Рама II

62. Последният час

Вече от пет минути никой не говореше — и тримата бяха потънали в собствените си мисли, припомняйки си може би за последен път различни неща, случили се в отделни моменти от живота им. Мълчаха, изпълнени с тревожно очакване. Ядрената атака щеше да започне след по-малко от един час.

Уейкфилд прегледа набързо за последен път всички данни и изображения, изпращани от камерите и другите сензорни устройства в Рама, като търсеше нещо, което да подсказва, че управляващите този гигантски космически кораб взимат мерки за защита срещу атомното нападение.

— По дяволите! — изруга той, вперил поглед в предаваното от радара уголемено изображение на приближаващата се все по-близо и по-близо ракета-водач, след което се отправи към ъгъла, в който седеше Никол.

— Мисля, че се провалихме — тихо каза Ричард. — Не се забелязват никакви промени.

Французойката разтърка очи.

— Жалко, че се чувствам толкова изтощена — усмихна се тя на своя любим. — Можехме да използваме оставащите ни петдесет минути за нещо по-приятно. — Замълча за няколко секунди и после мрачно добави: — Мисля, че сега вече знам какво са изпитвали хората, строени в Редиците на смъртта.

Генерал О’Туул, който до този момент стоеше в другия край на стаята, също се приближи. В лявата си ръка държеше две от малките черни топки, получени от рамианския компютър.

— Винаги съм се питал какво ли ще направя, ако знаех точно в кой момент ще умра — каза той. — И сега, когато се намирам именно в такава ситуация, в ума ми се върти едно-единствено нещо.

— И какво е то? — поинтересува се Никол.

— Вие двамата кръщавани ли сте някога? — запита колебливо Майкъл.

— Моля? — възкликна, изненадан, Уейкфилд и се разсмя.

— Явно ти не си, Ричард — продължи генералът. — Ами ти, Никол?

— Аз също не съм кръщавана — отговори му сериозно тя. — Баща ми е католик, но по-скоро по традиция, отколкото поради някакви дълбоки вътрешни убеждения. Така че почти не съблюдава църковните ритуали.

— Е, тогава, ако искате, мога да ви кръстя и двамата.

— Тук? И то тъкмо сега? — изуми се Уейкфилд. — Да вярвам ли на ушите си, Ники? Наистина ли този господин ни предлага да посветим последния час от живота си на някаква кръщавка?

— Но това няма да отнеме… — понечи да обясни О’Туул.

— Защо не, Ричард? — прекъсна го Никол, обръщайки се към англичанина. — Какво друго смяташ, че можем да правим през малкото време, което ни остава? — Тя се изправи и нежно му се усмихна. — Много по-добре е да приемем предложението на Майкъл, вместо да седим тук унили и отчаяни, в очакване на неизбежната ядрена атака.

Ричард се разкикоти неудържимо.

— Страхотно! — провикна се весело той. Идеята очевидно го беше вдъхновила. — Не мога да повярвам — аз, Ричард Уейкфилд, заклет атеист, съм готов да се съглася да бъда кръстен в последния миг от живота си и то не къде да е, а на извънземен космически кораб! Направо ще падна! Та това адски ми харесва!

— Спомни си какво пише Паскал — подхвърли французойката.

— А, да. Съвсем проста формула, предложена от един от най-големите мислители в историята на човечеството. Първо: Бог или съществува, или не. Второ: аз мога да вярвам в него, но мога и да не вярвам. Губя единствено в случай, че той наистина съществува, а аз отричам това. Така че е по-добре да вярвам, защото тогава рискът е минимален. — Ричард се разсмя. — Но аз се съгласих само да бъда кръстен, което не означава, че ще призная съществуването на Бога.

— Все пак приемаш предложението на Майкъл, нали? — запита младата жена.

— Защо не, Никол? — отговори й той, като имитираше начина, по който беше реагирала тя преди малко. — Така поне няма да отида при добродетелните езичници и некръстените деца в ада. — Уейкфилд се обърна към О’Туул и весело продължи:

— Е, добре, генерале. Сега и двамата сме в твои ръце. Можеш да се захващаш за работа.

— Отваряй си ушите. Ви Би — каза Ричард. — Сигурно си единственият робот в цялата Вселена, който има възможност да присъства на истинска кръщавка, макар и скрит в джоба ми.

Усети как Никол го сръгва в ребрата. О’Туул търпеливо изчака няколко секунди и след това започна церемонията.

Англичанинът беше настоял да излязат от подземието и да отидат на площада, защото искаше в последните минути от своя живот да вижда над себе си „небето на Рама“. Докато Майкъл приготвяше всичко необходимо за ритуала, Никол се отправи към Цилиндричното море, за да напълни с вода термоса, който щеше да послужи като кръщелен купел. Генералът очевидно гледаше много сериозно на импровизираната религиозна церемония, но въпреки това не се обиждаше от честите саркастични подмятания и шеги на Ричард.

О’Туул накара двамата си приятели да коленичат пред него и поръси с вода главата на англичанина.

— Ричард Колин Уейкфилд, кръщавам те, в името на Отца и Сина, и Светия Дух. Амин.

По същия непретенциозен и простичък начин Никол също бе официално приета в Христовата вяра. Когато Майкъл привърши с ритуала, неговият английски приятел се изправи и с широка усмивка заяви:

— Не мога да кажа, че се чувствам по-различно от обикновено. Май нищо не се е променило в мен — както и преди малко, губя ума и дума от страх при мисълта, че само след трийсет минути ще бъда превърнат в прах и пепел от ядрения взрив.

До този момент генералът не бе помръднал от мястото си, но сега се обърна към Уейкфилд и много мило и деликатно каза:

— Ричард, може ли да те помоля да коленичиш отново? Искам да отправя една кратка молитва към нашия Отец Спасител.

— Ама какво става тук? — озадачи се англичанинът. — Първо кръщаване, а сега пък и ще се молим. — Погледът му срещна очите на Дьо Жарден, в които се четеше молба да отстъпи пред желанието на О’Туул. — Е, добре — съгласи се той. — Както съм тръгнал, не виждам защо да не премина през всички ритуали. Мисля, че моментът е подходящ за това.

— Всемогъщи Боже, бъди милостив и чуй нашата молба — започна генералът със силен и отчетлив глас, като коленичи до Ричард и Никол, затвори очи и молитвено събра длани. — Вероятно ни остава само един час преди да се пренесем завинаги в небесните селения, но през тези няколко минути аз и моите приятели искаме да Ти отдадем последна почит и да благодарим за всичко, което си направил за нас. Умоляваме Те да помислиш за това, колко вярно бихме продължили да служим на Твоите Всевечни цели, в случай че проявиш милост и запазиш живота ни. Но ако волята Ти е да посрещнем смъртта си тук, на този незнаен космически пришълец, то нека тя бъде безболезнена и мигновена. Спести ни страшните мъки и ни приеми с мир в небесното Си царство. Амин.

Генералът помълча няколко мига, след което започна да изговаря бавно и отчетливо словата на „Отче Наш“. Едва бе произнесъл: „Отче наш. Ти, който си на небето, да се слави Твоето име…“, когато светлините в гигантския кораб внезапно угаснаха и наоколо настъпи пълна тъмнина. Отминал бе още един рамиански ден. Въпреки непрогледния мрак, Ричард и Никол търпеливо изчакаха приятелят им да завърши молитвата си и едва тогава извадиха своите фенери от раниците си.

Французойката топло прегърна генерала и му благодари за вниманието, което бе проявил.

— И така, положението в момента е следното — обади се нервно Уейкфилд. — Разполагаме точно с двайсет и седем минути и няколко секунди. Току-що бяхме кръстени и Майкъл се помоли за спасението на душите ни. Е, предстои ни единствено да решим как да прекараме възможно най-забавно последните мигове от живота си. Някакви предложения? Дали да не пеем? Или може би да танцуваме? Хайде да измислим някаква игра.

— Лично аз бих предпочел да се усамотя тук някъде и да посветя на размисъл и молитва времето, което ми остава до смъртта — отговори О’Туул със сериозен глас. — Освен това предполагам, че и вие двамата желаете да останете насаме един с друг.

— Е, Ники — обърна се Ричард към своята любима. — Предоставям на теб да избереш мястото, където ти и аз ще се целунем за последен път. Ако искаш, можем да отидем в Бялата стая или пък да слезем до брега на морето.

Никол не беше спала въобще в продължение на повече от трийсет и два часа и сега се чувстваше напълно изтощена, затова просто се отпусна в прегръдките на Уейкфилд и затвори очи. В същия миг мракът, настъпил едва преди няколко минути, бе прорязан от множество ярки светкавици, които заиграха из цялото рамианско небе.

— Какво става, за бога? — попита О’Туул разтревожено.

— Това трябва да са роговете! — извика Ричард развълнувано. — Хайде бързо да отидем да проверим.

Тримата космонавти се втурнаха към другия край на Ню Йорк и впериха погледи в гигантските остриета, които стърчаха в Южната чаша. В този момент им се стори, че в разположението на седемте пилона имаше нещо символично, но същевременно и безкрайно загадъчно. Между всеки два от шестте рога, обграждащи централния монолит в средата, прескачаха ослепителни ивици светлина, приличащи на жичките в електрическа крушка. Чуваше се един особен пукот, сякаш въздухът изгаряше в огнения си досег с жълтите припламващи дъги. В средната си част те се извиваха вълнообразно, подобно на разлюлени от вятъра гирлянди, но краищата им при малките рогове бяха прави като тетива. Далечното пращене сякаш наистина служеше за специално подбран акомпанимент към изумителното зрелище, което се разкриваше пред удивените погледи на тримата наблюдатели.

— Невероятно! — възкликна генералът, завладян от благоговение и възторг. — Аз съм просто смаян. Тази гледка е направо поразителна.

— Значи най-после Рама е решила да маневрира! — обади се след малко и Ричард, който едва се сдържаше да не закрещи от радост. Грабна Никол в прегръдките си и шеметно я завъртя, после прегърна Майкъл и накрая отново притисна французойката до гърдите си и започна да я целува като луд.

— Йееее…! — разкрещя се той, почти обезумял от щастие и се затича нагоре-надолу по стената, отделяща града от Цилиндричното море.

— Хей, Ричард, почакай! — провикна се след него Никол. — Не мислиш ли, че вече е прекалено късно? Възможно ли е Рама да успее за толкова кратко време да се отклони достатъчно от сегашния си курс, така че да се измъкне от атомната атака?

Англичанинът бързо дотърча обратно.

— Имаш право, Никол — задъхано й отговори той. — А и вероятно тези проклети ракети са снабдени със самонасочващи ги механизми. — Уейкфилд отново се затича, само че този път към площада. — Отивам да ги наблюдавам с радара — извика той, докато се отдалечаваше.

Французойката погледна въпросително към О’Туул.

— И аз ще дойда — каза й той. — Само че вече ми се събра доста тичане за един ден. Освен това искам да погледам поне още една-две минути този изумителен спектакъл от светлини. Ако желаеш, тръгвай, пък аз ще те настигна след малко.

Никол реши да изчака генерала и двамата заедно се отправиха към подземието с Бялата стая. Докато бързо крачеха нататък, той благодари на спътничката си за това, че се бе съгласила да бъде кръстена от него.

— Глупости, Майкъл. Всъщност аз трябва да ти благодаря — прекъсна го французойката и го прегърна през рамо. „Самата церемония не беше най-важното нещо — продължи да размишлява на ум Никол. — От много по-голямо значение за мен е фактът, че ти прояви истинска загриженост за спасението на нашите души. Приехме твоето предложение, защото и двамата те обичаме и уважаваме. Или поне така ми се струва на мен“ — усмихна се тя на себе си.

Земята под краката им започна да се тресе силно и генералът се спря, за момент обхванат от страх.

— Сигурно същото нещо се е случило и при предишните маневри на Рама — отбеляза Дьо Жарден. — Макар че тогава лично аз лежах в несвяст на дъното на една яма и пропуснах цялото представление.

— Предполагам, че танцът на светлините около седемте рога служи като предизвестие за предстоящата промяна в курса.

— Вероятно е точно така. И затова Ричард изпадна в такъв възторг.

Едва успяха да отворят капака на подземието, когато забелязаха Уейкфилд да се изкачва с шеметна скорост нагоре по стълбите.

— Направиха го най-сетне! — развика се той, още щом ги видя. — Успяхме, приятели!

О’Туул и Дьо Жарден го гледаха с нетърпеливо очакване, докато англичанинът се опитваше да си поеме дъх и да обясни подробно всичко.

— В момента Рама е плътно обгърната от нещо като мрежа или гъста плетеница от нишки, направени от неизвестен материал. Тази защитна обвивка е с дебелина от около шестстотин, а може би дори осемстотин метра и покрива цялата повърхност на кораба. — Ричард се обърна и тръгна надолу по стълбите. — Хайде, елате и сами ще се убедите — подкани той приятелите си и започна да прескача по три стъпала наведнъж.

Въпреки че бе безкрайно изтощена, Никол успя да събере достатъчно сили, за да го последва също толкова енергично и ентусиазирано. После се втурна през тунела и за нула време се озова в Бялата стая. Уейкфилд стоеше пред големия черен екран и ту извикваше картината, представяща космическия кораб отвън, на която ясно се забелязваше странния мрежест материал, обгръщащ Рама, ту я сменяше с предаваното от радара изображение на приближаващите се ракети.

— Очевидно са успели да разберат съобщението ни — каза Ричард, когато видя, че Никол е застанала до него, и без да може повече да сдържа радостта си, той я вдигна високо във въздуха и започна да я целува. — Успяхме, мило мое момиче. Благодаря ти. Твоята последна идея ни помогна толкова много. Французойката също изпитваше огромно вълнение, но все още не бе убедена, че защитните мерки, предприети от Рама, ще предотвратят ядреното унищожение на кораба. След малко в помещението влезе О’Туул и англичанинът веднага се зае да му обяснява това, което се виждаше върху екрана пред тях. Когато тримата най-сетне се поуспокоиха, до началото на ядреното нападение оставаха само девет минути. Никол усещаше, че стомахът й се беше свил на топка, а гърлото й беше съвсем пресъхнало. Земята под краката им продължаваше да се тресе — Рама все още не бе приключила с маневрите си.

Явно срещу космическия пришълец наистина бяха изпратени самонасочващи се ракети, защото въпреки промяната в траекторията на кораба, те продължиха да се носят по права линия към него. От увеличеното радарно изображение ставаше ясно, че шестнайсетте приближаващи се нападатели се движат на доста голямо разстояние един от друг. Доколкото Ричард успя да изчисли, ядреното нападение срещу Рама щеше да продължи около час, докато пристигне и последната ракета, насочена към извънземния пришълец.

Възбудата и нетърпението на англичанина нарастваха и той нервно крачеше напред-назад из стаята. Неочаквано извади от джоба си Ви Би, постави го на пода и започна оживено да си приказва с него, сякаш малкото роботче бе най-близкият му приятел. Ричард говореше объркано и несвързано, като скачаше от тема на тема, без изобщо да довършва мислите си. В един миг казваше на Барда, че е време да се подготви за предстоящия ядрен взрив, а в следващия вече обясняваше как по някакъв загадъчен и чудодеен начин Рама ще успее да се измъкне от нападението на ракетите.

Генерал О’Туул се опитваше да запази хладнокръвие, но това беше направо невъзможно, тъй като Ричард непрекъснато сновеше из стаята като някакъв Тасмански дявол и дори за секунда не спираше да говори възбудено. По едно време Майкъл понечи да каже нещо на своя разгорещен приятел, но вместо това реши да се оттегли на спокойствие надолу по тунела.

В един от редките моменти, когато Ричард се поспираше на място, Никол се приближи до него и взе ръцете му в своите.

— Трябва да се успокоиш, скъпи — нежно каза тя. — Повече нищо не можем да направим.

Уейкфилд се взря в очите на своята любима и приятелка и в продължение на няколко секунди не отмести поглед, а после силно я притисна в прегръдките си. Целуна я пламенно и се отпусна на тресящата се земя, като привлече младата жена към себе си.

— Ужасно ме е страх, мила — каза той, целият треперещ. — Май направо съм обезумял от уплаха. Страшно мразя в подобна ситуация да не мога да направя нищо и да трябва да стоя със скръстени ръце.

— Аз съм не по-малко изплашена от теб, Ричард — тихо отговори французойката, като галеше нежно ръцете на своя любим. — И не мисли, че Майкъл също не изпитва страх.

— Но и двамата успявате да не го показвате, докато аз тук се държа като пълен идиот. Търча обезумял насам-натам и говоря щуротии, все едно че съм тигъра от „Мечо Пух“.

— Хората реагират на смъртта по различен начин. Общото е, че всеки човек изпитва страх в подобен момент, макар някои да го скриват, а други не.

Уейкфилд се беше поуспокоил. Погледна отново към екрана на рамианския компютър, а след това и към часовника си.

— Остават още три минути.

Никол гальовно обгърна лицето му с ръце и го целуна по устните.

— Обичам те, Ричард — прошепна.

— Аз също те обичам, мила — нежно й отговори той.

Двамата седяха мълчаливо на пода в Бялата стая, хванали се за ръце и вперили погледи в големия черен монитор. О’Туул, който се беше върнал при тях преди около трийсет секунди, стоеше до входа на помещението и също наблюдаваше съсредоточено екрана. Видяха как първият атомен нападател се приближава към плътната мрежеста материя, обгръщаща Рама и само след миг се блъсва с огромна сила в нея. Защитната обвивка хлътна под тежестта на ракетата, като по този начин омекоти удара. След това обаче металното тяло бе пропуснато да навлезе по-навътре в гъстата плетеница от нишки, част от които моментално се обвиха около него, образувайки със светкавична бързина нещо като пашкул. Всичко стана само за част от секундата. Когато ядреният заряд експлодира, ракетата-носител се намираше на повече от двеста метра разстояние от повърхността на Рама, стегната здраво в гъстата и дебела, подобна на паяжина материя. Космонавтите видяха как част от мрежата наоколо се разтърсва при взрива, но в стаята, където се намираха те, детонацията се усети съвсем слабо.

— Ухаа! — обади се пръв Ричард, като скочи и се приближи към екрана. — Видяхте ли това?

— Да. И всичко се случи за нула време — добави Никол, заставайки до него.

Генералът отправи кратка благодарствена молитва към Бога, след което бързо се присъедини към своите приятели.

— Какво стана всъщност? — попита той.

— Нямам представа — отговори англичанинът. — Но очевидно пашкулът около ракетата ограничи експлозията до един съвсем малък периметър. Предполагам, че по някакъв начин нишките са попречили на верижната атомна реакция да се разпространи. Тази защитна рамианска обвивка трябва да е направена от някакъв направо изумителен материал. — Уейкфилд извика на монитора изпращаната от радара картина на останалите петнайсет нападатели.

— Я да наблюдаваме следващия по-отблизо. Мисля, че ще пристигне след няколко…

Внезапно на екрана блесна ослепителна светлина и в следващия миг картината върху него изчезна. Последва мощен страничен удар, при който Рама се разлюля силно, а космонавтите изпопадаха на земята. Лампите в Бялата стая угаснаха и космическият кораб престана да се тресе.

— Някой пострада ли? — попита Ричард, търсейки опипом в мрака ръката на Никол.

— Аз не — чу се гласът на О’Туул. — Блъснах се в стената, но с гръб и само си понатъртих единия лакът.

— И с мен всичко е наред, скъпи — обади се и французойката. — Какво стана?

— Предполагам, че втората ракета се е взривила предварително, още преди да достигне мрежата и корабът бе разтърсен от ударната вълна.

— Не разбирам как е възможно да се получи ударна вълна, след като експлозията е станала във вакуум? — озадачи се генералът.

— Всъщност не е било ударна вълна в истинския смисъл на думата — започна да обяснява Уейкфилд, но сам се прекъсна, възкликвайки възторжено: — Охоо! Я гледай ти! Рама ни поднася поредната си изненада — очевидно разполага с резервни отбранителни сили. — Само преди миг лампите в стаята бяха светнали отново и земята започна да се тресе — космическият гигант продължаваше своите маневри.

— Добре ли си? — попита Ричард, когато видя, че приятелката му се олюлява несигурно, опитвайки се да се изправи на крака.

— Ударила съм си коляното, но не е нещо сериозно.

Успокоен, англичанинът се зае да търси на компютъра списъка с изображенията и данните, изпращани от резервните камери и радарни устройства, като същевременно продължи да отговаря на въпроса, който О’Туул му беше задал:

— И така, ядреният заряд е избухнал предварително, унищожавайки самата ракета. По-голяма част от нея се е изпарила моментално, но все пак са останали дребни парчета, които, заедно с отделилите се пара и газ, са образували ударна вълна поради огромната скорост, придадена им от силата на взрива. Мрежестата защитна обвивка около Рама е поела част от ударната мощ.

Никол отиде в единия край на стаята и седна на пода, като се намести удобно, опряла гръб на стената.

— Искам да съм подготвена за следващото нападение — обясни тя.

— Питам се колко още атаки ще издържи Рама — измърмори Уейкфилд.

След малко генералът се приближи и се разположи на пода до французойката.

— Отминаха две. Предстоят още четиринайсет — каза той и всички се усмихнаха. Поне бяха останали живи.

След няколко минути Ричард успя да открие с кои команди се достига до компютърния лист с изображенията, изпращани от резервните камери и радарни устройства в Рама и извика на екрана картината, показваща приближаващите се атомни ракети.

— О-хоо! — възкликна, след като беше наблюдавал в продължение на около десетина секунди четиринайсетте мигащи на монитора светлинки. — Ако не греша, когато вторият ядрен заряд се взриви преди малко, неговата ракета-носител се е намирала на доста голямо разстояние от Рама — поне няколко километра. Така че имахме късмет. Да се надяваме само, че следващите експлозии няма да станат прекалено близо до предпазната мрежа.

Тримата космонавти видяха как още две ракети бяха уловени в гъстата плетеница от нишки, които се омотаха със светкавична бързина около металните им корпуси. После англичанинът се изправи и каза:

— Сега можем да си отдъхнем малко — следващият удар ще бъде след три минути, когато ще последват четири последователни нападения.

Никол също реши да стане и в този миг забеляза, че генералът се държи с една ръка за гърба.

— Сигурен ли си, че си добре, Майкъл? — разтревожена го полита тя.

Той кимна, като продължаваше напрегнато да наблюдава екрана, а през това време Уейкфилд се приближи до тях и хвана Никол за ръката. Седнаха един до друг на пода и опряха гръб на стената, в очакване на следващата атака. Тя не се забави много — бяха изминали само двайсет секунди, когато тримата приятели усетиха втори страничен удар, този път значително по-мощен от първия и светлините в Рама угаснаха отново. Спряха и трусовете. Французойката долови в мрака учестеното дишане на генерала, който явно с мъка успяваше да си поеме дъх.

— Майкъл, добре ли си? — попита го разтревожено и тъй като не последва никакъв отговор, запълзя бързо към него. Не трябваше обаче да прави това. Трети мощен удар разтърси кораба и Никол, която не се държеше за нищо, изхвърча встрани и се блъсна с всички сили в стената. Главата й се удари в твърдата, подобна на метал повърхност и в същия момент тя загуби съзнание.

Генералът остана да се грижи за Никол, а Ричард излезе на повърхността, за да огледа какво е положението в Ню Йорк. Скоро се завърна и съобщи на Майкъл, че е забелязал само едно разрушение и то не кой знае колко сериозно. Двамата мъже разговаряха тихо, за да не обезпокоят ранената си приятелка. Най-накрая и последната атомна ракета бе уловена в защитната мрежа на Рама и обезвредена, без да причини никакви щети. Трийсет минути по-късно светлините в кораба отново бяха запалени и обичайните трусове се възобновиха.

— Виждаш ли, — обърна се Уейкфилд към О’Туул, като се усмихна уморено. — Бях прав, когато ти казвах, че всичко ще бъде наред. Рамианите винаги правят най-важните неща по три пъти.

Никол остана в безсъзнание още един час. Когато започна да се съвзема, тя дочу като през мъгла гласовете на своите приятели, които тихо разговаряха в другия край на стаята. Макар че все още се чувстваше замаяна, французойката усети вибрациите на земята под себе си и веднага си припомни къде се намира. Бавно отвори очи и се заслуша.

— Смисълът на тези маневри е да се увеличи скоростта на Рама по хиперболата — обясняваше в този момент Ричард. — Така че ще прекосим орбитата на Земята много по-рано, отколкото ако корабът беше запазил предишната си посока на движение. Това означава, че няма да се сблъскаме с планетата, а ще се разминем с нея.

— И на какво разстояние? — попита О’Туул.

— Предполагам, че дистанцията ще бъде доста голяма, но всичко зависи от това, кога ще свършат маневрите. Ако в този момент Рама спре да изменя курса си, тя ще премине на повече от един милион километра разстояние от Земята, което е два пъти повече отколкото от тук до Луната.

— Добро утро! — провикна се Никол бодро. Беше се изправила и сега седеше на земята и се усмихваше на своите приятели.

Зарадвани, те веднага отидоха при нея.

— Как се чувстваш? — попита Ричард и я целуна нежно.

— Мисля, че вече съм във форма — отговори тя, докато опипваше буцата отстрани на главата си. — Вероятно известно време ще имам главоболие. А ти добре ли си, Майкъл? Спомням си как точно преди третото ракетно нападение те чух, че дишаш тежко и това много ме разтревожи.

— Да, май че все още не бях дошъл на себе си от предишния удар. Но поне за следващите атаки се бях подготвил. А и гърбът вече не ме боли.

Ричард веднага започна да разказва на Никол какво бе открил след прегледа на данните и изображенията, изпращани от външните сензорни устройства на кораба.

— Успях да чуя част от твоите обяснения, докато разговаряхте с Майкъл — каза му тя. — От думите ти разбрах, че ще се разминем със Земята и то на доста голямо разстояние. Но в такъв случай къде отива Рама?

Англичанинът повдигна рамене и помогна на приятелката си да стане.

— Не открих никакви планети или астероидни тела в близост до сегашната траектория на кораба. Същевременно той продължава да увеличава скоростта си в хиперболична зависимост и съвсем скоро ще напусне Слънчевата система, освен ако не извърши някакви допълнителни маневри.

— Значи ни предстои да станем междузвездни пътешественици — обади се тихо Никол.

— Може и да не доживеем дотогава — подметна генералът.

— Лично аз не смятам да се тревожа с излишни мисли, за това, какво ни очаква отсега нататък. Или поне не още — заяви Уейкфилд, като се усмихна закачливо. — И така, приятели, време е вече да отпразнуваме по някакъв начин факта, че успяхме да оцелеем след страшния атомен обстрел. Моето предложение е да излезем на повърхността и да представим Майкъл на нашите стари познати. Е, Никол, какво ще кажеш, с птицеподобните ли да го запознаем първо или с октопаяка?

Французойката поклати глава и се усмихна:

— Ти наистина си безнадежден случай, Ричард. Възможно ли е да не издигам пречки…

— „Да не издигам пречки и стени пред брака на сърцата“ — прекъсна я внезапно Великия Бард. Тримата космонавти го изгледаха стреснато, но почти веднага избухнаха в смях, докато в същото време малкото роботче продължаваше невъзмутимо да рецитира шекспировия сонет:

Уейкфилд взе барда в ръце и го изключи. Погледна към Никол и Майкъл, които се кикотеха като малки деца, и нежно ги прегърна.

— Не мога да си представя по-добра компания от вас тримата — каза той и вдигна роботчето високо над главата си. — За мен е вече без значение къде отиваме сега.