Рама II

15. Срещата

Космическият кораб „Нютон“ застана така, че Рама изпълни целия огромен илюминатор на контролния му център. Чуждоземният космически кораб беше гигантски. Повърхността му бе равномерно сива и скучна, а дългото тяло представляваше перфектен цилиндър. Никол стоеше мълчалива до Валери Борзов. За тях двамата, тази първа гледка на целия Рама, облян от слънчевата светлина, бе преживяване, на което трябваше да се насладят.

— Открихте ли някакви различия? — наруши най-после мълчанието Никол.

— Още не — обърна поглед към нея командирът Борзов. — Сякаш и двата космически кораба са слезли от една и съща поточна линия. — Тишината отново легна между тях.

— Любопитно би било да се види тая поточна линия — отбеляза след малко Никол.

Валери Борзов кимна. В този момент един малък летателен апарат, приличен на прилеп, пресече илюминатора и се отправи по посока на Рама.

— Външните разузнавателни капсули трябва да докажат подобието. Във всяка от тях има заложен пакет холографски изображения на Рама I. Ще бъде направен и вкаран в компютърната памет пълен комплект снимки, а след три часа ще ни се докладва резултатът от сравнението.

— Ако не се открият някакви изменения?

— Тогава действаме по плана — усмихна се генерал Борзов. — Кацаме, отваряме Рама и пускаме вътрешните разузнавателни капсули. — Погледна часовника си. — Всичко това трябва да бъде извършено в продължение на двайсет и два часа, считано от този момент, разбира се, ако имаме уверението на корабния лекар, че всички са здрави и екипажът е готов за подобно начинание.

— Екипажът се чувства чудесно — докладва Никол. — Току-що направих преглед на контролните измервания: удивително положителни. Освен леки хормонални изменения на трите жени, които бяха очаквани, за четиридесет дни не са забелязани никакви значителни отклонения от нормите.

— Значи физически сме готови — замислено рече командирът. — Но психологически? Не си ли разтревожена от това изобилие на спорове? Или бихме могли да ги отдадем на възбудата и напрежението?

Никол замълча, преди да отговори:

— Да, наистина ми се струва, че тези четири дни, след като спряхме до Рама, действително бяха малко… тежки. Всички знаем за скандала между Уилсън и Браун още преди отлитането. Е, ние частично го решихме, като оставихме Реджи в твоя кораб по време на пътуването. Но сега, след като двата кораба се съединиха и отново се събрахме всички, тези двамата гледат да се счепкат при всяка възможност. Особено пък ако наоколо се намира Франческа.

— На два пъти се опитах да говоря с Уилсън, още когато бяхме разделени на две — мрачно продължи Борзов. — Той изобщо не подаваше. Явно има нещо, което дълбоко го измъчва.

Генерал Борзов се приближи до командния пункт и започна да чука по клавишите.

— Трябва да повикам Сабатини — продължи той темата. — Уилсън не успя да свърши много работа по време на пътуването, но за сметка на това личния му файл показва, че е прекарал цели часове на видеофона в разговори с нея. И през цялото време беше нацупен. Успя да се скара дори с О’Туул. — Генерал Борзов се обърна и втренчи поглед в Никол. — Бих искал да знам дали като корабен лекар изказваш някакви „официални“ препоръки към екипажа, особено що се отнася до взаимоотношенията между отделните членове?

Никол не бе очаквала такъв въпрос. Когато генерал Борзов й предложи да обсъдят „окончателната здравна констатация на екипажа“, тя дори не си беше помислила, че този въпрос би могъл да включва и психическото състояние на космонавтите.

— Интересувате се от професионална оценка на психологическия климат, така ли да разбирам въпроса? — опита се тя да изясни нещата.

— Точно така — потвърди генералът. — Искам да ми предоставите форма А 5402, която атестира едновременно психическата и физиологическата годност на всеки един от членовете на екипажа. Правилникът съвсем недвусмислено казва по този въпрос, че преди всеки полет командирът изисква такъв доклад от бордовия лекар.

— Но по време на тренировките вие искахте резултатите само от физическите данни.

Борзов се усмихна:

— Мадам Дьо Жарден, аз мога да изчакам, ако ви е необходимо време да се подготвите с доклада си.

— Не, няма нужда — вдигна глава Никол след кратък размисъл. — Веднага мога да дам мнението си, а след това да го документирам по-късно тази вечер. — Тя се поколеба няколко секунди, преди да продължи. — Не препоръчвам едновременното включване на Уилсън и Браун като съекипници, в която и да е изпълнителска подгрупа, или пък поне в тази, извършваща първия разузнавателен полет. Също така имам опасение от поставянето на Франческа Сабатини, с който и да е от двамата, но то не е така силно, както първото. Не предявявам никакви претенции за ограничения към другите членове на екипажа.

— Добре. Добре — широко се ухили командирът. — Приемам доклада, но не само защото съвпада с моите наблюдения. Както разбираш, тези неща някой път могат да бъдат твърде деликатни. — Генерал Борзов изведнъж смени темата на разговора: — Сега имам един друг въпрос от съвсем различно естество.

— Моля.

— Тая сутрин при мене дойде Франческа и предложи да организираме парти утре вечерта. Тя твърди, че хората са напрегнати и имат нужда от разтоварване преди първия полет вътре в Рама. Съгласна ли си с нея?

Никол се замисли за момент.

— Не е лоша… идея — колебливо отвърна тя. — Напрежението е ясно изразено… Но какво парти имате предвид?

— Обща вечеря тук, в контролната зала, малко вино и водка, може би и малко танци — Борзов се усмихна и постави ръката си върху рамото на Никол. — Питам те като лекар, нали разбираш, като мой бордови лекар.

— Разбира се — засмя се и тя, — генерале. Ако вие смятате, че е време екипажът да организира парти, с удоволствие ще се включа…

Никол завърши доклада си на компютъра, затвори файла и го прехвърли към компютъра на командира във военния кораб. Бе много предпазлива при описването на ситуацията и я квалифицира повече като „личен конфликт“, вместо патологично отклонение на поведението. За самата Никол проблемът между Уилсън и Браун бе пределно ясен: ревност — явна и неприкрита — древно чудовище със зелени очи.

Беше повече от сигурна, че е недопустимо да се оставят Уилсън и Браун на съвместна работа по време на полета вътре в Рама. Никол се укоряваше, че сама не бе повдигнала въпроса пред Борзов. Сега вече разбираше, че в служебните й задължения влиза също и психическото здраве на екипажа, но някак си не можеше да се види като психиатър на колегите си. „Отбягвах случая — мислеше тя, — защото не е обективен процес, а ние още нямаме мерки, с които да потвърдим, че душевното здраве на един човек е добро или лошо.“

Никол тръгна по коридора, където се намираха каютите на екипажа. През цялото време внимаваше единият й крак да бъде допрян до пода; движението в състояние на безтегловност й бе станало почти втора природа. Радваше се, че конструкторите на „Нютон“ се бяха постарали да сведат до минимум разликите между живота в Космоса и на Земята. При такива условия адаптацията на екипажа бе далеч по-проста и всеки можеше да се концентрира над по-важните елементи от работата си.

Стаята на Никол се намираше в края на коридора. Въпреки че всеки от космонавтите си имаше собствена каюта (резултат на ожесточени спорове между членовете на екипажа и конструкторите, като последните настояваха, че спането по двойки осигурява по-добро разпределение на пространството), каютите бяха тесни и ниски. На по-големия космически кораб, така наречения от космонавтите „научен“, имаше осем спални помещения, а на по-малкия — „военния“ — бяха само четири и то още по-тесни. И на двата имаше зали за физически упражнения и по един „хол“, където бяха поставени по-удобни мебели, както и предмети за забавления, които не можеха да се поместят в спалните каюти.

Никол подминаваше стаята на Янош Табори на път към тренировъчната зала, когато чу смеха му. Не можеше да бъде сбъркан с никой друг. Вратата на каютата му, както винаги, зееше полуотворена.

— Ама, наистина ли си мислиш — бучеше Янош, — че мога да сменя офицери и да те оставя да се разпореждаш в средата на полето с конете? Хайде, Шиг, може да не съм гросмайстор, но се уча от грешките си. Преди няколко игри ме победи точно заради такова нещо.

Табори и Такагиши бяха увлечени в следобедната си партия шах. Почти всяка „нощ“ (екипажът бе настоял за двайсет и четири часов ден, съобразен с Гринуичкото време) двамата играеха по няколко часа, преди да заспят. Такагиши наистина притежаваше международна гросмайсторска титла, но едновременно с това и добро сърце и не искаше да разочарова Табори. Така че буквално във всяка игра, след като установеше солидно превъзходство, той позволяваше на унгареца да пробие защитата му.

Никол подаде глава през вратата.

— Влизай, красавице — подвикна ухилен Янош. — Гледай сега как ще разгромя нашия азиатски приятел.

Никол тъкмо бе започнала да обяснява, че е тръгнала към тренировъчната зала, когато някакво странно създание с размерите на голяма мишка изприпка през краката й и се шмугна в стаята на Табори. Тя инстинктивно отскочи назад, а играчката, или каквото там беше, се отправи към двамата мъже.

Роботчето пееше и подскачаше около Янош. Никол застана на колене и започна да разглежда миниатюрния гост. Краката на тялото му бяха човешки, а главата магарешка. Продължаваше да пее — Табори и Такагиши бяха спрели играта си и от сърце се смееха на обърканото изражение, изписано върху лицето на лекарката.

— Хайде — обърна се Янош към Никол, — кажи му, че го обичаш. Това би направила приказната фея Титания.

Никол сви рамене. Роботчето мълчеше. Янош я подкани отново и тя измърмори:

— Обичам те — като гледаше удивена двайсетсантиметровата играчка.

Миниатюрното човече се завъртя към Никол:

— Мисля, госпожо, че това, което казвате, не е много разумно. А да си кажа правичката, разумът и любовта в наши дни трудно съжителстват.

Никол бе удивена. Тя посегна да вземе малката фигурка, но в тоя момент ръката й замръзна, тъй като чу друг глас:

— Ах, господарю, какви глупаци са хората. Къде е шутът, когото превърнах в магаре? Ботъм, къде си?

Втори малък робот, облечен като елф, се втурна в стаята. Когато видя Никол, той скочи нагоре и се издигна на височината на лицето й, а малките му крилца бясно пляскаха.

— Приятно ми е, Пък, благородна госпожо — представи се той. — Не съм ви виждал преди. — Роботчето се спусна на земята и спря да се движи.

Никол стоеше зяпнала от изумление.

— Какво по дяволите… — започна тя.

— Шт! — сложи пръст на устните си Янош и посочи Пък. Ботъм спеше в ъгъла близо до ръба на леглото. Пък го бе открил и сега го пръскаше с много ситен прашец от малка торбичка. Докато тримата наблюдаваха сцената, главата на Ботъм започна да се променя. Никол виждаше как малките парченца пластмаса и метал се пренареждаха от магарешка глава и образуваха нещо ново. Тя бе изключително впечатлена от метаморфозата, която се извършваше пред очите й. Пък офейка точно преди Ботъм да се събуди с новата си човешка глава и да започне да говори:

— Хм, присъни ми се много странно нещо — рече Ботъм, — ама човек сигурно не ще може да го обясни какво значи. Пък ще бъде и най-голямото магаре, ако тръгне да разказва сънищата си.

— Браво, браво! — извика от удоволствие Янош, когато роботчето млъкна.

— Великолепно! — добави Такагиши.

Никол се тръсна върху единствения свободен стол и се вгледа в двамата мъже.

— И само като се сетя — рече тя, клатейки глава, — че току-що съм ви обявила пред командира за напълно здрави душевно. — Замълча за две-три секунди. — Би ли пожелал някой от вас да ми разкаже какво точно става тук?

— Ами, Уейкфилд — започна Янош. — Той е направо страхотен, но за разлика от повечето други гении е също и много умен. Освен това е луд по Шекспир. Има цяла серия такива човечета, но мисля, че Пък е единственият, който лети, а Ботъм е единственият, който си сменя лицето.

— Пък не лети — чу се глас отвън и Ричард Уейкфилд влезе в стаята. — Той просто може да се издига във въздуха и то за много кратко време. — Уейкфилд изглеждаше леко притеснен. — Не знаех, че ще бъдете тук — обърна се той към Никол. — По някой път си позволявам да забавлявам тези двамата тук, докато си играят шаха.

— Една нощ — обади се Янош, тъй като Никол оставаше безмълвна, — тъкмо се канех да разгромя Шиг, когато чух шум като от битка в коридора. Почти веднага в стаята се изсипаха Тибалт и Меркуцио, които си хвърляха обиди един на друг и бляскаха с шпагите си.

— Това хоби ли ти е? — попита най-накрая Никол, като посочи с ръка роботите.

— Уважаема госпожо — намеси се Янош, преди Уейкфилд да успее да отговори, — никога, ама никога не бъркайте една страст с хоби. Нашият уважаван японски колега не играе шах като хоби. А този млад човек, роден в града на Барда — Страдфорд на Ейвън, не създава своите творения като хоби.

Никол извърна глава към Ричард. Опитваше се да си представи заряда енергия и талант, които човек трябваше да притежава, за да може да създаде подобни сложни роботизирани кукли. Ако се изключи талантът, разбира се, че оставаше страстта.

— Наистина впечатляващо — обърна се тя към Уейкфилд.

Той се усмихна в отговор на похвалата. Никол се извини и тръгна да излиза. Пък щъкаше наоколо и й препречи пътя.

Никол се засмя, докато прескачаше духчето и помаха с ръка за лека нощ на своите приятели.

Французойката се задържа в залата за тренировки повече, отколкото бе очаквала. Обикновено около тридесет минути здраво въртене на педалите на велоергометъра или бягане на място по пътеката, бе достатъчно да разхлаби напрежението и тялото й да се подготви за съня. Не и тази вечер, обаче, когато целта на тяхната мисия бе вече толкова близко и възбудата напълно ги бе завладяла. Част от трудността идваше и от доклада, в който препоръчваше на Борзов да разделя Уилсън и Браун при всички важни за експедицията начинания.

„Дали не избързах? — мислеше си тя. — Или може би позволих на генерал Борзов да повлияе на мнението ми?“ Никол много се гордееше с професионалната си репутация и затова често премисляше по няколко пъти важните си решения. Към края на физкултурните си занимания отново се убеди, че е дала правилни заключения в доклада си. Тялото й говореше, че може да си ляга вече.

Когато се върна в отделението за почивка, навсякъде, освен в коридора, бе тъмно. Тъкмо се готвеше да свие по левия коридор, който водеше към стаята й, когато през отворената задна врата на хола забеляза, че вратата на малката стаичка, където пазеше медицинските си принадлежности, е отворена. „Странно — замисли се тя, напрегнала очи в полумрака. — Изглежда съм оставила склада отворен.“

Бързо премина през хола. Вратата наистина бе отворена. Вече бе активирала автоматичната ключалка и тъкмо се готвеше да хлопне, когато чу, че нещо се раздвижи в тъмната стая. Тя вдигна ръка и щракна ключа на лампата. От другата страна, седнала срещу нея пред един компютър, я гледаше Франческа Сабатини. Върху екрана бе изписана някаква информация, а самата Франческа държеше малко шишенце.

— Какво е това? — посочи с ръка към монитора Никол. Гласът й издаваше раздразнение. Всички космонавти знаеха, че в хранилището за лекарства право на достъп има само докторът на експедицията.

Франческа продължаваше да мълчи и Никол усети, че я обзема гняв:

— Как влезе тук? — попита тя строго. Двете жени се намираха само на двайсетина сантиметра една от друга в малката ниша при бюрото. Изведнъж Никол се пресегна и изтръгна шишенцето от ръката на Франческа. Докато разчиташе етикета, Франческа я блъсна настрани и се втурна към вратата. Течността в шишето бе за предизвикване на аборти. Никол се втурна след нея в коридора:

— Как ще обясниш всичко това?

— Върни ми лекарството, ако обичаш! — протегна ръка към нея Франческа.

— В никакъв случай! — поклати глава Никол. — Медикаментът е с много силно действие и доста странични ефекти. Какво си представяше, че ще направиш? Ще го откраднеш и ще останеш незабелязана? Когато правя редовната проверка, щях да открия, че липсва.

Минаха няколко секунди, през които двете жени настръхнали се гледаха една друга.

— Виж какво, Никол — започна накрая Франческа, като се опита да имитира усмивка. — Работата е много проста. За голямо мое огорчение преди няколко дни открих, че съм в ранна фаза на бременност. Това си е лично мой проблем и не исках да занимавам никой друг от екипажа.

— Не може да си бременна — отвърна лекарката. — Щях да открия по биометричните ти данни.

— Само на четири-пет дни съм, но е сигурно. Вече усещам промените в тялото си. Точно сега трябваше да бъде периодът ми.

— Нали знаеш установената процедура за здравните проблеми? — запита я Никол след известно колебание. — Работата можеше да бъде много проста, ако ми позволиш да използвам твоите думи, но първо трябваше да дойдеш при мен. Най-вероятно щях да запазя тайната ти. Но сега ме поставяш пред дилема…

— Ще престанеш ли най-после с тези нравоучения? — остро избухна Франческа. — Изобщо не ме интересуват проклетите правила. Забременях и сега искам да махна бебето. Ще ми дадеш ли лекарството или да търся друг начин да се оправям?

Никол усети, че побеснява:

— Я гледай! — приближи се тя към нея. — Наистина ли си представяш, че просто ще ти оставя това шише и ще си тръгна ей така, а? И няма да смея дори да те попитам нещо? Ти може да се отнасяш към проблемите със здравето си съвсем лекомислено, но не и аз. Първо ще се наложи да те прегледам, да проследя развитието на ембриона, да видя здравния ти картон и чак тогава евентуално бих могла да реша дали да ти предпиша същото лекарство, или не! Освен това трябва да ти посоча, че има морални и психологически усложнения…

Франческа се изсмя:

— Спести ми усложненията си, Никол. Нямам нужда от твоя аристократичен морал, за да решавам проблемите в живота си. Поздравявам те, че си отгледала сама детето си, но моето положение е доста по-различно. Бащата на детето, което е в мен, нарочно спря да взима хапчетата си, като предполагаше, че ако забременея, може отново да спечели любовта ми. И сгреши. Това бебе е нежелано. И ако трябва да бъда още по-точна…

— Достатъчно — прекъсна я Никол, свивайки устни с отвращение. — Подробностите от личния ти живот не ме засягат. Аз трябва да реша кое е добре едновременно за теб и за мисията ни. — Тя замълча за момент. — Във всеки случай ще се наложи да прегледам показанията на биометричната система и да предприема необходимите изследвания. Ако откажеш, ще забраня аборта. И, разбира се, ще бъда принудена да направя подробен доклад…

Франческа отново се засмя:

— Няма нужда да ме заплашваш. Не съм толкова глупава. Ако това ще ти достави удоволствие, то нямам нищо против да пъхнеш великолепните си инструменти между краката ми. Моля. Но нека го направим по-скоро. Искам да се отърва от това бебе, преди да влезем във вътрешността на Рама.

През следващия час и половина двете жени си размениха не повече от десетина думи. Заедно отидоха в малката лаборатория, където Никол използува свръхчувствителната си техника, за да провери наличието и големината на ембриона. Франческа също бе тествана за евентуални реакции към лекарството. Наистина имаше зародиш и той бе вече на пет дни. „Кой ли си ти?“ — помисли Никол, докато гледаше върху екрана на микроскопа малката торбичка, захваната за стените на матката. Дори и под микроскопа нямаше никакъв начин да се познае, че това струпване на клетки бе човешко същество. „Но ти вече си живо и голяма част от бъдещето ти е програмирано вече от твоите гени.“

Никол пусна принтерен лист, за да може Франческа да разбере какво ще бъде физическото й състояние, след като погълне лекарството. Зародишът щеше да бъде отхвърлен от тялото й за по-малко от двайсет и четири часа. Вероятно щяха да се появят и леки спазми заедно с нормалната менструация, която трябваше да настъпи веднага след аборта.

Франческа изпи течността без никакво колебание. Докато пациентката й се обличаше, Никол отново си припомни момента, когато тя за пръв път разбра, че е бременна. „Никога не съм и помисляла… и не само, защото баща й беше принц. Не. Това бе въпрос на отговорност. И любов.“

— Подозирам какво си мислиш — обърна се към нея Франческа, застанала на входната врата. — Но не си губи времето. Имаш си достатъчно собствени проблеми.

Никол мълчеше.

— Значи утре малкото копеленце ще е изчезнало — гласът на Франческа бе студен, а очите — изморени и мрачни. — Чудесно лекарство. Светът няма нужда от още едно черно бебе.

Тя се обърна и излезе, без да дочака коментара на лекарката.