Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

16.

— Какво означава това? — попита ме Виктория, когато й се обадих по-късно. — Този Бургграве ли го е арестувал?

— Не знам — отвърнах аз. — Може да е просто съвпадение.

— Не вярваш в това.

— Не вярвам ли?

— Не. Главният герой никога не вярва. Разправя на всички, че е просто съвпадение, но иначе си мисли, че това означава нещо. И така разрешава случая.

— Не и този път — отговорих и се усмихнах. — Този Бургграве е добър полицай. Може да не го харесвам като човек, но той знае какво прави. И не е толкова необичайно, че някога е арестувал Майкъл. Все някой е трябвало да го арестува.

— И този някой случайно разследва и убийството му?

— Ами, опитай по този начин: да кажем, че е поел случая, защото е имал вземане-даване с Майкъл. Или са му го възложили заради това. Твърде възможно е. Шефът му не може да не знае за връзката.

— Предполагам. Но въпреки това…

— Въпреки това — погледнах през прозореца, над най-високите клони на дървото пред кооперацията ми, към ниските сиви облаци, които започваха да се скупчват, натежали от дъжд. — Знаеш ли — рекох аз, ей така между другото, — мисля, че четеш прекалено много криминални романи.

— Ами това ми е работата.

— Понякога обаче се тревожа, че е нещо повече от това — изпънах врата си и погледнах на запад, където синьото небе от началото на деня отстъпваше място на дъждовните облаци. — Кажи ми кога за последен път си ходила на среща?

— Истинска ли? Не въображаема?

— Съвсем истинска!

— Снощи, по една случайност.

Рязко извърнах глава.

— О!

— Но не се тревожи. Беше пълна катастрофа. Брат на една приятелка.

— Заради нея ли излезе с него?

— Вероятно. Но не това беше проблемът. Имаше изкуствени зъби.

— Сериозно? На колко години беше?

— На трийсет и две — отвърна тя чинно. — Също като мен.

— И беше с чене?

— Почти изцяло. Дори го свали, за да ми го покаже.

— Да не съм изостанал нещо с модата? Не знаех, че лошата устна хигиена е такъв афродизиак в наши дни.

— Ха-ха! Всъщност направо го съжалих. Станала злополука, горкото копеле. Работи като сценичен работник в един театър и лебедката, която използвал не била закрепена както трябва, отплеснала се и го цапардосала право в лицето.

— Ох!

— Да, ох!

— И ти довърши човека, като си изпусна нервите — отвърнах аз през смях.

— Бяха жълти! Не яркожълти, но все пак жълти. Не можах да откъсна поглед от тях. И той ги извади, за да мирясам.

— Само че ти не миряса.

— Не, по дяволите, не мирясах! Работата беше там, че когато ги извади, той продължи да говори. И случайно погледнах от зъбите към венците му. Бяха… ужасии, Чарли.

— Може да е бил свестен човек.

— Беше свестен човек. Но я си представи да се събуждаш до тези венци всяка сутрин. Уф! Дойде ми прекалено. Но виждаш ли, имам истински живот. Само че понякога е по-фантасмагоричен от книгите, които чета.

— Така е.

— Но пак не е нищо в сравнение с това, в което ти си се забъркал. Вълнуващо е, не мислиш ли?

Въздъхнах.

— По-скоро е тревожно. Тези хора вече са влизали в дома ми. А аз бях в арестантска килия. Чудя се какво още може да се случи.

— Може да си прихванал нещо от блондинката.

— Вик!

— Възможно е.

— Дръж се сериозно, забъркал съм се в голяма каша.

— Ще я разнищиш, сигурна съм.

— Така ли? Още не знам дали изобщо искам.

— А имаш ли избор? Събитията сякаш са срещу теб.

— Боже!

— Така е. Наистина, Чарли, ще ти се наложи да разрешиш този случай, ако искаш да те оставят на мира.

— Ясно е, че ти няма да ме оставиш на мира. Но чуй ме, какво ще кажеш да възложа надеждите си на Бургграве?

— Умникът, който те арестува ли?

— Не е чак толкова лош. В крайна сметка аз го излъгах.

— Но ти не си убиецът.

— Не съм.

— Тогава кой е?

— Туш! — Чух тихо тропане по прозореца и когато вдигнах глава, видях, че първите капки дъжд вече барабанят по него. Капчиците вода започнаха да се събират и после да се спускат надолу по стъклото. — Ако трябва да бъда честен — продължих аз — повече ме интересуват маймунките. Пиер твърди, че не струват нищо, но виж какви големи неприятности създават. На какво са готови хората само за да се доберат до тях.

— Случаят с блондинката е показателен.

— Благодаря.

— Значи маймунките са ключът?

— Така предполагам — казах аз, докато облаците наистина се отприщиха и дъждът се изля като пелена, клоните на дървото пред прозореца ми се огъваха под напора му.

— Или те, или вторият крадец — отвърна Виктория.

— Това пък откъде?

— Нали каза, че той е нахлул в апартамента ти.

— Да — отвърнах, като насочих вниманието си към телефона, докато дъждът биеше по стъклото досами рамото ми. — Наистина го казах, нали?

— Но сега не си сигурен.

— Да ти кажа истината, никога не съм бил — обърнах стола си и огледах стаята, сякаш за да освежа паметта си. — Взломът при мен приличаше на взлома в апартамента на Здравеняка, със сигурност. Но имаше и разлики. Като изключим цялата свинщина, рязането и всичко останало. Това, което ме притеснява, е вратата ми.

— Дето си я намерил на пода.

— Точно така. Който е влязъл в апартамента ми, е пробил пантите и после е теглил един шут на вратата. Докато вторият крадец използва чук или нещо подобно, за да разбие вратата на апартамента в Йордаан. Гадно, но върши работа.

— Наистина ли има толкова голямо значение?

— Така мисля. Пробиването на пантите е било по-чисто, но е отнело повече време. А защо вторият крадец ще опитва нещо друго, щом чукът му е вършил работа досега?

— Може вратата ти да е по-яка.

— Не мисля. Вратата ми нямаше да издържи на удар с чук.

— Значи — каза Виктория бавно, сякаш се мъчеше да си събере мислите, — ако не е бил вторият крадец, кой тогава е бил, дявол да го вземе?

— Ами задай си един въпрос — какво са търсили?

— Маймунките.

— Да. И защо са им били?

— Това не знам. Въртим се в кръг.

— Не и ако направим едно предположение.

— Какво предположение?

— Че който и да е влязъл в апартамента ми, вече е имал третата маймуна.

Зачаках. На зъбчатите колелца в главата на Виктория не им трябваше много време да зацепят.

— А! И са искали пълния комплект.

— Естествено.

— Значи са били Здравеняка и Слаботелесния?

— Така предполагам. Вторият крадец можем да го изключим — взломът не е в стила му, а дори и да беше, няма как да го открия.

— Точно така. Прогоних го от ума си. А сега какво?

— Ще открия какво им е толкова важното на тези проклети маймуни.

— И как възнамеряваш да го направиш?

— Имам няколко идеи.

— О, не. Не бъди такъв. Кажи ми.

— Не още. Нещата може и да не се получат.

— Не е честно, Чарли. Знаеш ли, започвам да си мисля, че пишеш прекалено много криминални романи.

— Ха! — възкликнах аз и мрачно погледнах към писалището си. — Точно сега няма такава опасност. Все още не съм решил проблема с куфарчето.

— Чудех се докъде си стигнал, но не знаех дали трябва да попитам.

— Бях зает с други неща, нали знаеш.

— Знам. Просто си помислих, че в килията си имал толкова много време за размисъл…

— Не стана. Опитах, но не можах нищо да измисля. Ами ти?

— Ти си писателят, Чарли!

— О, разбира се, забравих, нали затова ми плащат големите пари?