Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

15.

Станах рано на следващата сутрин, което можеше да ме изненада, като се има предвид, че предишната нощ в ареста не бях спал, ако не беше фактът, че след като го бяха нарязали и изтърбушили, матракът ми вече не беше толкова удобен. В известен смисъл ранното ми ставане беше същинска благодат, защото означаваше, че щях да свърша голяма част от чистенето и подреждането, без това да повлияе кой знае колко върху плановете ми за деня. До девет успях да извикам дърводелец, който да постави нова врата на апартамента ми, след което двамата се заехме заедно да монтираме старите ми брави на новата врата. Можех да сменя ключалките, разбира се, по щеше да ми струва солидна сума, а и нямаше особен смисъл, тъй като те си работеха. Не бях оставил резервна връзка с ключове да се мотае вътре, пък и този, който беше нахлул и без това бе имал твърдото намерение да заобиколи двете надеждни брави.

Щом приключих с дърводелеца и го изпратих да си върви, се обадих на Хенри Ръдърфорд и го попитах дали не иска да го почерпя една закуска. Той прие с удоволствие и се уговорихме да се срещнем в един кафе-ресторант на „Вестермаркт“, недалеч от „Вестеркерк“ и къщата на Ане Франк. Пристигнах преди него и се настаних на една маса до прозореца. Когато се появи, си поговорихме общи приказки над чиниите с пържени яйца и шунка и чашите със силно черно кафе, след което го попитах дали не може да ми отдели час-два и да ме придружи до градската библиотека. Ръдърфорд се съгласи с готовност, характерна за хората, които обичат пари в брой, и аз го поведох надолу по канала Принсенграхт под приятните лъчи на утринното слънце, което се отразяваше във водата и огряваше пъстрите холандски баржи и престижните кафяви тухлени сгради покрай бреговете на канала. В библиотеката Ръдърфорд говореше, а аз слушах как на перфектен холандски уреди с момичето на гишето да ни осигури достъп до машината за микрофилми и поредицата от диапозитиви, съдържащи стари броеве на „Де Телеграф“ и „Ен Ер Це Ханделсблат“ отпреди дванайсетина години. Момичето взе диапозитивите в ръка и ни отведе до отделна стаичка, където Ръдърфорд метна сакото си на гърба на стола и запретна ръкавите на ризата си, а пък аз придърпах още един стол, така че да седна до него и да му помагам, с каквото мога.

Двамата заедно прекарахме три от възможно най-протяжните часове от живота ми пред старовремската на вид машина, прехвърляйки набързо купища заглавия на холандски, които рядко добиваха дори смътно значение за мен. Чест прави на Ръдърфорд, че нито веднъж не се оплака и макар че аз се извиних неколкократно за същността на задачата, която му поставих, той се оказа самото определение за прилежно усърдие. С течение на времето достигнах до фазата, в която можех да затворя очи и да продължа да виждам как жълтеникавите вестникарски архиви се въртят от вътрешната страна на клепачите ми. Ако не ни беше излязъл късметът, сигурен съм, че не след дълго щях да зарежа цялото мероприятие, да кажа на Ръдърфорд да остави всичко. Но Ръдърфорд изведнъж нададе приглушен радостен вик и ми показа това, което търсехме на първата страница на един октомврийски брой на „Де Телеграаф“ от 1995 г.

Ръдърфорд набързо си записа някои подробности, след което се преместихме в един бар малко по-надолу по канала. Поръчах два печени сандвича с шунка и няколко чаши „Хайнекен“ и след като напълнихме стомасите си с храна, Ръдърфорд разгъна листа, на който си беше водил бележки и ми каза каквото исках да знам.

— При всички случаи обирът не е бил добре изпипан — започна той, като попи мазните си устни с хартиена салфетка. — Статията, която открихме, е съдебен репортаж от процеса срещу твоя американски приятел. Явно се е опитал да извърши една от най-големите кражби на диаманти в историята на Амстердам.

— Така ли?

— О, да. По това време имало една доста голяма търговска компания, казвала се е „Ван Зант Диамантс“. Чувал ли си за нея?

— Нищо не ми говори.

— Няма и откъде да ти говори — Ръдърфорд пресуши част от бирата си, като междувременно махна с ръка, за да ми покаже, че се кани да продължи: — Минали си пет-шест години, откакто са били купени — рече той и изпъшка — от една южноафриканска мултинационална компания май. По онова време обаче са били голяма компания в Холандия. Всеки холандец я е знаел.

— И са се занимавали с търговия на диаманти?

Остави халбата си встрани и поклати глава.

— Скъпоценни камъни, май е по-точно казано, макар че са били основно диаманти. Подобно на много холандски търговци на скъпоценни камъни внасяли изкопаните в мините камъни от бившите холандски колонии и ги обработвали тук, в Амстердам. Имаха фабрика до Остердок със значителен брой складове, ако си спомням правилно — вдигна очи към тавана, сякаш отговорът беше издълбан над главите ни. — Да, така е, името на компанията беше изписано на фасадата на сградите.

— Значи са били голяма работа.

— Да. Също като диамантите, с които търгуваха. Без съмнение едни от най-хубавите камъни в света.

— И Майкъл е откраднал няколко?

— Да, макар че за броя им може да се поспори. В статията не ставаше ясно. Явно част от камъните са били открити в дома му, така са го хванали, но се предполага, че са били откраднати много повече. „Ван Зант Диамантс“ обаче отрекли незабавно.

— Потулили работата?

— Явно това се намекваше. Несъмнено е щяло да накърни интересите им, ако хората разберат, че мерките им за сигурност не са железни.

Кимнах, като си дадох вид, че не забелязвам начина, по който Ръдърфорд гледаше към остатъка от сандвича ми.

— Значи е бил съден за обир?

— Обир при утежняващи вината обстоятелства и убийство. Затова са го осъдили накрая.

— Да, убил е един пазач.

— Пазач от охраната, който е работел за компанията — отвърна Ръдърфорд, като си погледна бележките. — Някой си Роберт Волкерс, на 44 години. Явно е заварил Американеца, докато онзи се е опитвал да проникне в главния склад за диаманти. Американеца го е застрелял.

— Носел е пистолет? — попитах аз, като напъхах последния залък от сандвича с шунка в устата си.

— Така изглежда — отвърна Ръдърфорд със стиснати устни.

— Никога досега не съм чувал професионален крадец да носи пистолет.

Ръдърфорд присви рамене.

— Е, твоят американец е носел. Според прокурора, застрелял пазача, но бил толкова разтърсен от целия инцидент, че е избягал от склада, без да вземе диамантите, за които бил дошъл. Тези, които взел, не стрували кой знае колко.

— Според „Ван Зант Диамантс“.

— Да, според тях. Но Американеца така и не потвърдил нито едното, нито другото.

— Значи какво, бил е арестуван веднага след обира ли?

— На другия ден — отговори Ръдърфорд и вдигна показалец.

— Което вероятно му е дало време да скрие най-скъпите скъпоценни камъни, ако наистина ги е взел.

— Вероятно.

Прокарах последната хапка от сандвича си с глътка бира и изплакнах с нея устата си, за да изчистя трохите от зъбите си.

— И какво е станало на процеса? — попитах аз, докато почиствах с език кътниците си. — Майкъл признал ли се е за виновен?

— Признал си за обира. Имало достатъчно косвени улики, не на последното място и диамантите, които открили в дома му. Но отхвърлил обвинението в убийство.

— Интересно. На какво основание?

— Казал, че изобщо не е видял пазач.

— Само един ли е бил дежурен?

— Оказало се, че не — каза Ръдърфорд и погледна в записките си. — Били са двама, макар че по време на обира другият пазач е бил в съвсем различна част на сградата. Явно нищо не е чул, макар че той открил трупа. Записах името му някъде. Важно ли е?

— Не знам — отвърнах аз. — Вероятно не.

— Тук е някъде. А, да, Луис Ракер.

— Ракер? Като „хакер“?

— Почти.

— Ясно.

Замълчах и за миг се замислих върху това, което Ръдърфорд ми беше казал. Самият аз като крадец изобщо не приемах голяма част от чутото, част от фактите просто не се връзваха.

— Чудя се защо тогава е избягал?

— Извинявай?

— Щом като не е видял никакъв пазач, както твърди, защо си е тръгнал без диамантите?

— Там е въпросът, нали? — отвърна ми Ръдърфорд, облегна се на стола си и разпери ръце в израз на недоумение, сякаш искаше да прегърне цялото кафене. — Човек би предположил, че щом като Американеца не е видял никакъв пазач, е взел толкова скъпоценни камъни, които е искал.

— Да, човек би предположил точно това. Но доколкото разбирам, съдебните заседатели са решили друго.

— Е, да. В края на краищата си е признал, че е бил на местопрестъплението, имал е мотив, не е имал солидно алиби.

Въздъхнах и зарових лице в дланите си.

— Всичко това е доста объркано, Ръдърфорд.

— Е, това е само една вестникарска статия. Може да се върнем и да потърсим още. Само че — рече той и леко се намръщи — наистина трябва да се върна в офиса следобед.

— Няма нищо — казах, надничайки през протегнатите си пръсти. — И без това не знам дали ще помогне с нещо. Съдебният репортаж вероятно съдържа по-голяма част от информацията по делото.

— Вероятно си прав. Но има нещо, което още не съм ти казал.

Свалих ръце.

— О?

— Полицаят, който е арестувал Американеца. Познай кой е.

— Да не би да е Бургграве?

Ръдърфорд кимна, игрива усмивка се разпростря върху лицето му.

— О, да — рече той и се надигна от стола си. — Любимият ти холандец.