Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

25.

Апартаментът на Ръдърфорд се намираше на третия етаж на голяма величествена сграда с внушителна фасада. Френските прозорци на всекидневната гледаха към Остерпарк и далечните покрайнини на града и си представих, че Ръдърфорд часове наред е поглъщал обширната панорама. Обзавеждането беше в традиционен английски стил, наблягаше на флоралните мотиви, старинната мебел и акварелите. Някои от картините бяха оригинални и вероятно му бяха стрували солидна сума. Вероятно имаше значително наследство, защото държавната му заплата изглеждаше нищожна на фона на интериора.

— Скъпо момче — каза той, когато влязох за пръв път във всекидневната и той видя раната на главата ми. — Какво, за бога, се е случило?

— Бях отвлечен — отвърнах аз. — От двамата съучастници на Американеца.

— Убийците?

— Не мисля, че са убийци. Но със сигурност знаят да въртят бейзболна бухалка.

— Седни — каза той и потупа най-близкия стол. — Ще донеса нещо.

Върна се след малко с шишенце йод и памук и започна да почиства раната ми, мръщех се всеки път, щом сложеше йод върху нея или засегнеше място, където имаше сплъстена коса. Можех да помириша мириса на мускус от подмишниците му, докато се пресягаше към главата ми, притиснал огромното си шкембе към мен. Носеше панталоните от костюма си и официална риза с навити ръкави и от време на време ми подаваше по някой кървав тампон. Когато свърши, бях събрал доста голяма колекция от изпомацани тампони и Ръдърфорд ми подаде кошчето за боклук да ги хвърля.

— Промихме я — каза ми той.

— Усещам. Не съм мигвал изобщо и имах много напрегната нощ. Не знам дали беше редно да ти се натрапвам, Ръдърфорд. Може би трябваше да си взема хотелска стая под фалшиво име.

— И кой щеше да ти почисти раната? Камериерката? Мисля, че може да имаш нужда от шевове.

— Страхотно.

— Имаш ли здравна осигуровка?

Кимнах, после се прозинах.

— Добре, оправих леглото в стаята за гости — продължи той. — Можеш да останеш колкото си поискаш, естествено, страхувам се обаче, че аз ще трябва да вървя в офиса след малко. Освен ако — додаде, като вдигна пръст към устните си, — не се обадя, че ще закъснея. Като нищо мога да го направя. Да нямаш мозъчно сътресение?

— Най-вероятно. И това даже би обяснило доста неща. Но ти върви. Точно сега се нуждая само от сън.

— Много добре, ще ти покажа леглото. Ще ти намеря и някаква пижама.

Не се възползвах от пижамата. Беше поне няколко номера по-голяма, а и щом видях оправеното легло, пожелах единствено да се хвърля върху него и да затворя замъглените си очи. И след като Ръдърфорд ме остави да се оправям, аз си свалих обувките, но останах с дрехи и направих точно това, отпуснах се върху завивките и потънах в дълбок неспокоен сън.

Когато се събудих, много часове по-късно, главата ми беше залепнала за възглавницата. Сигурно се бях въртял доста в съня си и това явно беше отворило раната ми и тя отново бе започнала да кърви. Кръвта се беше съсирила и главата ми бе залепнала за калъфката, което превръщаше вдигането й в доста рискована процедура. Щом се справих и успях да стана, погледнах към петното върху възглавницата и реших, че не е нещо сериозно. Обърнах възглавницата от другата страна.

Не бях имал време да дръпна дебелите плюшени завеси в стаята, преди сънят да ме споходи, и с облекчение видях, че навън още е светло. Разтърках подпухналите си очи и погледнах часовника до леглото, видях, че наближава три следобед. Не чух никакъв шум в останалата част от апартамента, затова предположих, че Ръдърфорд още е на работа. Станах от леглото олюлявайки се и опипах внимателно раната на главата си, реших, че мога да рискувам и да се изкъпя.

Банята беше претруфена според холандските стандарти, душът се намираше в средата на вана с орлови крака. Свалих си дрехите и влязох във ваната, после обърнах душа така, че струята да бие във врата и раменете ми, а не в главата. Горещата вода шурна по моравите следи на гърдите ми, внимателно се насапунисах и се изплакнах. Наплисках лицето си с шепи и паренето в очите намаля, после се наведох, колкото можах, да се измия и надолу. Когато свърших, се изтрих с една от меките луксозни хавлии на Ръдърфорд и се върнах на пръсти до стаята си, за да си взема чисти дрехи от сака. Пистолетът беше още там, стоеше си между дрехите, но изобщо не го вдигнах да го погледна. Беше ми свършил работа и ме беше изкарал от апартамента на Здравеняка и за това и заради факта, че не му се беше наложило да стреля, щях да му бъда вечно благодарен. Но това не променяше отношението ми към притежаването на огнестрелно оръжие и аз се замислих колко ли още трябваше да почакам, преди да се отърва от него.

До пистолета лежеше паспорта ми и понеже не бях шпионин, по една случайност бе истинският ми паспорт, с истинското ми име и истинската дата на раждане. И него не го пипнах — беше ми достатъчно да знам, че е там.

Облякох се и си оправих леглото, после останах неподвижно за миг, после се престорих, че размишлявам какво да правя, но набързо се поддадох на изкушението да огледам апартамента на Ръдърфорд. Беше непознато място, в крайна сметка, и щеше да е пропуск, ако не видех разположението — ами ако станеше пожар!

Излязох от стаята и застанах пред затворената врата до всекидневната, в която бях влязъл първо. Затворените врати не ме задоволяваха, затова натиснах дръжката и се озовах в трапезария с овална маса от тиково дърво и осем богато резбовани стола за хранене. През прозорците се виждаше парка, както и от всекидневната, и на стените имаше още два ценни акварела, които в моментите, в които нарушавах закона, вероятно щях да се изкуша да задигна.

Интересно.

Продължих към вратата в дъното на стаята и се озовах във функционална преходна кухня, останах в нея само колкото да си взема пакет чипс. Кухнята водеше обратно към основния коридор и банята, в която бях взел душ. До банята се намираше спалнята на Ръдърфорд и аз надникнах набързо в нея. Не останах изненадан да видя, че в нея се мъдри легло с балдахин, макар че, без да ми се сърди Ръдърфорд, отдалече си личеше, че е ерген. Избраната от него покривка на леглото беше тъмносива на цвят и изобщо не си пасваше с интериора, а пък на вратите на гардероба висяха раиран костюм и няколко ризи. Излязох от спалнята и влязох в последната стая от апартамента, която се намираше между спалнята на Ръдърфорд и моята. Беше съвсем малка, но точно нея търсех — кабинета на Ръдърфорд.

Стените бяха покрити с лавици с книги, имаше удобно тапицирано кресло с етно шал в единия ъгъл и рогозка в същия стил на пода, плюс голямо антикварно писалище от тъмен дъб в срещуположния край. По бюрото имаше разхвърляни листове и кореспонденция, отгоре стоеше зелена настолна лампа и телефон с бутони. Настаних се върху въртящия се кожен стол и се пресегнах към телефона. Докато набирах, небрежно ровичках из листата и дреболиите върху бюрото на Ръдърфорд, без всъщност да се заглеждам особено.

— Ти си гениална — казах, когато Виктория най-сетне вдигна.

— Господин президент?

— Почти — усмихнах се, отворих една малка чекова книжка и взех да прелиствам страниците. — Как се чувстваш?

— Чудесно. А ти?

— Като крадец с разбита глава.

— Няма да питам. Но кажи ми защо съм гениална?

— Не знаеш ли?

— Всичко може да е — отвърна тя весело.

— Става дума за нещо, което каза последния път, когато говорихме.

— Че си прихванал нещо от блондинката ли?

— Не — отвърнах й, прозвуча по-строго, отколкото ми се искаше. — Ще се издигна над това. Издигам се, докато говорим. Аз съм хелий. Аз съм балон с горещ въздух. Аз съм пресен хляб.

— Ти си писател, на който му липсват сравнения. Хайде, какво толкова съм казала, Чарли?

Затворих чековата книжка и запрелиствах един бележник.

— Каза, може би парафразирам леко, но беше нещо от сорта, че маймуните са ключът към всичко.

— Така ли съм казала?

— Да. И знаеш ли защо е толкова гениално?

— Изненадай ме.

— Защото маймуните съдържаха ключове. И цялата дандания е била именно заради тях.

— Така ли? Само ключове?

Обърнах бележника наопаки, после светнах настолната лампа и прелистих няколко страници от холандско-английски речник, разтворен върху бюрото на Ръдърфорд. Вдигнах речника за гръбчето и го разклатих, в случай че изпаднеше нещо интересно, но нищо не падна.

— Просто ключове за сейф — казах на Виктория. — С крадени диаманти вътре.

— Аха.

— Наистина „аха“. Има само един проблем.

— И той е?

— За да се отвори сейфа, трябват три ключа.

— О! И ти липсва една маймунка.

— Точно така. Въпреки че като се замисля, това че снощи ме отвлякоха също е проблем.

— Съжалявам.

— Бях отвлечен. Пребит с бейзболна бухалка. Знаеш как се прави.

— Не, Чарли, не знам. Мисля, че е по-добре да ми кажеш.

Така и направих. И докато осведомявах набързо Виктория, насочих вниманието си от нещата върху писалището на Ръдърфорд към съдържанието на чекмеджетата му. Чекмеджетата бяха седем на брой. По три от двете страни и едно в средата, точно над коленете ми. Единствено средното беше заключено и това както винаги погъделичка любопитството ми. Както си говорех, притиснах телефонната слушалка между врата и ухото си, взех един кламер от документите на Ръдърфорд, разгънах го и започнах да отварям ключалката.

— Чарли? — попита Виктория след няколко секунди. — Какво правиш?

— Нищо.

— Доста тежко дишаш.

— Така ли? Извинявай. Опитвам се да отворя нещо, докато говорим.

— Дано да е само това.

— Какво искаш да кажеш? — попитах, като спрях да мъча ключалката.

— Няма значение — рече тя. — Но Здравеняка и Слаботелесния — наистина ли смяташ, че третият ключ не е у тях?

— Нито третата маймунка — отвърнах и се заех отново със задачата. — Ако беше, нямаше да стоят в апартамента с мен. Щяха да идат да си вземат диамантите.

— Освен ако не са блъфирали.

— Защо да го правят?

— Защо някой изобщо прави нещо вече? Не знам, може би са искали да повярваш, че не те са убили американеца.

— Но те не са го убили. И какво им пука аз какво мисля? За тях аз съм просто крадец, който се е озовал на неподходящото място в неподходящо време. Не съм заплаха. Не съм пречка.

— Само дето сега маймунките им отново са у теб.

— Всъщност, не са. Маймуните отдавна ги няма. Те са на парчета. Сега у мен са само ключовете им и рискованото начинание да опразниш сейф, пълен с диаманти.

— Горкичкият.

— Ще стана, ако ме пипнат. По дяволите!

— Какво?

— Тази проклетия, която се опитвам да отворя. Току-що счупих кламера.

— Кламера ли? Защо използваш кламер… О, Чарли, трябва ли да знам какво правиш?

— Само едно чекмедже на писалище. Вероятно безинтересно.

— Твое ли е чекмеджето?

— Не ми задавай глупави въпроси, Виктория. Ти си гениална, забрави ли?

— Гениална. Да, разбира се. Гений, който не разбира нищо от криминални романи.

— Не си само ти.

— На теб хич не ти пука, така ли? Интересуват те само диамантите?

— Точно така — отвърнах разсеяно.

— Чарли, какво има?

— Чекмеджето — отвърнах — отворих го.

— И?

— Никога няма да се досетиш какво има вътре.