Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

10.

Малко по-късно позвъних на Виктория и започнах направо:

— Слушай, мислех си, ами ако има две куфарчета?

— Продължавай.

— Да предположим, че Фолкс успее да се снабди с второ куфарче и да го сложи в кабинета на Никълсън.

— Същото куфарче.

— Точно така. Нали помниш, че Фолкс се опитва да отвори сейфа, когато чува, че Никълсън влиза и се скрива в килера. Но да кажем, че този път оставя вратата открехната, за да види как точно изглежда куфарчето.

— Така вижда и кой е убиецът. Което означава, че книгата ти свършва на десета страница.

— Колко съм глупав! Добре, друго. Фолкс разбира какво е куфарчето от някого от полицейския участък, може от някоя служителка, в замяна на един обяд. Куфарчето е съвсем обикновено, така че той отива и купува второ.

— Само че, ако истинското куфарче е в полицията и всички, които го знаят, включително и Никълсън, ще са наясно, че е номер.

— По дяволите!

— Не става въпрос само за куфарчето, Чарли. Имаш нужда от ръката. Трябва да разрешиш ефектно случая и да завреш окървавената ръка право в лицето на Никълсън. И в лицето на читателя също. Това е кулминацията.

— Ще намеря още една ръка.

— Още една ръка? И откъде ще я намериш? Ще отрежеш и другата ръка на Артър ли?

— Не, разбира се, че не. Ами племенницата на Артър, актрисата? Да предположим, че не е актриса, а майстор на специални ефекти.

— Искаш протеза ли?

— Не че толкова искам, просто си помислих, че може да свърши работа.

— Но пак ти липсва второто куфарче или поне логичен начин да се добереш до оригиналното.

— Има нужда от доизкусуряване.

— Точно така.

Въздъхнах тежко в телефонната слушалка.

— Знаеш ли, не ме окуражи кой знае колко.

— Ами и ти не успя да оправиш нещата, както ми се искаше. Явно и двамата сме разочаровани.

— Хм.

— Но се радвам да те чуя. Тревожех се за теб.

— Мило.

— Вярно е. Кажи как вървят нещата?

— Нещата в света на крадците ли?

— Кои други?

— Май става доста интересно. Или заплетено, зависи от гледната точка.

— Осветли ме.

Така и направих. Разказах на Виктория за посещението на инспектор Бургграве от холандската полиция, за разговорите ми с Марике и Пиер и какво бях научил за Американеца. В действителност предадох цялата история като сюжет за нов роман, който замислях и когато приключих, тя рече:

— Значи и той е крадец. Странно, че те е наел.

— Нали?

— Наистина ли мислиш, че е изгубил кураж?

— Не знам. Ти как мислиш?

— Трудно ми е да преценя, без да го познавам, естествено.

Естествено.

— Но ми се вижда странно да има достатъчно смелост да планира кражба, а да не му стигне да я извърши.

— И аз така мисля. Освен това е убил човек, Виктория. Ако беше преживял някакъв катарзис в затвора, може би щях да го повярвам, но прероден престъпник не планира нов удар още с излизането си на свобода.

— Това че е убил човек, хич не ми харесва. Прибави го към пистолета, който си открил в апартамента и ето ти шайка, способна наистина да нарани някого.

— С чупене на пръсти и разбиване на глави, искаш да кажеш?

— Горе-долу. Ами блондинката — попита тя, изричайки думата с презрение. — Тя какво има да каже по въпроса?

— Името й е Марике, както знаеш. И честно казано не мисля, че ми разкри всичко, което можеше да ми каже.

— Никога не го правят.

— Блондинките ли?

— Фаталните жени, Чарли.

— Едва ли може да се нарече такава!

— По-добра от тази няма да намериш. Това те кара да се чудиш какво щеше да направи Фолкс в твоето положение?

— Фолкс нямаше да изпадне в моето положение. Досега щях да съм пренаписал първите няколко глави, за да му дам малко повече нишки, за които да се хване. Помисли само: мъжът, който знае всичко, е в кома; фаталната жена, както ти я нарече, крие истината от мен.

— По всевъзможни начини.

— Забавно. Какво друго? А, да, Пиер, който ме забърка в тази каша, знае толкова, колкото и аз, може би дори по-малко. Остана и крадецът вандал, когото няма надежда да открия.

— Плюс Здравеняка и Слаботелесния. Които с всеки изминал миг все повече и повече ми звучат като комедийно дуо, между другото.

— И накрая маймунките.

— Които те направиха на маймуна.

— Туш!

— Това е една от запазените реплики на Слаботелесния.

— От успешния им театрален сезон в Блекпул?

— Абсолютно — въздъхна тя. — Е, и какво ще правиш?

— Моля?

— Каква е следващата ти стъпка към разрешаването на загадката?

— Кой е казвал, че ще разрешавам нещо?

— Никой. Реших, че ще искаш да разбереш какво се е случило. Заради честта на крадците и така нататък.

— Да, да. Работата е там обаче, че трябва да се погрижа първо за себе си, Вик. И ми се струва, че доброто, което мога да направя точно сега, е да не замесвам името си в цялата тази каша. Така че ще довърша книгата си и после ще реша накъде да поема, това е.

— Значи мислиш да се махнеш?

— Да, щом завърша книгата.

— Замислял ли си се да дойдеш в Лондон? Поне ще можем да се видим и да си поговорим най-сетне не по телефона.

— И да се лиша от загадъчния си ореол? Да ти позволя да свържеш името ми с лице?

— Чарли — каза ми Виктория, сякаш бях бавноразвиващ се, — виждала съм снимката ти стотици пъти върху кориците на книгите, забрави ли?

— О, да — отвърнах аз. — Забравих.