Рама II

28. Предположения

Никол привърши обяда си от мляно патешко месо, картофено пюре и размразен карфиол. Останалите космонавти все още се хранеха и за известно време около дългата маса цареше тишина. В ъгъла на трапезарията, точно до вратата, имаше екран, върху който една мигаща светлинка проследяваше траекторията на биотите-раци, които продължаваха да извършват методично същите преходи, тръгвайки надясно и после връщайки се обратно с рязък U-образен завой. Сега блестящата точка на монитора показваше, че остават още десет минути до обичайната смяна в тяхната посока на движение.

— Какво ли ще направят, когато обходят тази площ от край до край? — обади се Ричард Уейкфилд, който в момента разглеждаше временно закачената на таблото за съобщения компютърна карта на района, където се намираха биотите.

— Предишния път тръгнаха по една от алеите, свързващи страните на шахматните квадрати и стигнаха до някаква дупка, в която изхвърлиха боклука — отговори Франческа от другия край на масата. — Като ги гледам обаче, все още не са събрали абсолютно нищо при последната си серия преходи, така че можем само да предполагаме какви ще бъдат действията им, след като свършат и с този парцел.

— Всички ли смятате, че нашите приятелчета са всъщност боклукчиите на Рама?

— Данните, с които разполагаме, сочат именно това — отговори й Дейвид Браун. — Нека не забравяме, че по време на Първата експедиция един от членовете на екипажа — Джони Пак, — среща подобен на вид биот, който очевидно също е имал за задача да почиства кораба от разни отпадъци и затова космонавтите от „Нортън“ го наричат боклукчия.

— Струва ми се, че в момента всички ние се заблуждаваме жестоко — намеси се Шигеру Такагиши, преглътна последната си хапка и продължи. — Самият вие, доктор Браун, пръв изказахте предположението, че едва ли сме способни като човешки същества да проумеем какво представлява Рама и за какво е създадена въобще. Разговорът ни в момента ми напомня стара индуистка поговорка: няколко слепци се събрали и започнали да опипват един слон. Всеки от тях описал животното по различен начин, тъй като бил докоснал различна част от него. Естествено, никой от слепците не придобил точна представа за слона.

— Значи не смятате, че биотите-раци са от хигиенния отдел на Рама? — попита Янош Табори.

— Нямах предвид това. Просто съм на мнение, че е доста дръзко и надменно от наша страна да стигаме до прибързани заключения, че тези шест непознати създания нямат друго предназначение, освен да прибират вехториите и да почистват боклуците. За жалост, информацията, с която разполагаме засега, е съвсем незадоволителна и оскъдна.

— Понякога е необходимо да се правят изводи единствено въз основата на предположения, а често дори и само в резултат на размишления, използвайки съвсем минимално количество данни — каза раздразнено Браун. — Сам знаете, че съвременната наука вече не разчита на стопроцентово потвърдени доказателства, а си служи предимно с вероятности.

— Мисля, че ще бъде далеч по-добре, вместо да се задълбочаваме в подобни философски дискусии за науката и нейната методология, да ви направя едно наистина интересно и забавно предложение — намеси се унгарецът, широко усмихнат. — Всъщност Ричард пръв подхвърли тази идея, но на мен ми хрумна как да я направим във вид на игра. Става въпрос за светлините в космическия пришълец. — Янош изпи няколко глътки вода и заговори с насмешливо-тържествен глас: — Откакто за първи път стъпихме на рамианска земя, всички ние имахме възможност да наблюдаваме три последователни прехода от светлина към мрак.

— Ууууу… — задюдюка Уейкфилд.

Унгарецът се разсмя и продължи с нормалния си леко небрежен тон:

— Добре, добре… И така, работата с лампите е следната — ту светват, ту гаснат, ту пак се запалват изневиделица. Можем само да предполагаме какво ще се случи за в бъдеще. Ето защо предлагам да се обзаложим на по двадесет марки, като всеки от нас напише на един лист мнението си за начина, по който ще стават промените със светлините на Рама до края на мисията ни тук. Ще спечели този, чието предположение се окаже най-близко до истината.

— И как ще определим кой е победител? — обади се Реджи Уилсън със сънлив глас. През последния един час той се беше прозинал най-малкото десетина пъти. — Въпреки че около тази маса сте се събрали толкова много гениални умове, аз съм убеден, че сред нас няма човек, който би могъл да предскаже какво се готви да прави Рама в следващия момент. Според мен светлините ще продължат да се запалват и да угасват съвсем произволно, а ние ще си блъскаме главата каква е логиката, която следват тези загадъчни лампи.

— Е, можеш да запишеш всичко това на един лист и да го изпратиш на генерал О’Туул по факса. С Ричард сме единодушни, че той ще се справи идеално с ролята на съдия за облога. След като завърши експедицията, Майкъл ще прегледа различните предположения и ще прецени кое от тях е най-близко до истината. Тогава ще разберем и името на щастливеца, спечелил наградата — обяд за двама в скъп ресторант.

Доктор Браун се изправи, като рязко блъсна назад стола си.

— Свършихте ли с игричките си, Табори? — запита грубо той и продължи, още преди унгарецът да си отвори устата, за да му отговори. — Ако няма какво повече да ни кажете, то тогава по-добре да разчистим тези неща по масата и да се залавяме с предвидените за днес задачи.

— Е, хайде де, капитане. Просто се опитвам да разведря малко обстановката. Всички доста сме се изнервили и…

Дейвид Браун излезе от палатката, без да изчака Янош да довърши изречението си.

— Защо се е разфучал толкова? — обърна се Ричард към Франческа.

— Предполагам, че се тревожи заради предстоящото преследване на биотите. От сутринта е в лошо настроение. Може би чувства, че носи цялата отговорност за акцията.

— А може би просто е един намусен глупак — подхвърли Уилсън и също стана от стола си. — Смятам да подремна малко.

Никол проследи с поглед журналиста, който в момента напускаше трапезарията и внезапно си спомни, че беше решила тази сутрин да провери биометричното състояние на всички, които щяха да участват в ловенето на биота-рак. Това не изискваше нито кой знае колко време, нито пък особени усилия. Необходимо бе само да застане за около четиридесет и пет секунди до всеки един от членовете на екипажа поотделно и да включи сканиращото устройство. На екрана бързо се изписваха данните за физическото и психическото състояние на космонавта. Ако не се появеше предупредително съобщение в предупредителните файлове, цялата процедура приключваше с тази съвсем проста проверка.

За своя радост, този път Никол не откри нищо тревожно при прегледа на колегите си — всички се намираха в отлично състояние, включително и Такагиши.

— Няма проблеми — тихо прошепна тя на японския учен, след което излезе навън, за да потърси Браун и Реджи Уилсън.

Палатката на Дейвид се намираше в другия край на лагера и от разстояние на човек му се струваше, че вижда пред себе си някаква гигантска дълга и изострена нагоре шапка, поставена небрежно върху земята. Всъщност всички космонавти имаха абсолютно еднакви портативни домове — светло кремави на цвят, високи около два и половина метра — малко повече от диаметъра на кръглия им под, и изработени от специален свръхлек и лесноогъваем материал, който от една страна притежаваше изключителна здравина, а от друга правеше почти безпроблемно сгъването и пренасянето им. Никол си помисли, че те удивително много приличаха на вигвамите, в които някога бяха живели древните индианци.

Дейвид седеше на пода в палатката си, кръстосал крака по турски и вперил поглед в монитора на портативния компютър пред себе си, върху който се виждаше част от текста на книгата „Атлас на Рама“, чийто автор бе техният колега Шигеру Такагиши. Лекарката видя, че това бе главата, в която се говореше за биотите.

— Доктор Браун, извинете за безпокойството… — каза французойката, като провря глава през вратата.

— Да, какво има? — обърна се той, без да се опитва да скрива яда си от това, че прекъсваха работата му.

— Трябва да ви направя биометрична проверка. Не сте преглеждан прекалено дълго време — още от първото ви влизане в Рама, така че сега наистина се налага да проверя какво е здравословното ви състояние.

Браун я изгледа ядосано, но Никол не отстъпи и продължи да стои на входа в очакване да бъде поканена вътре. Най-накрая американецът повдигна леко презрително рамене и отново се обърна към компютъра, като промърмори недоволно нещо. Дьо Жарден клекна до него и включи сканиращото устройство.

— В склада все още има няколко сгъваеми стола — каза тя, когато видя как Браун се опитва да се настани по-удобно на земята. Той обаче не обърна никакво внимание на думите й. „Защо ли се държи толкова грубо? — помисли си Никол. — Вероятно е ядосан от моя доклад за него и Уилсън, който изпратих на Земята. Не, по-скоро се надува, защото смята, че не проявявам дължимото уважение към поста му на командир.“

Върху екрана на скенера започнаха да се появяват първите биометрични данни. Лекарката въведе няколко команди, чрез които поиска едно кратко представяне на информацията, съдържаща се в предупредителните файлове.

— През последните седемдесет и два часа кръвното ви налягане е достигало до прекалено високи стойности и то на твърде чести интервали, като днес въобще не се е понижило през целия ден — съобщи след малко Никол със спокоен и напълно равнодушен глас. — Това обикновено се получава, когато човек изживява някакъв стрес.

Браун престана да чете, обърна се и погледна корабната лекарка право в очите. После се взря в данните, изписани върху монитора на сканиращото устройство, но не успя да разбере нищо от тях.

— Тази диаграма тук показва амплитудите и продължителността на състоянията на кръвното налягане, които са извън приемливите граници на отклонение — обясни Никол, посочвайки с пръст съответната графика. — Сами по себе си отделните отклонения от нормалните стойности не са опасни, но като цяло картината е доста тревожна.

— През последните няколко дни наистина бях много напрегнат. Не малко тревоги ми се струпаха на главата — промълви Дейвид неохотно, наблюдавайки как французойката извиква на екрана други диаграми и таблици, потвърждаващи първоначалната й диагноза. Почти всички предупредителни файлове съдържаха обезпокояващи данни.

— И какво може да стане с мен в най-лошия случай? — попита американецът, втренчил поглед в предупредително проблясващите върху екрана сигнали.

Никол го изгледа и отговори, без да се колебае:

— Ако нещата останат такива или се влошат, със сигурност ви очаква сърдечен удар, който ще причини или парализа, или смърт.

Браун подсвирна.

— И какво трябва да правя сега?

— Най-важното е хубаво да се наспите и отпочинете. Резултатите от анализа на обмяната на веществата показва, че откакто се случи нещастието с генерал Борзов, не ви се събират повече от единадесет часа сън. Защо не ми казахте, че не можете да спите?

— Мислех, че просто съм се превъзбудил от всичките тревоги, които ми се насъбраха. Дори една нощ взех хапче за сън, но от него нямаше никаква полза.

Никол сбърчи чело.

— Не помня да съм ви давала някакви приспивателни.

Американецът се усмихна.

— По дяволите! Май съм забравил да ви кажа. Веднъж споменах на Франческа, че ме мъчи безсъние и тя ми предложи някакво хапче. Взех го, без много-много да се замислям.

— Кога се случи това? — попита лекарката, като същевременно въведе някакви нови команди в скенера и на екрана се появиха допълнителни данни и диаграми.

— Не съм съвсем сигурен — отговори Дейвид, като се поколеба няколко секунди. — Мисля, че беше…

— А, да, ето кога е било — химическият анализ на кръвта показва ясно, че сте взели приспивателно на трети март вечерта — два дни след смъртта на Борзов, когато вече бяхте избран заедно с Хайлман за командващ експедицията. От данните съдя, че приспивателното е било медвил. Само едно хапче, както сам казахте.

— И цялата тази информация я има в резултатите от биометричните изследвания?

— Е, не съвсем. Методът би бил наистина фантастичен, ако можеше да установява чак такива тънки детайли. Спомняте ли си какво казахте на обяд? До истината често се достига единствено въз основата на размисъл и предположения.

Погледите им се срещнаха за миг. „Нима изпитва страх?“ — помисли си Никол, докато се опитваше да определи какво означава изразът в очите на Браун. Той обаче бързо извърна лице.

— Благодаря за прегледа, доктор Дьо Жарден, както и за това, че ме уведомихте за състоянието на кръвното ми налягане — каза хладно и сковано той. — Ще се опитам да се отпусна и да поспя колкото е необходимо. И се извинявам, задето не ви уведомих за приспивателното.

Американецът махна с ръка, с което очевидно искаше да й покаже, че разговорът им е приключил. Тя понечи да добави още нещо, но се отказа. „Така или иначе няма да обърне никакво внимание на съветите ми — каза си Никол, докато вървеше към палатката на Уилсън. — А и кръвното му налягане всъщност не бе чак толкова високо.“ Спомни си последните две напрегнати минути от разговора им, след като бе успяла да изненада доктор Браун, отгатвайки съвсем точно вида на хапчето, дадено му преди няколко вечери от Франческа Сабатини. „Има нещо гнило в тази история. Но не ми е ясно какво е то.“

Когато застана пред вратата на Реджи, французойката ясно чу силното му хъркане и след като се поколеба няколко секунди, реши да не го събужда, а да направи биометричния преглед по-късно. Тогава тя се запъти към собствената си палатка и заспа почти моментално.

— Никол! Никол дьо Жарден! — Един настойчив глас прекъсна съня на корабната лекарка и след малко тя беше принудена да отвори очи.

— Аз съм — Франческа. Трябва да говоря с теб.

Никол се надигна бавно и седна върху сгъваемото легло. Сабатини вече беше влязла в палатката и сега стоеше до нея, усмихвайки се по най-очарователния си и приятелски начин, който Дьо Жарден смяташе, че журналистката пази изключително за пред камерата.

— Преди няколко минути се видях с Дейвид — каза Франческа, гледайки Никол право в очите. — Той ми каза за разговора, който сте провели днес след обяд. — Французойката спусна краката си на пода и се прозя, а Сабатини продължи да говори, почти без да си поема дъх: — Когато разбрах за повишеното му кръвно налягане, аз, разбира се, се разтревожих… Излишно е да се безпокоиш, с Браун решихме да не споменавам за това в следващия си репортаж. Но всъщност най-много се притесних, след като той ми припомни, че двамата с него съвсем забравихме да те уведомим за приспивателното, което му дадох преди няколко вечери. Наистина страшно съжалявам. Трябваше да ти кажем веднага.

Журналистката говореше прекалено бързо и сънената Никол въобще не успяваше да проследи потока на мислите й. Само преди няколко минути тя все още спеше дълбоко и сънуваше своя дом в Бовоа, а сега внезапно се появяваше Франческа и съвсем, съвсем безцеремонно я връщаше насила към действителността, принуждавайки я да изслуша някакво объркано признание, изговорено на всичко отгоре с невероятна скорост.

— Изчакай, ако обичаш, да се разсъня малко — измърмори раздразнено Дьо Жарден и се пресегна покрай италианката, за да вземе чашата си с вода, поставена върху нещо като импровизирана масичка. Тя отпи бавно няколко глътки, след което каза: — Доколкото разбирам, ти ме събуди само за да ме осведомиш, че си дала приспивателно на доктор Браун. Нещо, което вече знам. Така ли?

— Именно — усмихна се Сабатини. — По-точно, това е едната причина, поради която дойдох. Същевременно обаче, се сетих, че съм забравила да ти кажа и за Реджи.

Никол разтърси озадачено глава.

— Сега вече съвсем се обърках, Франческа. Реджи Уилсън ли имаш предвид?

Журналистката се поколеба няколко секунди.

— Да. Не прегледа ли и него със скенера си след обяд?

Дьо Жарден отново поклати глава.

— Не, беше заспал. Чух го да хърка и реших да проверя биометричните му данни по-късно, някъде преди началото на събранието на екипажа. — Тя погледна часовника си и добави: — Да кажем, след около час.

Личеше си, че Сабатини се обърка. Заговори несвързано, избягвайки погледа на корабната лекарка:

— Ами… Когато Дейвид ми каза, че по резултатите от прегледа си успяла да установиш дори и вида на хапчето, което му бях дала… Помислих си дали… — Внезапно тя спря по средата на изречението си, опитвайки се да събере мислите си, докато Никол търпеливо я изчакваше да продължи. — Преди около седмица Уилсън започна да се оплаква от силно главоболие — каза след малко италианката, като този път говореше съвсем бавно и предпазливо. — Това беше малко след като научноизследователският кораб се скачи с военния, подготвяйки се за предстоящата среща с Рама. Двамата с Реджи сме доста близки приятели, а и на него му беше известно, че притежавам известни познания за различните видове лекарства — наистина научих много неща, докато правех онези документални серии. Затова той ме помоли да му дам някакво хапче против главоболие. Отначало отказах, но Реджи продължи да настоява и да ми досажда, докато накрая аз се съгласих и му намерих малко нубитрол.

Никол се намръщи.

— Но това е прекалено силно лекарство за подобни оплаквания. Дори има доктори, които все още са убедени, че нубитрол трябва да се предписва едва в краен случай, когато нищо друго не помага…

— Обясних му всичко това, но той беше непреклонен. Нямаш представа какъв инат може да бъде, ако си навие нещо на пръста. Понякога е просто невъзможно да се спори с него.

— И колко хапчета му даде?

— Ами общо осем. Значи някъде около двеста милиграма.

— Нищо чудно тогава, че се държи толкова странно и неадекватно през последните няколко дни. — Лекарката се пресегна и взе джобния си компютър, който стоеше на малката импровизирана масичка, включи го и извика на екрана цялата информация за лекарството нубитрол.

— Тук не пише кой знае колко — ще трябва да помоля генерал О’Туул да ми прехвърли пълните данни от медицинската енциклопедия, която се съдържа в бордовия компютър на „Нютон“ — каза след малко Никол. — Доколкото си спомням обаче, преди време се водеше спор за това, че нубитролът има свойството да остава в човешкия организъм в продължение на няколко седмици, което може да доведе до нежелателни последствия.

— Не съм чувала за подобно нещо — отговори Сабатини и най-нахално надникна над рамото на лекарката, като се зачете в текста, изписан върху компютърния екран. Никол понечи да й направи забележка, но в последния момент се отказа. „Значи си дала лекарства не само на Браун, но и на Реджи“ — помисли си тя и внезапно в ума й ясно изникна споменът за една сцена от вечерта, когато се беше случило нещастието с генерал Борзов — тогава Франческа бе подала на Валери чаша с вино и малко по-късно започнаха болките му. Дьо Жарден усети как по тялото й пробягват тръпки. Възможно ли бе да се окаже права в догадките си?

Тя се обърна рязко и студено изгледа надвесилата се над нея Сабатини.

— Е, след като си призна, че си си поиграла на лекарка, предписвайки хапчета на Реджи и на Браун, мислиш ли, че имаш да ми казваш още нещо? — попита рязко Никол.

— Какво имаш предвид?

— Давала ли си лекарства и на някой друг от екипажа?

Французойката усети как сърцето й заби лудо, когато видя Франческа да пребледнява, макар и едва забележимо, и да се поколебава, преди да отговори:

— Не. Разбира се, че не — заяви доста неуверено журналистката.