Рама II

11. Сан Микеле от Сиена

От станцията на метрото се излизаше точно срещу входа на Международния парк на мира. Когато ескалаторът изсипа генерал О’Туул навън и той замижа на слабото следобедно слънце, от дясната му страна, на не повече от двеста ярда, се оказа катедралата с купола. А отляво, от другата страна на парка, се извисяваше древният Колизеум, чиито сводове се виждаха между административните сгради.

Американският генерал влезе с бодра крачка в парка, зави надясно по алеята към катедралата, премина покрай малък фонтан, част от паметник, посветен на децата на Света и се спря, загледан в каменните фигурки, играещи във водата. О’Туул се намираше в прекрасно разположение на духа. „Какъв невероятен ден — мислеше си той. — Първо ме прие папата, а след това отивам при храма на свети Микеле.“

Когато през 2188 година Микеле от Сиена бе канонизиран, петдесет години след смъртта му (и три години след възкачването на папския престол на Йоан Павел V, което вероятно бе по-важната причина), всички веднага се съгласиха, че най-подходящото място да се издигне негов храм ще бъде Международният парк на мира. Зелената площ се простираше от Пиаца Венеция до Колизеума, като заобикаляше покрай няколкото останки от древния Рим, пощадени от атомната гибел. Да се избере подходящото място за такъв паметник се оказа много деликатна задача. От години основната забележителност на Парка бе мемориалът на Петимата мъченици, построен в чест на храбрите защитници на Рим, които по времето на голямата катастрофа се опитваха да възстановят реда в града. Съществуваха основателни притеснения новият храм на св. Микеле от Сиена да не засенчи и принизи масивния отворен каменен петоъгълник, който заемаше югоизточната част до 2155 година.

След продължителни дебати бе решено светилището да се издигне в противоположния — северозападен ъгъл на парка, а центърът на основата му символично да бъде разположен в центъра на взрива, само на десетина ярда от мястото, където бе стояла Траяновата колона, преди да бъде изпарена само за секунда в сърцето на огненото кълбо. Първият етаж на кръглия храм бе предназначен само за медитация и молитви. Вътре се намираха дванайсет отделни параклиса, свързани с главния кораб на църквата: шест от тях бяха със скулптури и украсени в традиционната римокатолическа традиция, а другите шест прославяха всяка една от останалите най-известни религии от целия свят. Еклектичното разделение на храма бе направено, с цел да се удовлетворят многобройните поклонници от другите некатолически религии, които прииждаха от всички краища, за да се поклонят пред останките на обичния св. Микеле.

Генерал О’Туул не се забави много на първия етаж. Той коленичи и надве-натри изрече една молитва, след това хвърли бърз поглед към прочутата дървена статуя на Буда, поставена в една от нишите до вратата и както повечето туристи, нетърпеливо забърза нагоре, за да разгледа фреските на втория етаж. В момента, в който слезе от ескалатора, О’Туул се усети пленен от красотата и гигантските размери на всеизвестните картини. Точно пред него се намираше портрет на русокоса девойка в цял ръст. Тя бе изобразена, молейки се в една стара църква в Сиена през Коледната вечер на 2115 година. Зад нея, завито в одеяло, къдрокосо бебе бе оставено в кошница направо върху пода на черквата. Тази картина изобразяваше раждането на св. Микеле и бе първата от дванайсетте фрески, които заобикаляха храма напълно и разказваха живота на светеца.

Генерал О’Туул отиде до малката кабинка близо до ескалатора и нае касетка със запис на гид за обиколката. Десетсантиметровият квадрат се побираше леко в джоба на палтото му. Той взе един от малките уокмени и пъхна слушалката в ухото си. След като натисна бутона „английски“, завъртя копчето за включване и се заслуша в увода.

„Всяка от дванайсетте фрески е с височина шест метра — говореше женски глас в ухото му, докато генералът се взираше в чертите на малкия Микеле на първата картина. — Осветлението в залата е комбинация от естествена светлина, пропускана през покрития с филтър стъклен купол и електронни тела, конструирани така, че да смесват двата източника като постоянно създават максимално благоприятни условия за посетителите.

Дванайсетте фрески на второ ниво съответстват на дванайсетте светилища на долния етаж. Подреждането на отделните платна, изобразяващи в хронологичен ред живота на светеца, се разглеждат по посока на часовниковата стрелка. Затова последната картина, отразяваща канонизирането на св. Микеле в Рим през 2188 година, се намира отдясно на първата — раждането на младенеца в Сиенската катедрала преди седемдесет и две години.

Платната са проектирани и изпълнени от четирима художника, включително и китайския майстор Фенг Ий, който пристигна ненадейно по собствено желание. Въпреки факта, че той е твърде неизвестен извън пределите на своята страна, когато видяха брилянтните му ескизи, останалите трима: Роза да Силва от Португалия, Фернандо Лопес от Мексико и Ханс Райхвайн от Германия, веднага го приеха в екипа си.“

Докато слушаше нежния женски глас от касетата, генералът хвърли поглед на кръглата зала: в този ден на 2199 година само на втория етаж имаше повече от двеста поклонника, включително и три туристически групи. Американският космонавт се придвижваше бавно по кръга, спираше пред всяко платно и внимателно се взираше във фигурите. Гласът продължаваше да се лее в ухото му.

На фреските бяха изобразени основните моменти от живота на св. Микеле. Втората, третата и четвъртата отразяваха пребиваването му в Сиена като францискански монах, изследователското му околосветско пътешествие по време на Големия хаос, началото на активната му религиозна дейност след завръщането в Италия и раздаване на църковни помощи на бедните и бездомните. На шестата — неуморният светец бе седнал в телевизионно студио, дарено от негов богат американски последовател. От тук Микеле, който говореше осем езика, безспирно проповядваше фундаменталното единство на цялото човечество и призоваваше богатите да се погрижат за по-нещастните си събратя.

На седмата картина Фенг Ий бе изобразил сблъсъка между св. Микеле и стария, вече умиращ, папа. Работата на китаеца наистина можеше да се нарече шедьовър на контраста. Служейки си брилянтно с цвета и светлината, картината предаваше образа на енергичен, изпълнен със здраве и жизненост млад мъж — противопоставен на изтощения прелат, обладан от единственото желание да изживее спокойно старините си. Върху лицето на св. Микеле можеше да се прочете едновременно уважението към върховната папска власт и яростното несъгласие с думите на своя опонент затова, че църквата отдава повече значение на външния вид, отколкото на същината.

„Папата изпраща св. Микеле на заточение в Тосканския манастир — продължаваше да се лее гласът от слушалките. — Там той вече окончателно изгражда характера си такъв, какъвто го знаем всички. Върху осмото платно е изобразено Явление Господне на св. Микеле по време на неговото уединение. Според светеца Бог му се явил на два пъти: първия път по време на буря, а след това още веднъж и тогава на небето се появила великолепна дъга. Когато бушувала страшната буря, между грохота на гръмотевиците Господ му съобщил новите «Повели на живота», които св. Микеле по-късно обяви на последователите си в утринното Великденско богослужение, извършено от него в Болцано. При второто си появление Бог доверил на светеца, че Неговите повели ще бъдат чути чак до краищата на дъгата и че Той ще даде знак на верующите по време на Великденската литургия.

Ето това е най-известното чудо от живота на св. Микеле, изобразено върху деветата картина, и то е било наблюдавано по телевизията от над един милиард зрители. Тук св. Микеле произнася Великденската молитва на брега на езерото Болцано. Проливен пролетен дъжд се лее над тълпата, повечето са облечени с обикновените сини роби на последователите му. Но докато дъждът се излива около св. Микеле, върху амвона и звуковата техника, предназначена да усилва гласа му, не пада дори една-единствена капка. Черните облаци се разтварят колкото да проникне един слънчев лъч и освети лицето на младия светец през цялото време, докато обявява новите Божи заповеди пред света. Точно тук е моментът, в който той от чисто религиозен водач се превръща…“

Генерал О’Туул изключи уокмена и бавно пристъпи към последните картини. Останалата част от историята му бе позната. След Великденското богослужение бедите една след друга се бяха струпали върху главата на св. Микеле. Животът му рязко се бе променил. За по-малко от две седмици почти всичките му разрешителни за кабелна телевизия бяха прекратени. В пресата непрекъснато започнаха да се появяват статии за корупция и разврат между последователите му, които бяха достигнали стотици хиляди само в Западния свят. Последва и опит за убийство, който в последната минута бе осуетен от телохранителите.

„Тогава вече световните политически лидери се изплашиха от тебе. Всички — до един. Със своите «Повели…» ти стана много опасен за тях. И те никога не успяха да разберат какво точно имаше предвид под «Крайната фаза на еволюцията».“

Генерал О’Туул застана пред десетата картина — знаеше я почти наизуст. Сигурно всеки образован човек в света можеше да я познае — и то веднага. Повторения на последните секунди преди да избухне бомбата на терористите се излъчваха всяка година от телевизията на 28 юни, първия ден от Празника на св.св. Петър и Павел и годишнината от смъртта на св. Микеле Балатрези и почти милион други жертви в този съдбовен ден на лятното утро през 2138 година.

„Ти ги беше призовал в Рим, за да се присъединят към вас. За да покажеш на света, че хората могат да се обединят. И те бяха дошли.“

На десетата фреска бе изобразен св. Микеле в сините си дрехи, застанал високо на стълбите пред паметника на Виктор Емануил, близо до Пиаца Венеция. Той произнасяше проповед и очите му блестяха с Божието слово. Около него във всички посоки, като се започне от Римския Форум и се стигне до претъпканата „Виа Дей Фори Империали“, която водеше към Колизеума, всичко бе синьо като море. И лицата. Нетърпеливи, възбудени лица, предимно млади, вдигнали погледи нагоре към паметниците на древния град, за да зърнат поне за миг младежа, който претендираше, че знае Пътя, Божия път, за да преминат отвъд безнадеждността и отчаянието, залели света.

Майкъл Райън О’Туул, петдесет и седем годишен американец, католик от Бостън, коленичи и зарида пред единадесетата фреска, така както бяха правили хиляди преди него. На картината бе нарисувана същата сцена, но само час по-късно, един час след като бе избухнала седемдесет и пет килотоновата атомна бомба, поставена в една от огромните тонколони, близо до Траяновата колона. Един час след като се бе издигнала ужасяващата атомна гъба и бе закрила небето над града. Всичко в разстояние на стотина метра от епицентъра буквално се бе изпарило. Нямаше нито проповедника, нито Пиаца Венеция, нито внушителния паметник на Виктор Емануил. В центъра на фреската стоеше огромен кратер. И малко по-настрани, там, където енергията не е била толкова мощна, се различаваха ужасяващи сцени, които можеха да покъртят и най-закоравелите души.

„Господи — прошепна О’Туул през сълзи, — помогни ми да възприема посланието на св. Микеле. Помогни ми, за да мога със скромните си сили да допринеса за изпълнението на Твоята воля. Води ме, докато се подготвям, за да бъда Твой пратеник при рамианите.“