но това е жилищна сграда и смятам, че хората, които живеят в нея, имат определени отговорности един към друг. Особено, когато става въпрос за чужденци. Много ли ще ви притесня, ако ви помоля да се легитимирате?

Той въздъхна и бръкна в сакото си със заучен жест, извади коженото калъфче и го разтвори пред очите ми. Запомних името и ранга му.

— Всичко е наред значи. Да ви донеса ли нещо за пиене?

— Не — отвърна той и върна картата обратно в джоба си.

— Ще седнете ли?

Инспекторът остана прав, държеше се така, сякаш изобщо не ме беше чул, и междувременно оглеждаше всекидневната ми, видя купищата книги на пода и масичката за кафе, писалището и лаптопа ми, копие от последния ми ръкопис, а до него телефона ми и пепелника с няколко фаса в него. Погледът му премина по поставеното в рамка първо издание на „Малтийският сокол“ на Дашиъл Хамет, което висеше на стената, и по панорамния прозорец, който гледаше към канала Биненкант отдолу и баржите, закотвени покрай брега. Човек свиква с начина, по който един полицай се отнася към дома му — как подробно оглежда всичко, сякаш господ му е дал право да си завира носа, където пожелае. Бургграве не беше по-различен, макар че може би беше малко по-усърден от повечето си колеги.

— Документите у вас ли са?

— Моля?

— Документите за визата.

— О, нямам такива — отвърнах. — Европейски съюз и така нататък.

Премигна зад лъснатите до блясък очила.

— Паспортът тогава.

— Един момент — отвърнах и го оставих, за да отида до спалнята и да си взема паспорта. Когато се върнах, го заварих да разглежда отблизо корицата на романа на Хамет.

— Любител на книгите ли сте, инспекторе?

Той само ме погледна.

— Това известна книга ли е?

— Много известна.

— Повечето хора си слагат картини по стените.

— Е, аз не си падам много по изкуството. Поне не в традиционния смисъл.

— Чували ли сте някои от нашите холандски майстори?

— Един-двама — признах си. — Макар че никога не съм харесвал Ван Гог.

Подадох на Бургграве паспорта си, той го отвори и се втренчи в мен съсредоточено, сякаш подозираше, че ще открие несъответствие между снимката в паспорта и лицето ми. После извади бележник и химикалка от палтото си и започна да записва данните ми.

— Какво правите в Амстердам, господин Хауърд?

— Работя върху книга — отвърнах и посочих ръкописа. — Пиша криминални романи. Може да сте чели някоя от книгите ми?

— Не съм — отвърна той и се съсредоточи върху бележките си. — Вероятно не сте много известен извън родината си.

— Продавам се много добре в Япония.

— Япония не е Холандия.

Ясно ми стана защо са го направили инспектор.

— Това рутинна проверка ли е? — попитах, като посочих паспорта си.

— Един човек се е свързал с вас преди няколко дни, господин Хауърд. В сряда вечер.

Той погледна нагоре и се втренчи в очите ми.

— Страхувам се, че не си спомням — отвърнах аз, колкото се може по-небрежно.

— Изпратил ви е имейл.

— Така ли? Изобщо не си спомням, но напоследък работя страшно много. Не знаете името му, така ли?

Бургграве продължаваше да ме изучава, търсеше някакви издайнически знаци. Усмихнах се колкото се може по-любезно и наклоних глава встрани.

— Казва се Парк.

— Не — отвърнах аз и поклатих глава, държах се, все едно се мъча да си спомня. — Страхувам се, че името не ми говори нищо.

— Разполагаме с лаптопа му. Според данните от него сте прочели съобщението му.

— О! — възкликнах аз. — Чакайте, чакайте. Да. Имах едно съобщение, сетих се сега, като го споменахте, може и от този човек да е било. Изтрих го веднага, защото беше много странно. Искаше да се видим в някакъв бар, доколкото си спомням. Обикновено читателите ми пращат въпроси свързани с някои от романите ми или ме питат дали ще им дам автограф. Рядко искат да се срещнат с мен.

— Срещнахте ли се с него?

Ококорих очи от изненада, после поклатих глава.

— Разбира се, че не. Пушите ли, инспекторе?

Избягах набързо от втренчения му поглед към бюрото си и взех пакета с цигари. Изнесох му цяло представление, докато си търсех огънче: погледнах под ръкописа си, в най-горното чекмедже на писалището, после го оставих за малко, за да ида до кухнята, като му подсказах с незапалената цигара в ръка и завъртане на очите какво търся.

В кухнята, изпуснах дъха, който не знаех, че сдържам и се опитах да помисля накъде да поведа нещата. Истината беше, че разполагах с малко възможности. Какъвто курс поемех сега, трябваше да го следвам и да видя къде ще ме отведе. Да лъжа един холандски полицейски служител, че не съм се срещал с мъж, който впоследствие е бил пребит до смърт, не беше най-умното нещо на света, но можеше да се окаже правилната линия на поведение, ако го изиграех както трябва. В крайна сметка бях останал с впечатлението, че Бургграве още не беше надникнал в миналото ми и ако не му дадях повод за подозрение, можеше никога да не се обади в британското посолство и изобщо да не разбере за досието ми.

Пресегнах се към печката, сграбчих кутията с кибрит, която държах там, и се върнах обратно във всекидневната. Тъкмо се канех да запаля, когато Бургграве посочи към запалката, която стоеше на съвсем видно място върху бюрото ми.

— Точно пред очите ми — отвърнах аз и махнах с ръка. — Непрекъснато го правя.

Бургграве с нищо не показа дали ми е повярвал, или не. Предполагам, че нямаше особено значение. Пресегнах се към запалката и си запалих цигарата, пламъкът се отрази в стъклата на очилата му.

— Значи не сте се срещнали с господин Парк? — попита той отново.

— Нали това казах.

— Но на него не сте му казали?

Издишах дима в стаята.

— Имате предвид дали съм отговорил на имейла му? Не, не съм. Предполагам, че е било грубо от моя страна. Но, разбирате ли, човек никога не знае какво искат такива хора или доколко са нормални. Реших, че като не му отговоря, той ще помисли, че не съм прочел съобщението му.

— Но компютърът ви е изпратил съобщение, че сте го прочели.

— Автоматично потвърждение, май така се казваше. Не съм помислил за това.

— Значи възможно е да е отишъл в този бар.

— „Кафе де Бруг“ — Кафенето на моста, май беше. Знам го къде е. Предполагам, че може и да е отишъл. Защо се интересувате, ако нямате нищо против, че ви питам?

Бургграве ме погледна отново изпитателно, сякаш запаметяваше изражението ми, за да може да прецени ефектът, който думите му щяха да произведат върху мен.

— Господин Парк е в болница. Бил е нападнат.

— О, боже! В кафенето ли?

— В апартамента си.

— И мислите, че може да знам нещо за това?

Бургграве предпазливо кимна с глава.

— Съжалявам, но не мога да ви помогна — отвърнах аз. — Какво казва господин Парк за всичко това?

— Той спи.

Намръщих се, опитах се да се направя на озадачен от противоречието между сериозното изражение на лицето му и думите, които беше казал.

— Искате да кажете, че е в безсъзнание ли?

— Може да умре.

— Боже! Съжалявам да го чуя. Искаше ми се да можех да ви помогна.

Протегнах ръка да се сбогувам, но Бургграве само я изгледа с леко отвращение, преди да се запъти към входната врата.

— Ще останете ли в Амстердам, господин Хауърд? — попита ме през рамо той.

— Докато довърша книгата си.

— Може ли да поговорим отново?

— Добре. Инспекторе, паспорта ми?

Бургграве се спря. Протегнах длан към него и след като се поколеба за миг, той бръкна в джоба на сакото си и ми върна червената книжка.

— Извинете — успя да промълви през стиснати зъби.

— Няма проблем — отвърнах.