Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

19.

Нилс ван Зант ме въведе в едно помещение, което приличаше на библиотека. Целите стени бяха покрити с полици с книги, повечето с кожена подвързия, изглеждаха почти като фалшиви, като онези глупави поставки за видеокасети с формата на книги. Беше напълно възможно да е купил цялата колекция само за да напълни стаята с книги и да се прави на интелектуалец, но не ми се вярваше. Останах с впечатлението, че именно в тази стая прекарва по-голяма част от времето си. Голямата маса за четене до прозореца отпред беше покрита с купища книги, извадени от рафтовете, и сред тях се мъдреха няколко бележника и една пишеща машина. Ако казаното от Ръдърфорд, че Ван Зант е домошар, беше вярно, ето значи с какво се занимаваше.

Предполагам, нямаше нищо лошо, че имаше и барче с напитки и докато ме канеше да седна на едно тапицирано с плат кресло, сложено по средата на стаята досами внушителната камина, той наля на двамата по един бърбън. Не ме попита дали пия бърбън — довери се на предположението си, така както ми повярва и за това, че Майкъл наистина е мъртъв. Новината със сигурност го беше развълнувала и бях уверен, че треперенето на ръката му, докато слагаше ледчетата, не се дължеше единствено на възрастта му.

— От какво е умрял? — попита той, погледна крадешком към мен, докато държеше две кубчета лед над една от чашите.

— Бил е убит — отвърнах. — Пребит.

Веждите на Ван Зант се вдигнаха нагоре, макар и не от изненада. По-скоро в знак на потвърждение, че още едно от предположенията му се беше потвърдило.

— В затвора ли?

— Не. В Амстердам. Пуснали са го миналата седмица.

Ван Зант пусна ледените кубчета в чашата и стисна устни.

— Казаха ми.

— От полицията ли? Не се учудвам. Не изглеждат толкова ентусиазирани, колкото би трябвало да бъдат.

— Повечето от тях са глупаци. Заловили ли са убиеца?

— Не още.

— Знаят ли кой е?

— Не питате, когото трябва.

Ван Зант закуцука към мен с помощта на бастуна и ми подаде питието. Подържах го известно време в ръка, не ми се искаше да отпивам, понеже не знаех дали паренето няма да ми дойде в повече. Не си падам по твърдия алкохол. Бира, да. Вино при подходящ повод. Но уиски? Бърбън? Така и не можах да ги харесам. Мога да ги пия, разбира се, но все още не се бях научил да им се наслаждавам.

Ван Зант се настани внимателно в креслото срещу мен, след това се пресегна, сграбчи една цепеница и я хвърли в огъня. Жаравата изсъска от удара и няколко въгленчета политнаха нагоре към комина. Облегна се в креслото и отпи от чашата си.

— Вероятно се чудите защо съм дошъл — започнах аз.

Той ме погледна смутено, пламъците от огъня се отразяваха в питието му.

— Истината е, че съм писател — продължих. — Майкъл Парк искаше да ме наеме.

— Да ви наеме?

— Да му напиша мемоарите. Има пазар за подобни неща сега. Истинските престъпления се продават много добре в Европа и Щатите. Искаше от мен да разкажа историята му.

Ван Зант свали питието в скута си и наклони глава на една страна, каменните му очи се присвиха.

— Имате навика да пишете книги за убийци ли?

— Там е работата — отговорих. — Твърдеше, че е невинен.

Ван Зант се разсмя, но не беше искрено. По-скоро показен смях, даже повече приличаше на лай. Искаше да разбера колко абсурдно му се струваше това, което току-що бях казал, сякаш бях изрекъл една от най-старите и най-широко разпространени лъжи във вселената.

— Невинен — рече той, сякаш думата беше киснала в оцет. — Беше убиец.

— Моите уважения, но не останах с такова впечатление.

— Но, разбира се — каза той, като махна със свободната си ръка. — Беше крадец, нали? Лъжец. Застреля един от пазачите ни. И за какво? За няколко евтини диаманта? Питието, което държите в ръката си, струва повече. Чашата струва повече.

Отпих глътка от бърбъна. Имаше хубав вкус и щом се налагаше да образовам небцето си, вероятно трябваше да започна с най-доброто. Защипа ме, все едно хиляди иглички се забиха в езика ми. Преглътнах внимателно и сподавих кашлицата.

— Според мълвата — рекох дрезгаво аз — бил взел повече от няколко евтини камъка.

— Не е вярно — отвърна Ван Зант, раменете му се напрегнаха. — Ако ви го е казал, това е просто поредната лъжа.

— Всъщност прочетох го във вестниците. След като беше нападнат. Заинтригува ме.

— Журналисти — отговори Ван Зант, нова пантомима на отвращение.

— Излезе в много вестници.

— И?

— Щом като предположението е било лъжа, реших, че може би вие ще ми кажете истината.

— Не сте ли се отказали да напишете книгата? — попита той и повдигна вежда.

— Обмислям възможността. И в действителност мога да подходя по два начина. Мога да пиша въз основа на всички налични факти или да карам само с това, което знам в момента. Може да не е точно, но ще работя само с това, с което разполагам.

Нещо проблесна в очите на Ван Зант. Кратка усмивка се заигра на устните му.

— Позовавате се на любовта ми към истината?

— На любовта ви към книгите — отговорих и махнах с ръка около мен. — Към писаното слово.

— Ха! Вашата книга едва ли ще е Шекспир според мен.

Присвих рамене.

— Със сигурност трябва да бъде малко по-достъпна за съвременния читател.

— Ще бъде боклук.

— Възможно е. Без вашата помощ.

Ван Зант пресуши още малко от бърбъна си, пресъхналото му гърло положи извънредно усилие, докато преглъщаше. Когато ме погледна отново, в погледа му се четеше нещо ново. Приличаше на радост, сякаш страхотно го забавлявах. Изглеждаше като хищник, който си играе с някоя беззащитна жертва.

— Политиката на компания „Ван Зант Диамантс“ не позволява да се обсъждат въпроси, свързани със сигурността. Знам го, защото отговарях за сигурността.

— Вече няма компания „Ван Зант Диамантс“. Няма и такава политика.

Обърна чашата си до дъно и се почуди какво да направи след това. Работата беше там, че му се говореше за това. Това им е лошото на нещата, за които не трябва да се говори — винаги те изкушават да ги кажеш.

— Оставете диамантите — опипах почвата аз. — Да си говорят каквото искат. Интересува ме какво точно се е случило в нощта, когато Роберт Волкерс е бил убит. Това ще искат да узнаят читателите ми. Как е минал обирът.

— И как е станало убийството?

— Може би. Но защо не започнем с простите неща. В това няма нищо лошо, нали? След като вече се запознахме, сигурен съм, че сте се погрижили да осигурите модерна охранителна система. Бихте ли ми я описали?

Бръкнах в джоба си и извадих бележник със спирала и химикалка. Ван Зант огледа и двете внимателно и засмука бузи.

— Притежавахме най-добрата охранителна система в Амстердам — заяви той.

— Не се съмнявам.

— За мен беше въпрос на принципи. Погрижих се да направим сериозна инвестиция. Затова имахме толкова малко… инциденти.

— Разбирам. Но как действаше? Имахте сейф или нещо подобно?

Ван Зант поклати глава уклончиво, сякаш бях намерил точните думи, но не съвсем.

— Трезор?

Той се усмихна и раздрънка леда в чашата си.

— Лично го поръчах — рече той. — Отлична стомана. Стените бяха дебели двайсет сантиметра.

Раздалечи леко ръцете си, сякаш за да ми демонстрира метричната система.

— Това е необичайно, така ли? — отвърнах, включвайки се в играта.

— Вратата имаше пет стоманени резета. Беше с три ключалки.

— Наистина ли? Три?

Ухили се.

— Добре е за книгата ви, нали?

Усмихнах се.

— Да — отвърнах, като междувременно си отбелязах в тефтера, че е имало една или най-много две ключалки. — Къде се намираше трезорът?

— Във фабриката.

— Къде по-точно във фабриката?

— В центъра — отвърна той и седна изправено в креслото си.

— Наистина ли? Не искате да разкривате точното му местоположение, така ли?

Усмихна ми се, сякаш му бях задал въпрос, който се беше надявал, че ще му задам.

— Беше много добре охраняван. Искахме хората да знаят това. В края на деня всички диаманти се прибираха вътре.

— До един ли? Това звучи доста рисковано?

— Нямаше никакъв риск. Бетонният под беше дебел с метри. Около трезора беше излята стена от бетон. Имаше и клетка.

— Клетка ли?

— С дебели стоманени пръчки. Ей-такива — каза той, сви ръката си на тръба и погледна през нея към мен.

— Пръчките можеха ли да бъдат прерязани?

Поклати уверено глава.

— Ами с оксижен?

— Щеше да отнеме часове.

— Така е. Не беше ли тогава ключалката слабото място?

— Коя по-точно?

— Значи са били няколко.

— Пишете пет — рече той и посочи към бележника ми с малко по-голям ентусиазъм.

— Това ли е било всичко?

— Беше достатъчно — каза той и се потупа по гърдите.

— Заедно с пазачите предполагам, че е било. Колко бяха дежурни между другото?

Ван Зант изнесе цяло представление, докато се чудеше дали да ми каже, или не. Въртя чашата в ръце, прехапва устни. Накрая рече:

— Имаше четирима през деня и двама през нощта.

— Винаги ли?

— Винаги.

— Спомняте ли си името на пазача, който е бил на смяна с Роберт Волкерс в нощта на убийството му?

Ван Зант се поколеба.

— Не си спомням.

— Сигурен ли сте?

— Беше много отдавна.

— Но онази нощ е била различна. Наистина ли не си спомняте?

— Не — отвърна той и поклати решително глава.

Вгледах се в очите му, но те бяха спокойни като планински езера. Наведох глава и прегледах бележките си, за да видя докъде ни беше отвел разговорът. Хубаво беше, че играех само ролята на биограф. Въпросите ми бяха малко несвързани, сигурен бях, че ще се отплеснем някъде по пътя. Ван Зант ми казваше повече, отколкото очаквах, но все още само нещата, които искаше да сподели. Почудих се дали не е по-добре да се отклоня от фактите и да заложа на емоциите му. Може би това щеше да го накара да се разговори.

— Кажете ми какво беше мнението ви за Майкъл Парк?

— Той е убиец.

— Да, но какво изпитвахте към това, което е извършил?

Ван Зант присви рамене и вдигна бастуна си от пода.

— Какво значение има това? Застрелял е човек, нали? Човек със семейство. Жена. Дъщеря. Изпитвах това, което всеки би изпитал.

— Да, но какво беше то? Гняв?

Той се намуси.

— Омраза?

Той искрено поклати глава.

— Дори и когато ви е откраднал диамантите?

Ван Зант размаха пръст към мен и изцъка с език.

— Обиждате ли ме? — попита той. — За какво? Заради този американец? Какво е той за вас? Той е нищо. Той е ето това — рече той, вдигна едно от кубчетата лед, които се топяха на дъното на чашата му.

— Твърдеше, че бил невинен.

— Той беше крадец.

— Това си го е признал. Защо не си е признал, че е убиец?

Ван Зант изсумтя недоволно.

— И да прекара живота си в затвора?

— Накрая точно така е станало.

— Това не е моя грижа. Моя грижа беше пазачът ми. Семейството, което имаше. Моя грижа беше безопасността на всичките ми служители.

— Това е много благородно.

Ван Зант кимна, после пресуши до капка чашата си и наклони глава назад, така че можех да виждам как адамовата му ябълка се спуска и вдига. Махна към моето питие.

— Не ви ли хареса?

— Харесва ми — отвърнах аз и успях да преглътна още една глътка. Този път щипането не беше толкова силно, сякаш първата глътка беше притъпила вкусовите ми брадавици. Паренето на гърлото си остана, но вече бях подготвен за него и не беше такъв шок. Преглътнах и опитах друг въпрос:

— Чудя се, ако Майкъл Парк вече е бил убил пазача, защо не е взел всичките камъни? Вече е бил престъпил линията, така че според мен е трябвало да се възползва максимално от случая.

— Но не е успял да проникне в трезора.

— Професионален крадец?

— Беше надежден.

— Ами ключалките! Кой имаше ключове или комбинации за тях? Вие ли?

— Комбинации. Сменяха се всеки ден. Аз ги знаех.

— А също и пазачите?

Ван Зант поклати глава.

— Значи не е възможно Майкъл да е накарал Роберт Волкерс да му каже кода, преди да го убие?

— В никакъв случай.

Ван Зант отхвърли идеята с леден тон, след което се надигна от креслото и отиде още веднъж до барчето. Наля си втори бърбън, без да си направи труда да предложи и на мен. Имах усещането, че бях довел нещата толкова далеч, че ако не престанех да го притискам, вероятно скоро щях да стана нежелан гост.

— Ще ми бъде интересно — започнах аз, ненавиждах се заради това, което се канех да направя — да чуя малко повече от историята на компания „Ван Зант Диамантс“. Сигурен съм, че читателите ми ще се радват да научат повече неща. Бихте ли ми разказали?