Рама II

33. Безследно изчезнал

— Адмирал Хайлман?

— Да, генерал О’Туул?

— Има ли някой при вас?

— Съвсем сам съм. Събудих се едва преди няколко минути. Срещата ми с доктор Браун е чак след един час. Защо ми се обаждате толкова рано?

— Докато спяхте, получих свръхсекретно закодирано съобщение от военния щаб на СНП. Отнася се до „Триединство“. Искат да ги осведомим за положението в момента.

— Какво имате предвид?

— Можем ли да разговаряме спокойно по този канал, адмирале? Надявам се, че сте изключили автоматичното записващо устройство?

— Да, вече го изключих.

— Желаят да ги информираме по два въпроса. Първо, успял ли е Борзов да разкрие на някого своя RQ код, преди да умре? И второ, има ли някой друг от екипажа, на когото да му е известно нещо за „Триединство“?

— Сам знаете отговорите и на двата въпроса.

— Трябваше да се уверя, че не сте разговаряли с доктор Браун. Настояват да ви попитам, преди да им изпратя закодиран отговор. Как мислите, за какво е всичко това?

— Нямам представа, Майкъл. Може би някой там, на Земята, е започнал да нервничи. Предполагам, че смъртта на Уилсън доста ги е стреснала.

— Аз лично бях ужасен, повярвайте. Но не чак толкова, че да си помисля за „Триединство“. Питам се дали им е известно нещо, което ние не знаем?

— Е, предполагам, че скоро ще разберем. Всички в МКА настояват, че трябва да напуснем Рама при първия удобен случай. Хич не им е по вкуса дори и решението ни първо да дадем няколко часа почивка на екипажа. Този път съм сигурен, че няма да отстъпят.

— Адмирале, спомняте ли си, когато веднъж по време на полета ни към Рама разговаряхме заедно с генерал Борзов за предполагаемите условия, при които би могло да се наложи да задействаме „Триединство“?

— Съвсем смътно. Защо питате?

— Все още ли не сте съгласен с Борзов, когато той настояваше, че трябва да сме наясно защо въобще е предвиден планът „Триединство“? Тогава вие смятахте за ненужно да се задълбочаваме лично в логическите обосновки на операцията, приемайки за напълно достатъчен факта, че има хора на Земята, според които е съвсем вероятно Рама да представлява смъртоносна опасност.

— Боя се, че не разбирам какво точно имате предвид, генерале. Защо ми задавате тези въпроси?

— Защото ми е необходимо вашето съгласие, Ото. Искам в отговора си до военния щаб на Съвета на правителствата да ги попитам за причината, поради която се интересуват от положението на „Триединство“ в момента. Мисля, че имаме право да знаем, ако ни застрашава опасност.

— Естествено, че можеш да помолиш за допълнителна информация, Ото, но мога да се обзаложа, че просто правят обичайното запитване.

Когато Янош Табори се събуди, в Рама все още цареше мрак. Докато навличаше летателния си костюм, той прехвърли наум всички операции, необходими за прехвърлянето на биота-паяк на „Нютон“. Ако заповедта за напускане на Рама се потвърдеше, щяха да я напуснат малко след като се зазори. Янош прегледа набързо на портативния си компютър правилата в случай на спешно оттегляне и ги актуализира спрямо конкретната ситуация, като добави към тях новите задачи, които пренасянето на биота щеше да изисква. Погледна часовника си. Оставаха само петнадесет минути до настъпването на новия рамиански ден, естествено, ако денонощния цикъл на Рама не се изменяше. Янош се изсмя тихичко. До тези момент тя им беше предложила толкова много изненади, че съвсем не можеше да очаква светлините да се появят в очаквания момент. Но в случай, че Рама не предвиждаше нова промяна, Табори нямаше никакво намерение да пропусне рамианския изгрев. Закуската щеше да почака.

На около стотина метра от палатката му се намираше клетката с биота-рак. Той не бе променил положението си и не се бе помръднал от момента, в който предишния ден го бяха вдигнали и отделили от останалите биоти. Янош освети солидната прозрачна стена на клетката и провери дали нещо не подсказваше, че пленникът се е размърдал през нощта. Но биотът продължаваше да стои на съвсем същото място. Тогава унгарецът се отдалечи от лагера в посока към морето.

Докато очакваше новия ден, което в Рама настъпваше като внезапен взрив от ярка, ослепителна светлина, Янош Табори се замисли за последните думи, които бяха разменили с Никол предишната вечер. Безпокоеше го начинът, по който тя толкова неочаквано и без сянка на съмнение им бе разкрила най-вероятната причина за болките, измъчвали генерал Борзов вечерта, когато бе настъпила смъртта му. Янош ясно си спомняше вида на апендикса му — беше напълно здрав. Нямаше съмнение, че първоначалната диагноза бе погрешна. Но защо Никол не бе споделила с него за допълнителната проверка, при която бе установила отравяне с лекарства? Особено след като водеше разследване?

Единственият извод, до който Янош достигна бе, че доктор Дьо Жарден вече не се доверяваше на способностите му или поради някаква причина подозираше, че именно той е дал въпросното лекарство на Борзов, без да се консултира с нея. Каквото и да си мислеше Никол, той щеше да се постарае да го разбере. Внезапно му хрумна нещо много странно, очевидно породено от собственото му чувство за вина. Възможно ли бе доктор Дьо Жарден да бе разбрала по някакъв начин за проекта Шмид-Хагенест и сега да ги подозира и четиримата?

За пръв път Табори на свой ред се запита дали всъщност болките, измъчвали толкова жестоко Валери Борзов, не са били наистина насилствено причинени? Спомни си възбудения и хаотичен разговор, който четиримата бяха провели два часа след като Дейвид Браун бе научил, че е определен да остане на „Нютон“ по време на първото посещение в Рама. „Трябва да говориш с него, Ото! — бе казал на адмирал Хайлман разгневеният и разочарован доктор Браун. — Трябва да го убедиш да се откаже от решението си.“

Тогава адмиралът бе заявил, че не вярва генерал Борзов да промени разпределението на задачите между членовете на екипажа само защото той го е помолил да стори това. „В такъв случай — Браун го бе прекъснал вбесен — можем да се сбогуваме с всички награди за проявена инициативност, предвидени в договора.“

По време на целия този разговор Франческа Сабатини бе останала спокойна и както изглеждаше, ни най-малко не се тревожеше. На излизане от стаята, Янош бе дочул доктор Браун, който я упрекваше: „А ти защо седиш толкова спокойна? Ще загубиш не по-малко от всички останали. Или имаш някаква идея, за която не знам нищо?“

Янош бе успял да зърне само за миг от секундата усмивката на Франческа, но му бе направило впечатление, че изразяваше необичайна самоувереност. И сега, докато очакваше изгрева над Рама, Табори отново си спомни ясно тази усмивка. Не можеше да я прогони от съзнанието си. Известно му бе, че Франческа знае достатъчно за действието на различни лекарства. Не би могло да я затрудни да даде на генерал Борзов нещо, което предизвиква болки, подобни на тези при възпален апандисит. Но наистина ли бе способна да прибегне до… до подобно арогантно, безсрамно и подло действие, само за да увеличи стойността на това, което щяха да спечелят от предвидените за след експедицията изяви в средствата за масова информация?

За пореден път Рама бе неочаквано заляна от поток ослепителна бяла светлина и отново това бе истински празник за очите. Янош бавно се завъртя, отправяйки поглед във всички посоки, като се спря най-дълго да разгледа двата, подобни на огромни чаши, полюса на гигантския кораб. Сега, когато всичко наоколо пак бе ярко осветено, Янош твърдо реши да разговаря с Франческа при първа възможност.

Колкото и странно да бе, не друг, а тъкмо Ирина Тургенева зададе първа въпроса. Космонавтите почти привършваха със закуската, а доктор Браун и адмирал Хайлман бяха отдавна станали от масата, за да присъстват на поредната конференция с ръководството на МКА, които се провеждаха нескончаемо.

— Къде е доктор Такагиши? — запита Ирина, случайно забелязвайки отсъствието му. — Най-малкото от него бих очаквала, че може да закъснее за каквото и да било.

— Сигурно е спял дълбоко и не е чул звъна на часовника — каза Янош Табори и стана от масата, отмествайки назад сгъваемия си стол. — Ще отида да проверя.

Когато се завърна след няколко минути, той изглеждаше доста объркан:

— Нямаше го в палатката му — обяви, повдигайки рамене. — Предполагам, че е излязъл да се поразходи.

Никол дьо Жарден усети как нещо я присви в стомаха. Изправи се рязко, без да довършва закуската си, и каза, без да скрива тревогата си:

— Трябва да го потърсим, защото иначе няма да има достатъчно време да се приготви за напускането на Рама.

Всички забелязаха колко развълнувана и обезпокоена бе Никол.

— Какво всъщност става тук? — запита шеговито Ричард Уейкфилд. — Един от нашите учени излиза на сутрешната си разходка и докторът ни се паникьосва моментално? — Той включи радиоприемника си. — Ало, доктор Такагиши! Тук е Уейкфилд. Моля, обадете се, където и да сте, за да знаем, че сте добре, та спокойно да си довършим закуската.

Последва дълга тишина. На всички от екипажа им бе добре известно, че носенето на радиоприемника бе абсолютно задължително, при каквито и да е обстоятелства. Всеки имаше право, ако иска, да изключи линията за предаване, но каналът за приемане на съобщения трябваше да остане отворен, независимо от ситуацията.

— Такагиши сан — обади се и Никол. Гласът й бе настойчив и разтревожен. — Добре ли сте? Моля ви, отговорете!

Отново настъпи продължителна тишина. Доктор Дьо Жарден вече не усещаше присвиване в стомаха си. Сега той се бе стегнал на болезнен възел. Предчувстваше, че с приятеля й се бе случило нещо ужасно.

— Вече два пъти ви обясних какво е положението, доктор Максуел — заяви Дейвид Браун, разгневен до крайност. — Няма абсолютно никакъв смисъл да изтегляме една част от екипажа. Можем да се надяваме на успех, само ако в търсенето на доктор Такагиши участват всички. Ще напуснем Рама възможно най-бързо, веднага щом го открием. Сега ще отговоря и на последния ви въпрос. Не, не сме се наговорили да ви скроим този номер с японеца, само за да забавим изпълнението на заповедта за евакуация от Рама. Това не е вярно.

Браун се обърна към адмирал Хайлман и му подаде микрофона:

— По дяволите, Ото. Я по-добре ти говори с този идиот бюрократ. Мисли си, че може да ръководи мисията по-добре от нас, макар да е отдалечен на стотици милиони километри.

— Доктор Максуел, тук е адмирал Хайлман. Мнението ми напълно съвпада с това на доктор Браун. Всъщност, така или иначе, не можем да си позволим да отделяме време за подобни спорове, като се има предвид колко голямо е забавянето на радиосъобщенията. Затова смятаме да действаме според плана си. Космонавт Табори ще остане с мен в лагер Бета, за да опакова по-тежките устройства и оборудване, включително биота. Аз ще координирам търсенето на Такагиши между отделните групи. Браун, Сабатини и Дьо Жарден ще отидат до Ню Йорк, преминавайки по леда на Цилиндричното море. Смятаме, че ако професорът е тръгнал по собствено желание, то най-вероятно се е запътил натам. Уейкфилд, Тургенева и Яманака ще го търсят от хеликоптерите. — Адмиралът направи кратка пауза. — Не е нужно да бързате с обратното съобщение. Търсенето вече ще е започнало, преди вашият отговор да достигне до нас.

След като се върна в палатката си, Никол много внимателно събра и опакова медицинските си инструменти и апаратура. През цялото време се упрекваше, задето не се бе досетила, че доктор Такагиши ще се опита да посети Ню Йорк още веднъж. „Допуснах още една грешка — каза си Никол. — Най-малкото, което мога да направя сега, е поне да бъда достатъчно подготвена да му окажа помощ, когато го намерим.“

Вече бе научила наизуст цялата процедура по опаковането на личните вещи. Но въпреки това, тя не се съобрази с всички правила и взе по-малко храна и вода за себе си, отколкото бе задължително. Искаше да е сигурна, че ще има място за нещата, които щяха да са й необходими, в случай, че намереха Такагиши ранен или болен.

Никол не знаеше какво да мисли за другите двама участници в спасителната група, но въобще не й хрумна мисълта, че отиването им заедно до Ню Йорк може да е предварително планирано. За никого не беше тайна горещото желание на японския учен да изследва този рамиански град. Предвид това Никол не се учудваше, че именно Браун и Сабатини я придружават до най-вероятното място, където би могъл да се намира безследно изчезналият.

Тя тъкмо напускаше палатката си, когато на вратата се сблъска с Ричард Уейкфилд.

— Мога ли да вляза? — попита я.

— Естествено.

Той се приближи с необичайна колебливост. Изглеждаше смутен или най-малкото доста объркан.

— Е, какво има? — запита го Никол след няколко мига неловко мълчание.

Ричард се усмихна и послушно отговори:

— Ами, преди няколко минути това ми се струваше доста добра идея. Обаче сега май ми изглежда по-скоро глупава, дори детинска.

Никол забеляза, че той държеше нещо в дясната си ръка.

— Донесох ти един малък подарък. По-точно талисман. За късмет. Реших, че може да ти е от полза в Ню Йорк.

Французойката бе изненадана от това, колко трогната и развълнувана се почувства. Тя взе миниатюрната фигурка и очарована заразглежда фината й направа и дребните, изящни детайли.

— Има ли този принц някакви специални умения, за които трябва да знам? — запита Никол усмихната.

— Ами, да — отвърна Ричард и лицето му грейна. — Той обича да прекарва вечерите си из кръчмите, водейки остроумни разговори с някой дебел рицар или друг не особено благонадежден тип. Особено му е по вкуса да се разправя с продажни херцози и изменнически графове. Или да ухажва красиви френски принцеси.

Никол се изчерви леко:

— И какво трябва да направя, ако се почувствам самотна и пожелая принцът да ме забавлява?

Ричард се приближи и й показа един ред от съвсем миниатюрни клавиши, разположени в малки гнезда ниско долу на гърба на принц Хал.

— Той изпълнява множество команди — продължи да обяснява англичанинът, подавайки на Никол миниатюрна пръчица с размерите на карфица. — Това нещо влиза съвършено точно във всяко от гнездата на клавишите. Можеш да натиснеш „Р“ за разговор или „Д“ за действие, ако поискаш да ти покаже какво умее.

Доктор Дьо Жарден постави фигурката и пръчицата в един от джобовете на летателния си костюм.

— Благодаря ти, Ричард — каза. — Това е много мило от твоя страна.

Англичанинът изглеждаше страшно смутен:

— Е, хайде, не е кой знае какво. Просто си помислих, че досега имахме доста лош късмет, ето защо ми се стори подходящо да…

— Много съм ти благодарна, Ричард — прекъсна го Никол. — И твоята загриженост наистина ме трогва — прибави, докато двамата напускаха палатката.