Рама II

37. Изоставена

Първия път, когато дойде в съзнание, Никол се почувства напълно зашеметена. Мозъкът й категорично отказваше да функционира и тя не можеше да си спомни какво й се бе случило. Главата я цепеше жестоко и усещаше мъчителни болки да пронизват гърба и краката й. Едва успя да извади термоса си с вода и да отпие една малка глътка. „Сигурно имам мозъчно сътресение“ — помисли си Никол и моментално изгуби съзнание.

Вече бе тъмно, когато се свести отново, но този път не се чувстваше така, сякаш съзнанието й плува в мъгла. Веднага разбра къде се намира. Спомни си как бе паднала в една от дупките, докато надничаше в тях, търсейки Такагиши, как бе викала Франческа и как накрая бе полетяла с ужас към дъното на ямата, удряйки се болезнено в стената долу.

Без да губи време, Никол откачи радиопредавателя от колана на летателния си костюм.

— Ало, екипаж „Нютон“, чувате ли ме? — каза, докато бавно се изправяше. — Тук е космонавт Дьо Жарден. До този момент бях, така да се каже, в състояние на неразположение. Пропаднах в една дупка и при удара загубих съзнание. Сабатини знае къде се намирам…

Никол прекъсна монолога си и зачака, но не получи никакъв отговор. Тя увеличи обсега и силата на приемника си, ала успя само да улови някакво необичайно пращене, породено явно от електрически смущения. „Нощта вече е започнала — помисли си, — а до момента на падането ми лампите в Рама бяха светили най-много два часа…“ Корабната лекарка знаеше, че денят тук продължава около тридесет часа. Възможно ли бе да се е намирала в безсъзнание толкова дълго? Или Рама отново ги изненадваше с нещо съвсем неочаквано? Никол погледна часовника си, който показваше времето, изминало от началото на втората изследователска акция и бързо направи някои пресмятания наум. „Изминали са тридесет и два часа, откакто съм тук долу. Защо още никой не е дошъл?“

Тя си припомни всички подробности до момента, в който се бе свлякла в ямата. Първо разговаряха с Уейкфилд, а след това се бе втурнала обратно в хамбара, за да огледа дупките. Ричард винаги си отбелязваше местоположението им, когато прекъсваха двупосочно радиовръзката помежду си или нещо я блокираше. А и Франческа знаеше точно къде…

Възможно ли бе нещо да се е случило с целия екипаж? Но в противен случай защо все още никой не я бе намерил? Никол се усмихна, опитвайки се да се противопостави на паниката, която я завладяваше. „Разбира се, че са ме открили, но съм била в безсъзнание и те са помислили…“ Но някакъв вътрешен глас опровергаваше подобни мисли. Ако наистина я бяха намерили, щяха да я извадят от дупката, при каквито и да е обстоятелства.

Никол неволно потрепери, когато внезапно я завладя ужас при мисълта, че може никога да не бъде открита. Тя се насили да мисли за нещо друго и започна внимателно да оглежда тялото си, за да прецени доколко бе пострадала при падането. Прокара внимателно пръсти по всеки сантиметър от главата си и напипа няколко подутини, включително и една по-голяма отзад на тила. Сигурно този удар е предизвикал мозъчното сътресение, предположи Никол. За щастие, не откри никакви счупвания, а малкото кръв от раната бе спряла отдавна да тече.

После французойката прегледа ръцете, краката и гърба си. Цялата бе в натъртвания и синини, но като по чудо нито една кост не бе счупена. Отвреме-навреме я пронизваше остра болка точно в основата на шията и Никол предположи, че бе пукнат гръбначен прешлен или защипан някой нерв. Щеше да се оправи, ако нямаше други скрити увреждания. Откритието, че тялото й бе останало почти невредимо след ужасното падане, временно повдигна духа на Никол.

Сега тя се зае да огледа малкото си владение. Намираше се в средата на тясна, но много дълбока правоъгълна дупка, дълга шест и широка една и половина крачки. С помощта на протегнатата си и ръка и лъча от фенера, Никол успя да определи височината на ямата приблизително на около осем и половина метра. Беше празна, с изключение на някакви разнородни метални парчета или части, нахвърляни на куп в единия край на дупката. Тя ги разгледа внимателно под светлината на фенерчето. Бяха дълги от пет до петнадесет сантиметра, повече от сто на брой и Никол установи, че имаше поне дванадесет различни вида. Някои бяха дълги и прави, други извити, а трети се състояха от няколко отделни парчета, свързани помежду си — напомняха й на купчина отпадъци от съвременен завод за стомана.

Стените на дупката бяха абсолютно гладки, на пипане материалът приличаше на нещо средно между метал и скала, но беше леденостуден. По повърхността им нямаше никакви неравности или издатини, които да послужат за опора на краката при изкачване — нищо, което можеше да окуражи Никол и да й вдъхне надежда, че ще успее да се измъкне от ямата. Използвайки портативните си медицински инструменти, тя се опита да изчегърта или отчупи парченце от стената, но не успя дори да одраска повърхността.

Отчаяна от съвършената гладкост на стените, французойката се върна обратно при купа метал. Искаше да провери дали не би могла да измайстори някаква стълба или платформа, с чиято помощ да успее да се повдигне достатъчно, за да се издърпа по-нататък на мускули извън ямата. Но след като огледа парчетата подробно, Никол окончателно се обезкуражи. Всичките бяха прекалено къси и тънки. Тя веднага прецени, че масата им не бе достатъчна, за да издържи теглото й.

Когато реши да хапне малко, Дьо Жарден съвсем се отчая, установявайки, че бе взела прекалено малко храна и вода, защото вместо това бе предпочела да се осигури с достатъчно лекарски инструменти и медикаменти, които можеха да са й необходими в случай, че намереха Такагиши ранен. Дори при изключително внимателно разпределение на провизиите, водата щеше да стигне само за един ден, а храната — за не повече от тридесет и шест часа.

Никол насочи лъча на фенерчето право нагоре. Светлината се отрази от покрива на хамбара. Замисли се отново за тази чудновата постройка и това я накара да си спомни събитията от деня преди падането й в ямата. Отново й направи впечатление колко се бе усилил сигнала за спешно повикване, когато бе излязла извън хамбара. „Страхотно — помисли си унило, — явно стените и покрива на тази сграда не пропускат радиовълните. Нищо чудно, че никой не отговори на повикването ми по предавателя.“

Спа, защото нямаше какво друго да прави. След осем часа се събуди внезапно, цялата разтреперана от един кошмарен сън. Седеше със своя баща и с дъщеря си в някакъв приятен провинциален ресторант нейде из Франция. Беше прекрасен пролетен ден и погледът на Никол бе привлечен от красивите цветя в градината, съседна на ресторанта. Келнерът дойде и постави пред Женевиев огромна чиния охлюви, задушени в масло и подправки. Пиер получи също толкова голяма порция печено пиле със сос от вино и гъби. После келнерът се усмихна на Никол и се отдалечи. Постепенно тя проумя, че няма да получи нищо…

Досега никога не й се бе налагало да узнае какво значи истински глад. Дори по време на ритуала Поро, след като лъвчетата бяха отмъкнали провизиите й, тя не бе изпитала мъчителна нужда от храна. Преди да заспи, Никол си бе обещала, че внимателно ще разпредели оставащото й ядене, но сега вече спазмите в стомаха й бяха разкъсващи. Тя се нахвърли с треперещи ръце върху пакетите с храна и с огромно усилие на волята се въздържа да не изяде всичко до последната троха. Тя уви внимателно оскъдните остатъци от храна, прибра ги в един от джобовете си и закри лицето си с ръце. За първи път откакто бе пропаднала в ямата, Никол остави сълзите си да текат на воля.

Също така, най-накрая, тя си позволи да я завладее мисълта колко ужасно и мъчително ще бъде да умре от глад. Опита се да си представи как ли се чувства човек, който губи сили, изнемогващ от глад, и накрая издъхва след кошмарни страдания. Дали смъртта всъщност настъпва бързо, или е постепенен процес, като всеки следващ момент е още по-ужасен и болезнен от предишния?

— Тогава по-добре краят да настъпи скоро! — извика Никол, за миг изпаднала в пълна безнадеждност. Цифрите на часовника й светеха в мрака, отброявайки последните скъпоценни секунди от нейния живот.

Изминаха няколко часа. Никол се чувстваше все по-слаба и отчаянието й нарастваше. Седеше, свела глава, в един от студените ъгли на ямата. Вече почти бе решила да се откаже от всякаква надежда и окончателно да се примири с неизбежната гладна смърт, когато неочаквано чу в съзнанието си някакъв вътрешен глас, който властно и окуражаващо й заповяда да не се предава. Той казваше на Никол, че всеки миг, независимо от трудностите, е скъпоценен и удивителен, стига човек да е жив, и че дори само да можеш да чувстваш и мислиш, без значение при какви обстоятелства, е поразително чудо на природата. Никол пое бавно и дълбоко дъх и отвори очи. „Ако ми е предопределено да умра тук — каза си тя, — то нека поне го направя устремена към живота“. Дьо Жарден реши през времето, което й оставаше, да си припомни всички най-важни и скъпи на сърцето й мигове.

Тя все още хранеше слаба надежда за спасение, но винаги се бе отнасяла практично към нещата и сега разумът й подсказваше, че едва ли й оставаха повече от няколко часа живот. Докато си припомняше бавно и сладостно своите най-скъпоценни преживявания, Никол няколко пъти си поплака, без да се опитва да сдържа сълзите си. Това бяха сълзи на радост, защото отново можеше да преживее отдавна отминали мигове, но и сълзи на мъка и горчивина, тъй като съзнаваше, че това вероятно бе последното й съприкосновение с хранителницата на нейните спомени. Не следваше някаква определена последователност, докато пътешестваше из своето минало, нито пък се опитваше да категоризира, оценява или сравнява отделните неща, които й се бяха случвали. Тя просто преживяваше всичко отново, в съвсем произволен ред, така, както спомените изникваха в нейното съзнание. Но сега всяка една случка бе обогатена и преобразена от изострените й възприятия.

Нейната майка заемаше специално място в паметта й. Тя бе умряла, когато Никол бе едва десетгодишна, и поради това бе запазила в съзнанието на дъщеря си всички черти, характерни за една кралица или богиня. Анауи Тиасо наистина беше изключително красива жена, необикновено висока африканка с абаносовочерна кожа и царствена осанка. Всички нейни образи, които Никол бе съхранила в своето съзнание, бяха обвити в меко сияние.

Припомни си как майка й, седнала в гостната стая на къщата им в Шили-Мазарен, я повикваше при себе си и я караше да седне на нейния скут. Четеше й всяка вечер, преди Никол да заспи. Повечето от историите бяха приказки за принцове и замъци, за красиви и щастливи хора, които успяваха да се преборят с всяка трудност. Гласът на Анауи бе топъл и нежен. Очите на малкото момиченце се притваряха и тя се унасяше в сън, докато майка й пееше някоя приспивна песен.

В нейното детство неделята бе един много специален ден. През пролетта ходеха в парка и играеха по поляните. Анауи преподаваше уроци по бягане на малката си дъщеричка. Никол никога не бе виждала нещо по-красиво от майка си, която като младо момиче бе печелила международни лекоатлетически състезания, стрелнала се през тревата грациозна и пъргава като газела.

Тя естествено си спомняше всички подробности от пътуването им с Анауи до Брега на слоновата кост заради ритуала Поро. Майка й бе бдяла над нея и я бе прегръщала в нощите преди началото на церемонията. По време на тези дълги и мъчителни часове малката Никол се бе борила със страха и винаги на следващия ден Анауи бе отговаряла спокойно и търпеливо на всичките й въпроси и я бе успокоявала, че хиляди други момиченца са преминавали без особени трудности през ритуала Поро — обред, ознаменуващ прехода от една възраст в друга.

Един от най-съкровените спомени за Дьо Жарден от времето на това пътуване бе нощта, която двете с Анауи прекараха в един хотел в Абиджан, преди на следващия ден да вземат самолета за Париж. През тридесетте часа, откакто заедно с останалите момиченца Никол премина през отделните етапи на церемонията, с майка й бяха обсъждали ритуала няколко пъти, но съвсем бегло и все още Анауи не бе дала никаква оценка за представянето на дъщеря си. Във всеки случай Омех и останалите старейшини на селото не бяха пестили хвалбите си за това колко изключително се бе проявила, но никое мнение не е по-важно за едно дете от това на майка му. Накрая, точно преди вечеря, Никол събра кураж и запита колебливо:

— Добре ли се справих, мамо? Имам предвид, по време на Поро.

Анауи избухна в сълзи:

— Дали се справи добре? Това ли ме питаш? — Тя здраво прегърна дъщеря си със своите дълги и изящни ръце и я повдигна във въздуха. — Скъпо мое, толкова съм горда с теб, че мога да се пръсна от радост! — каза Анауи, вдигнала Никол високо над главата си. Малкото момиченце се хвърли в прегръдките на майка си и цели петнадесет минути двете плакаха, прегръщаха се и се смяха щастливо.

Космонавт Дьо Жарден лежеше по гръб в ямата и сълзите, бликнали, докато преживяваше отново скъпи на сърцето й мигове, се стичаха настрани по нейното лице и мокреха слепоочията й. Вече близо час съзнанието на Никол бе заето с мисли за дъщеря й. Тя си припомняше всички по-важни моменти от живота на Женевиев още от самото й раждане. Върна се назад, към ваканцията, прекарали заедно в Америка преди три години, когато дъщеря й бе на единадесет. Тогава между тях се бе установило истинско приятелство. Особено близки се почувстваха в деня, когато бяха тръгнали по маршрута Саут Кайбаб в посока към Големия каньон. Двете се спираха при всяка от обяснителните табелки покрай пътечката и любопитно разглеждаха следите, отпечатани по повърхността на планетата Земя преди милиарди години. Обядваха на една скала, надвиснала над безводното плато Тонто. През нощта лагеруваха край брега на могъщата река Колорадо. Поставиха спалните си постелки плътно една до друга и чак до сутринта, хванали се за ръце, те разговаряха и споделяха своите мечти.

„Едва ли щях да замина на подобна екскурзия, ако не беше ти — каза си Никол, чиито мисли сега се насочиха към нейния баща. — Именно ти пръв прецени, че точно тогава бе най-подходящото време да направя това пътуване с Женевиев.“ Винаги бе считала баща си за най-важния човек в своя живот. Той бе неин приятел, изповедник, интелектуален събеседник и най-верен поддръжник при всякакви обстоятелства. Пиер дьо Жарден бе присъствал на раждането на дъщеря си и бе стоял неотлъчно до нея във всеки един съдбоносен миг от живота й. Сега именно той липсваше най-много на Никол, докато лежеше сама и изоставена на дъното на тази рамианска дупка. И желаеше не друг, а той да бъде човекът, с когото да проведе последния си разговор.

В нейното съзнание не изникваше някакъв конкретен спомен, свързан с Пиер, струващ й се по-значим от всички останали. Не можеше да определи кой от общите им мигове заедно би предпочела да изживее отново. Всички по-важни събития от живота на Никол преминаха като на филмова лента пред очите й и във всеки кадър присъстваше и образът на нейния баща. А нещата невинаги бяха свързани с щастливо преживяване. Например тя ясно си спомняше как двамата бяха стояли един до друг в саванната област недалеч от Нидугу, стиснали ръцете си мълчаливо, и бяха плакали тихо, докато пред тях в африканската нощ се развихряха пламъците на погребалната клада, върху която изгаряше тялото на Анауи. Все още си спомняше неговата топла и силна прегръдка, когато дълго бе ридала в ръцете му, нещастна поради неуспеха си да спечели националния конкурс за ролята на Жана Д’Арк. Тогава Никол бе на петнадесет години.

Бяха се преместили да живеят в Бовоа година след смъртта на майка й и останаха там — една необичайна двойка — докато Никол не завърши третата година от следването си в университета в Тур. Животът им заедно протичаше съвсем идилично. След като се прибереше от училище с велосипеда, тя тръгваше да се скита из горите около вилата, а Пиер седеше в кабинета си и пишеше своите исторически романи. Когато настъпеше време за вечеря, Маргьорит ги викаше със звънеца и после се качваше на своя велосипед, приключила със задълженията си за деня, за да се прибере при мъжа и децата си в Люин.

През летните ваканции двамата пътуваха из Европа и посещаваха средновековните замъци и градове, в които се разиграваше основното действие в книгите на Пиер. Никол знаеше много повече за Еленор от Аквитания и нейния съпруг Хенри Плантагенет, отколкото за настоящите политически лидери във Франция и Западна Европа. Когато през 2181 година баща й спечели наградата за историческа литература „Мари Рено“, тя го придружи до Париж и присъства на церемонията по връчването на приза. Никол седеше на първия ред в огромната зала, облечена в бяла блуза и пола, които Пиер й бе помогнал да избере, и слушаше как водещият изброява качествата на баща й.

Все още си спомняше част от речта на мосю Дьо Жарден при връчването на наградата:

— Често ми задават въпроса — заяви баща й накрая — дали в живота си съм успял да постигна някоя мъдрост, за която искам да разкажа на бъдещите поколения. — Пиер погледна право към дъщеря си и продължи: — Да. Бих желал да споделя с моята скъпа дъщеря Никол и с всички други млади момичета и момчета по света едно скромно прозрение: две неща на този свят са наистина безценни — познанието и любовта. Нищо друго — нито властта, нито славата само заради самата нея, нито обществената кариера могат да донесат такова дълготрайно удовлетворение и щастие. Защото, ако в последния миг от живота си човек не може да каже „Аз обичах“ и „Аз придобих знания“, то тогава той не би могъл да каже и „Бях щастлив“.

„Аз бях щастлива — каза си Никол — и главно благодарение на теб. Ти нито веднъж не ме разочарова и аз можех винаги да разчитам на твоята подкрепа, дори и в най-трудните моменти от живота ми.“ Както очакваше, мислите й я отведоха към онова лято на 2184 година, когато всичко в живота й се бе развивало с такава главоломна скорост, че тя бе загубила контрол върху него. Само за шест седмици Никол успя да спечели златен олимпийски медал, да преживее кратка, но изключително пламенна любов с принца на Уелс и да се завърне във Франция, където призна на баща си, че е бременна.

Тя си спомняше най-важните събития от този период така ясно, сякаш се бяха случили вчера. Никога досега в своя живот Никол не бе изпитвала подобна бурна радост и щастлива възбуда, както когато стоеше на почетната стълбичка на стадиона в Лос Анжелис със златен медал на гърдите и приветствените викове на стотици хиляди зрители отекваха в ушите й. За този миг бе мечтала цял живот. Повече от седмица името Никол дьо Жарден стоя в центъра на внимание на световните средства за масова информация. Снимката й бе на първата страница на безброй много вестници, във всички спортни предавания по телевизията се говореше най-много за нея.

Когато Никол излезе от студиото на олимпийския стадион след последното си интервю, към нея се приближи млад англичанин с очарователна усмивка, представи се като Дарън Хигинс и й подаде някаква картичка. Оказа се написана на ръка покана за вечеря не от някой друг, а лично от принца на Уелс, бъдещия Хенри XI, крал на Великобритания.

„Вечерята беше наистина омайващо великолепна — припомни си Никол, забравила за кратко отчайващото си положение тук, в Рама. — Принцът се държа очарователно. А следващите два дни бяха просто вълшебни.“ Но когато тридесет и девет часа по-късно тя се събуди в спалнята на Хенри в кралския апартамент в Уестууд, приказката внезапно свърши. Нейният принц, държал се толкова нежно и внимателно до този момент, сега се мръщеше и се дразнеше от всичко. Никол, която нямаше кой знае какъв опит в любовта, се постара да разбере какво не е наред, но накрая постепенно проумя, че вълшебният сън бе отлетял. „Била съм просто поредното завоевание, знаменитостта на деня — помисли си тя сега. — Но не и подходящият човек за една продължителна връзка.“

Никога нямаше да забрави последните думи, които й каза принцът, когато се разделяха в Ню Йорк. Докато тя бързо прибираше нещата си, той се въртеше смутен около нея и не разбираше защо е толкова разстроена. Никол не отговори на нито един от въпросите му и отблъсна всеки опит на Хенри да я прегърне.

— Но какво очакваше? — извика накрая той, без да крие гнева и объркването си. — Че ще се понесем по слънчевите лъчи и ще живеем щастливо заедно за вечни времена? Хайде, Никол, трябва да разбереш — това е реалността. Добре знаеш, че моят народ никога няма да приеме за своя кралица една полуафриканка.

Тя си бе тръгнала, преди Хенри да успее да види сълзите й.

„И така, мила моя Женевиев, напуснах Лос Анжелис с две новопридобити скъпоценни неща. Притежавах златен медал и носех в себе си едно чудесно малко бебе.“ Мислите й бързо прелетяха през последвалите няколко седмици на тревога и терзания до момента, в който, самотна и отчаяна, Никол накрая бе събрала смелост да говори с баща си.

— Аз… аз не зная какво да правя — тя промълви колебливо, когато през една септемврийска утрин двамата с Пиер седяха във всекидневната на вилата им в Бовоа. — Зная, че ужасно те разочаровах, а също и себе си, но трябваше да те попитам дали мислиш, че е възможно… Искам да кажа, ако реша, мога ли да остана тук, в Бовоа и да се опитам…

— Разбира се, Никол — прекъсна я баща й. Той тихо плачеше. За последен път го бе видяла да плаче при смъртта на майка й. — Ще сторим това, което е най-добре — продължи Пиер и я придърпа в прегръдките си.

„Какъв късмет имах — помисли си Никол. — Той бе готов да приеме и разбере всичко. Нито веднъж не ме упрекна, не зададе нито един въпрос. Когато му казах, че Хенри е бащата на бебето и че не искам никой друг да узнае това, най-малкото Хенри или детето, той ми обеща, че ще запази моята тайна. И наистина го направи.“

Внезапно Рама бе осветена от настъпването на новия ден. Никол се изправи, за да огледа по-ясно мястото, където се намираше. Светлината достигаше единствено до центъра на ямата, но и двата края продължаваха да тънат в тъмнина. Въпреки безнадеждното положение, в което се намираше, космонавт Дьо Жарден се чувстваше изненадващо бодра и с приповдигнат дух.

Погледна към покрива на хамбара, през който се виждаше еднообразното небе на Рама, и си помисли за последните няколко часа, през които се бе връщала назад към най-важните мигове от живота си. Внезапно й се прииска да се помоли. От двадесет години не бе произнасяла нито една молитва, но сега Никол се отпусна на колене в средата на дупката, където бе най-осветено. „Мили боже — каза тя, — знам, че е вече доста късно, но ти благодаря за баща си, за майка си и за моята дъщеричка. Както и за всички чудесни мигове през живота ми. — Никол погледна отново нагоре, усмихна се и в очите й се появи закачлив блясък. — А сега няма да откажа и малко помощ.“