Рама II

44. Още едно подземие

Ричард и Никол си имаха по-сериозни грижи, затова повече не си губиха времето да говорят за Франческа. Когато стигнаха до централния площад, те откриха, че портативната им палатка беше изчезнала. Никой не се отзова на многократните им почуквания по металния капак, закриващ отвора към убежището на птицеподобните. Сега вече двамата ясно съзнаваха в колко несигурно и опасно положение се намират.

Ричард изпадна в унило и мрачно настроение. Почти не говореше. Извини се на Никол за необщителността си, като й обясни, че му е присъщо да се затваря в себе си винаги, когато се чувства объркан и несигурен. В продължение на няколко часа се занимава с компютъра си, като само от време на време се обръщаше към спътничката си, за да запита нещо във връзка с географското положение на Ню Йорк.

Никол лежеше върху спалната си постелка и обмисляше дали не бе възможно да преплуват през Цилиндричното море. Не се смяташе за особено добър плувец. По време на тренировките й бяха необходими около петнайсет минути, за да измине един километър, и то в спокойните води на басейн. Но сега щеше да й се наложи да плува цели пет километра през бурното и леденостудено чуждоземно море. А почти сигурно беше, че биотите-акули или други не по-малко несимпатични създания също щяха да им правят компания.

Размислите й прекъсна едно жизнерадостно дебело човече, високо не повече от двайсет сантиметра.

— Желаете ли да пийнете, прекрасна девойко? — запита я Фалстаф. Никол се обърна на едната си страна и разгледа робота отблизо. Той приближи до устата си голяма халба с някаква течност и отпи една огромна глътка, разливайки малко по брадата си. Изтри уста с ръкава на дрехата си и се оригна. — Ако обаче не сте жадна — продължи той със силен английски акцент, като прокара ръка към предницата на панталоните си, — то тогава мисля, че сър Джон ще може да ви научи на някои работи под завивките. — Мъничкото личице пред нея се хилеше похотливо. Държанието му беше грубо, но забавно.

Никол се изсмя. Фалстаф също избухна в кикот.

— Не само остроумие аз притежавам — заяви той, — но и на хората около мен влияя, като им разбуждам мисълта.

— Знаеш ли — обърна се французойката към Ричард, който седеше на известно разстояние от тях и ги наблюдаваше, — ако един ден ти омръзне да бъдеш космонавт, можеш да се заемеш с производство на детски играчки. Ще натрупаш милиони.

Уейкфилд се приближи и взе в ръце Фалстаф. Благодари на Никол за комплимента й, след което продължи много сериозно:

— Струва ми се, че разполагаме с три възможности. Можем да се опитаме да преплуваме Цилиндричното море; да поразузнаем из Ню Йорк и да видим дали няма да успеем да съберем достатъчно строителен материал, от който да си направим нещо като лодка, а можем също и да останем да чакаме тук, докато някой не дойде да ни вземе. Така или иначе, не гледам особено оптимистично на нито един от трите възможни начини на действие.

— Тогава какво предлагаш?

— Ами, мисля, че е най-добре да изберем един компромисен вариант. Когато светлините в Рама се включат отново, ще претърсим внимателно главните части на града — на първо място около трите площада — и ще се опитаме да намерим някакви материали, от които да си построим нещо като лодка. За тази дейност ще отделим един, най-много два, рамиански дни. Ако не успеем да открием нищо подходящо, ще преминем към другата възможност — да преминем морето с плуване. Не вярвам, че някога ще се появи спасителна група.

— Планът ти ми се струва добър. Но има един проблем, с който трябва да се заемем на първо място. Не разполагаме с достатъчно храна — всъщност това е доста меко казано. Ето защо няма да е зле, ако още сега се опитаме да извадим от дупката и останалата част от пъпеша-манна, преди да се заемаме с претърсването на Ню Йорк. Така ще сме взели предохранителни мерки срещу евентуални изненади.

Ричард се съгласи с Никол, че ще е най-разумно първата им стъпка да бъде осигуряването на резервна храна. Той обаче не хареса идеята да използват отново въжето от преплетени медицински конци.

— Имала си голям късмет и то в много отношения — заяви той. — Не само този шнур е издържал на тежестта ти и не се е скъсал, но и импровизираният пояс, който си увъртяла около кръста си, не се е изместил, така че те е предпазил от нараняване. Но виждаш, че въжето е успяло да пререже ръкавиците ти на две места и почти е разкъсало пояса.

— Добре, добре. А каква друга идея имаш?

— Очевидно най-подходящ за целта е материалът, от който е направена мрежестата решетка. Наистина ще свърши идеална работа, ако успеем да се снабдим с част от него, без това да ни навлече някакви неприятности. Тогава аз ще сляза в ямата и ще ти спестя труда да…

— Нищо подобно — прекъсна го Никол, като се усмихна. — С цялото уважение, което изпитвам към теб, Ричард, трябва да ти кажа, че сега не е времето да проявяваш излишна мъжественост и кавалерство. Идеята ти да използваме парчета от кордите на мрежата е наистина страхотна. Но ти си прекалено тежък. Ако се случи нещо, никога няма да успея да те изтегля обратно. — Тя го потупа по рамото. — Надявам се, че няма да се обидиш, но трябва да ти кажа, че освен всичко друго, аз съм и доста по-атлетична от теб.

Уейкфилд се престори на дълбоко засегнат и с наранена гордост:

— Но къде останаха традиционните схващания? Къде е уважението към мъжа, който извършва велики подвизи, изискващи сила и ловкост? Нима си забравила анимационните филмчета от своето детство?

Никол се засмя от все сърце.

— Не, разбира се, скъпи мой — весело каза тя. — Но ти не си Попай, нито пък аз съм Олив Ойл1.

— Не съм сигурен, че мога да понеса подобно нещо — заяви Ричард и енергично поклати глава. — Да открия на трийсет и четири години, че не съм Попай… Това напълно разбива представата за собствената ми личност! — Той нежно прегърна Никол през раменете. — Какво ще кажеш? Дали да се опитаме да поспим още малко, преди да се е зазорило?

Но никой от тях не успя да заспи. Лежаха един до друг върху постелките си насред открития площад, всеки зает със собствените си мисли. По едно време Никол чу, че Ричард се размърда.

— И ти ли не спиш? — прошепна тя.

— Аха. Дори се опитах да кажа на ум имената на всички Шекспирови герои, но пак не успях да се унеса. Преброих обаче над сто…

Дьо Жарден се изправи на лакът и погледна мъжа до себе си.

— Кажи ми, Ричард, какво те накара да се запалиш толкова много по Шекспир? Знам, че си израснал в Стратфорд, но въпреки това ми е трудно да си представя, че човек с такава техническа мисъл, занимаващ се с компютри, изчисления, сложни чертежи и подобни математически дейности, може да бъде толкова очарован от един драматург.

— Според моя психолог това мое увлечение представлява всъщност „подсъзнателно желание да избягам от действителността“. Тъй като реалността и реално съществуващите хора не ми харесват, според него аз си измислям свой собствен свят. Само че не от нищото, а като обогатявам и допълвам прекрасната и приказна вселена, вече създадена от един гений.

— Шекспир беше моят бог — продължи Ричард след няколко мига мълчание. — Когато бях на девет-десет години, любимото ми занимание бе да се разхождам из парка, през който минава река Ейвън, и да разглеждам статуите на Хамлет, Фалстаф, лейди Макбет, принц Хал и други Шекспирови герои. Обичах да прекарвам следобедите си там и да си измислям допълнителни истории с тях. По този начин се бавех нарочно и се прибирах вкъщи възможно най-късно. Ужасно се страхувах от баща си и ме побиваха тръпки само от мисълта, че той си е в къщи… Никога не знаех какво може да направи в следващия момент. Но всъщност едва ли ти е приятно да слушаш подобни истории — внезапно прекъсна разказа си Ричард. — Всеки има спомени от детството си, които му причиняват страдания. По-добре да говорим за нещо друго.

— Напротив, трябва да говорим именно за това, което чувстваме и преживяваме — отвърна Никол, сама учудена, че изказва подобна мисъл пред Ричард. — Лично аз също много рядко споделям такива неща с някого.

Уейкфилд се обърна и я погледна. После бавно протегна ръка и Никол нежно преплете пръстите си с неговите.

— Баща ми работеше към „Британски железници“ — продължи след малко Ричард. — Беше много умен и интелигентен човек, но не умееше да общува с хората и обикновено не успяваше да прояви истинските си способности. Ето защо, когато завършил университета в Съсекс, му било много трудно до си намери подходяща работа. Тогава времената са били тежки. Икономиката едва започвала да се възстановява от Големия хаос… Когато моята майка му казала, че очаква дете, баща ми бил ужасно загрижен и доста объркан, защото това увеличавало отговорността му за семейството. Затова незабавно започнал да търси някаква сигурна и добре платена работа. По това време правителството задължило всички държавни транспортни компании, включително „Британски железници“, да набират служителите си въз основа на обективните резултати от специални тестове. Моят баща винаги е успявал да се представи успешно при подобен вид проверки и така бил назначен за шеф на отдела „Маршрутен контрол“ в Стратфорд. Той обаче мразеше работата си, която беше отегчителна, еднообразна и не представляваше никакво предизвикателство за човек, завършил университет с научна степен. Мама казваше, че когато съм бил съвсем малък, баща ми на няколко пъти се опитвал да си намери по-интелектуална и отговаряща на способностите му работа, но всеки път се провалял на интервютата. По времето, когато бях седем-осемгодишен, той отдавна вече се бе отказал да търси друга реализация в живота и се беше примирил. Стоеше вкъщи и се оплакваше. Пиеше непрекъснато и превръщаше живота на всички в истински ад.

Внезапно Ричард се умълча. Очевидно му беше ужасно мъчително да разбужда отново призраците на своето детство. Никол силно стисна ръката му.

— Много ми е мъчно за теб, приятелю — каза тя.

— На мен също ми беше много мъчно — промълви Уейкфилд и гласът му потрепери. — Бях съвсем малък, но изпълнен с горещо любопитство и жажда за интересни преживявания. Връщах се в къщи възбуден и ентусиазиран от някаква случка в училище или силно впечатлен от нещо ново, което бях научил, а баща ми ме посрещаше мрачен и мърморещ. Веднъж — бях едва на осем години — се прибрах у дома рано следобед и започнах да споря за нещо с него. Беше свободният му ден и както обикновено, той пиеше още от сутринта. Мама беше отишла да пазарува. Вече не знам за какво точно се скарахме, но си спомням как му казах, че греши за нещо. Бе нещо съвсем маловажно, но тъй като продължих да споря с него, внезапно баща ми ме удари с всички сили през лицето. Политнах назад и се ударих в стената, а от носа ми потече кръв. Оттогава, докато не станах на четиринайсет и вече можех да се защитавам, аз никога не се прибирах вкъщи, ако майка ми не беше там.

На Никол й се струваше просто невероятно един голям мъж да удари с цялата си ярост осемгодишно дете. „Що за човек е този, който може да разбие носа на собствения си син?“ — каза си тя.

— Винаги съм бил извънредно стеснителен — продължи да разказва Ричард. — Дори си бях внушил, че съм наследил от баща си неспособността да общувам с хора, затова нямах много приятели сред връстниците си. Но, естествено, аз жадувах за човешка компания и за някой, с когото да се чувствам близък. — Уейкфилд погледна Никол и замълча, потънал в спомените си. — Ето защо героите на Шекспир станаха мои приятели. Всеки следобед отивах в парка и четях неговите пиеси, потапяйки се в света на невероятната му фантазия. Знаех наизуст цели сцени. След това разговарях с Ромео, Ариел или Жак, докато бавно вървях към къщи.

На Никол не й бе трудно да си представи останалата част от историята на Ричард. „Досещам се какъв си бил като юноша — самотен и затворен в себе си, стеснителен и неумеещ да изразява чувствата си. Жадният ти интерес към Шекспир е представлявал начин да избягаш от болката. Около твоя дом са се намирали всички театри и ти си можел да видиш как приятелите ти оживяват на сцената.“

Съвсем импулсивно, Никол се наведе и леко целуна Ричард по бузата.

— Благодаря ти, че ми се довери — каза му тя.

Още щом се развидели, те се запътиха към мястото, където се намираше мрежестата решетка. Никол се изненада страшно много, виждайки, че всички места, които бе срязала със скалпела, когато се беше опитвала да освободи кадифената птица, вече бяха съединени отново и кордите изглеждаха като нови.

— Явно тук е идвал биот-монтьор — предположи Ричард. Не изглеждаше особено впечатлен след всички чудеса, когато бе видял досега.

Отрязаха няколко дълги въжета и тръгнаха обратно към хангара. Докато вървяха, Уейкфилд провери еластичността на материала и установи, че се удължава около петнадесет процента, но винаги, макар и бавно, възстановява първоначалните си размери. Това ставаше с различна бързина, в зависимост от времето, през което въжето е било обтегнато. Уейкфилд тъкмо бе започнал да разглежда структурата на материала отвътре, когато пристигнаха при хангара.

Никол веднага се залови за работа. Завърза единия край на въжето към някакъв подобен на пън предмет, намиращ се извън хангара и се спусна по стената към дъното на ямата. Задачата на Ричард бе да следи да не се случи нещо непредвидено и да бъде готов да окаже помощ в случай на опасност. Само след минута французойката вече бе в дупката. Тя потрепери, припомняйки си колко безпомощна и изоставена се бе чувствала тук само преди няколко дни, но бързо насочи вниманието си към това, заради което се намираше отново в тази яма. Беше огънала една от медицинските си сонди така, че да може да я използва като кука и сега пъхна единия й край дълбоко в прореза, който беше направила в пъпеша със своя скалпел. Закрепи здраво другия край на импровизираната кука към раницата си и се заизкачва бързо и без произшествия нагоре.

— Е — усмихна се тя на Ричард и му подаде да носи пъпеша-манна, — време е вече да продължим с план А.

— Слушам — отвърна й той. — Сега поне знаем с какво ще пируваме следващите десет пъти.

— Девет — поправи го Никол и се засмя. — След като те видях какво количество изяждаш, реших да направя една малка корекция в първоначалните си изчисления.

Без да губят време, двамата се отправиха към западния площад, кръстосаха го няколко пъти надлъж и нашир и внимателно претърсиха околните улички. Не откриха обаче нищо, което би могло да им послужи за строеж на лодка. Въпреки това Ричард най-накрая успя да види стоножка — докато претърсваха площада, един такъв биот прекоси по диагонал откритата площ. Уейкфилд опита какво ли не, само и само да накара или подмами стоножката да се спре. Даже легна на пътя й, а после започна да я удря по главата с раницата си, но без никакъв успех. Никол се заливаше от смях и просто не можеше да се сдържи да не се разкикоти отново, дори и когато Ричард се приближи до нея, разгневен от своя провал.

— Тази стоножка е напълно безполезна — оплака се той.

— За какво, по дяволите, служи въобще? Не носи нищо със себе си, доколкото виждам няма сензорни пипала. Единственото, което прави, е да си се движи весело и безгрижно насам-натам.

— Технологичните постижения на една високоразвита извънземна цивилизация са неотличими от вълшебството. — Никол цитира едно от любимите изказвания на Ричард.

— Но в този проклет биот няма нищо вълшебно! — отвърна й Уейкфилд, леко ядосан от това, че му се присмива.

— Той е просто ужасно тъп!

— И какво щеше да направиш, ако го беше спрял?

— Ами, щях да го разгледам по-подробно, какво друго?

— Струва ми се, че е по-умно да си пестиш силите за по-важни задачи. Хич не ми се вярва някоя от тия стоножки да може да ни помогне да се измъкнем от острова.

— Всъщност — отвърна малко рязко Ричард — сега вече виждам, че начинът ни на действие е напълно погрешен. Едва ли ще намерим нещо подходящо за направата на лодка тук, на повърхността — очевидно биотите редовно прибират всички излишни отпадъци и материали. Трябва да търсим други скривалища под земята, подобни на птичето убежище. Бихме могли да използваме многоспектровия радар, с който да установим ако някъде под повърхността на града има дупки или празни пространства.

Отне им доста време, докато открият второто подземие, макар то да се намираше на не повече от двеста метра встрани от средата на западния площад. Отначало обсегът на търсенето им бе съвсем малък, но след час Ричард и Никол се убедиха, че навсякъде под площада „земята“ е плътна, затова решиха да претърсят и околните улици и алеи. Точно по средата на една задънваща се пресечка, от трите страни на която се издигаха високи небостъргачи, те откриха друг метален капак. Той не бе замаскиран с нищо и бе точно копие на първия, който закриваше отвора към птичето убежище — с правоъгълна форма, дълъг десет и широк шест метра.