Рама II

14. Сбогом, Хенри!

Хванати ръка за ръка Никол и Женевиев се изкачваха нагоре по хълма. Валеше лек сняг.

— Видя ли как се облещи онзи американец, когато му казах коя си? — засмя се Женевиев. Щеше да се пръсне от гордост заради майка си.

Наближаваха хотела и Никол прехвърли ските с щеките върху другото си рамо.

— Guten Abend — измърмори в мустаците си на минаване покрай тях един възрастен швейцарец, комуто чудесно би пасвала ролята на Дядо Мраз в някое детско представление.

— Мисля, че не е много добре веднага да разказваш на всеки срещнат коя съм и какво съм — рече Никол, но в гласа й нямаше укор. — Понякога човек предпочита да не го познават.

Съвсем близо до хотела се намираше малък гардероб за ски и двете заключиха там принадлежностите си. Смениха скиорските си обувки с меки апрески и отново излязоха навън. Вече започваше да се смрачава. Майка и дъщеря се спряха за момент и се загледаха надолу по хълма към селото Давос.

— Знаеш ли — обади се Никол — днес, когато се спускахме по онази писта към Клостерс, в един момент ми се стори невъзможно да повярвам, че всъщност след много кратко време ще бъда там, горе — тя посочи с ръка към небето. — След по-малко от две седмици ще се отправя на път, за да се срещна със загадъчен извънземен космически кораб. По някой път човешкият разум се стъписва от реалността.

— Може би само си сънувала — тихо се обади дъщеря й.

Никол се усмихна. Тя харесваше чувството за хумор на девойката. По някой път, когато всекидневните грижи започваха да й натежават и скучните приготовления я изнервяха, бяха достатъчни само няколко думи от дъщеря й, които да разведрят атмосферата и да повдигнат духа й. Семейството на Никол се състоеше от трима души, които живееха в Бувоа — баща й — възрастният писател, и нейната дъщеря. И всеки един от тях бе зависим от останалите двама. Никол не смееше дори да си помисли как стодневното отсъствие би се отразило на хармонията, установена в дома й.

— Притеснява ли те това, че толкова дълго няма да ме има? — обърна се тя към Женевиев, когато двете влязоха във фоайето на хотела. Десетина души бяха насядали в центъра на помещението около камината, в която пукаха цепеници. Незабележимият, но много чевръст швейцарски келнер сервираше горещи питиета на хората в скиорски екипи. В хотел „Моросани“ нямаше никакви роботи, дори за обслужване по стаите.

— Днес не ми е до това — весело отвърна дъщеря й. — А в края на краищата, почти всяка вечер ще мога да говоря с теб по видеофона. Закъснението на сигнала дори ще го прави още по-интересно. И предизвикателно. — Минаха покрай обзаведената в ретро стил рецепция. — Освен това — продължи Женевиев — ще бъда център на внимание в училище по време на целия полет. Вече съм избрала и темата на курсовата си работа: психологически портрет на рамианите, основан на разговорите ми с теб. — Никол се усмихна и поклати глава. Оптимизмът на Женевиев винаги бе заразителен. Беше жалко, че…

— О, мадам Дьо Жарден — прекъсна мислите й нечий глас. Никол се извърна. Управителят на хотела махаше към нея от рецепцията: — Има бележка за вас. Поръчано ми е да ви я предам лично.

Връчи й малък, ненадписан плик. Когато го разкъса, отгоре, върху листа, се подаде малка част от герб. Сви бързо плика, докато сърцето й лудо блъскаше в гърдите.

— Какво има, мамо? — обърна очи към нея Женевиев. — Трябва да е нещо много важно, за да ти го предават на ръка. В днешно време вече никой не постъпва по такъв старомоден начин.

Никол се опита да прикрие чувствата от дъщеря си.

— Една секретна бележка, нещо… свързано с работата ми — излъга тя и се изчерви. — Приносителят е постъпил съвсем безотговорно, като я е оставил на хер Граф — управителя. Трябвало е да ми я предаде лично.

— Някакви поверителни медицински данни за екипажа? — подпитваше Женевиев. Тя и майка й често бяха разговаряли за отговорната роля на космонавта лекар по време на такъв важен полет като тая експедиция.

Никол кимна:

— Скъпа, защо не се качиш горе при дядо си и да му кажеш, че идвам след няколко минути? Предай му, че вечерята си остава за седем и половина. Аз ще прочета бележката и ще видя дали не трябва да пращам някакъв спешен отговор.

Никол целуна Женевиев и изчака, докато вратите на асансьора се затворят след дъщеря й, а после отново излезе навън, където снегът продължаваше да прехвърча. Застана под уличната лампа и отвори плика. Пръстите й трепереха. „Глупчо — мислеше си тя. — Безразсъден глупчо. Толкова много време е минало! Ами ако момичето бе видяло…“

Гербът беше все същият, както и онзи следобед преди петнайсет и половина години, когато пред пресцентъра на Олимпийската зала Дарън Хигинс й бе връчил поканата за обяд. Никол се изненада от силата на чувствата си. Успя да се овладее и погледна надолу, за да прочете бележката:

На следната сутрин Никол бе първа на опашката пред кабинковия лифт, който качваше скиорите до върха на Вайсфлуйох. Заедно с още двайсетина души, тя се напъха в кутията от лъскав плексиглас и моментално се наведе през прозореца, докато вратата автоматично се затвори. „Виждала съм го само веднъж за тези петнайсет години — мина през главата й — и въпреки това…“

Кабината заскърца нагоре, а Никол сложи тъмните си скиорски очила. Утрото бе ослепително красиво и напомняше онази януарска сутрин преди седем години, когато баща й я беше извикал да се качи на вилата при него. В Бувоа почти не бе паднал сняг и след дългите молби на Женевиев, тя се бе съгласила да я освободи от училище, за да може да се попързаля в планината. По това време Никол работеше в болницата в Тур, вече бе кандидатствала в Космическата академия и чакаше резултатите.

Тъкмо правеше с дъщеря си снежен човек, когато Пиер за втори път се показа на балкона и извика:

— Никол, Женевиев, има нещо специално в пощата! Сигурно е пристигнало през нощта. — Двете изтичаха до вилата и влязоха вътре с апреските, а Пиер им пусна пълното съобщение на видеомонитора.

— Много странно — поклати глава той. — Явно, че ние тримата сме поканени на тържествената коронация на английския крал, а след това и на празненството. И това ако не е чудо на чудесата!

— О, дядо — възкликна Женевиев възбудено, — искам да отидем! Моля ти се да отидем! Ще видя ли там истински крал и кралица?

— Няма кралица, миличко — усмихна се дядо й, — освен ако не искаш да кажеш кралицата-майка. Кралят още не е женен.

Никол прочете няколко пъти поканата, без да продума. След като Женевиев се успокои и излезе навън, баща й се приближи до нея и я прегърна през рамото.

— Искам да отида — тихо каза Никол.

— Сигурна ли си? — той се отдръпна от нея и я погледна изпитателно.

— Да — гласеше твърдият й отговор.

„Оттогава насам Хенри никога повече не я е виждал — помисли Никол за дъщеря си, докато провери ските си за спускането по склона. — Татко се държа прекрасно. Той ме остави да се скрия в Бувоа и почти никой не разбра, че имам дете, чак додето Женевиев не стана на годинка. Хенри дори и не подозираше. Чак до оная вечер в Бъкингамския дворец.“

Никол си спомняше съвсем ясно как стоеше тогава в редицата на гостите, които трябваше да бъдат поздравени. Кралят закъсняваше, а Женевиев ставаше все по-неспокойна и започваше да нервничи. Най-накрая Хенри застана срещу тях.

— Благородният Пиер дьо Жарден от Бувоа, Франция, с дъщеря си Никол и внучка си Женевиев.

Никол се поклони по етикета, а Женевиев повдигна поличката си с две ръце и леко приклекна.

— Значи това е Женевиев — погледна кралят детето. Наведе се надолу и постави ръка под брадичката на детето. Когато момиченцето вдига към него лицето си, той видя нещо, което не можеше да сбърка. Обърна глава към майката с ням въпрос в погледа, но Никол се прикри зад протоколната усмивка. Главният шамбелан вече извикваше следващото по ред име със съответната титла. Кралят отмина.

„След това изпрати Дарън до хотела — мислеше си Никол, докато се спускаше надолу по един стръмен склон, подготви се за скок и за една-две секунди увисна във въздуха. — А той хъмкаше и мънкаше и накрая чак се престраши да ме покани да пия чай с теб. — Никол натисна кантовете на ските и рязко спря, вдигайки облак снежен прах. — Кажи на Хенри, че не мога“ спомни си тя своя рязък отговор преди седем години.

Погледна часовника си. Бе едва единайсет — твърде рано, за да се спусне към хижата. Приближи се към лифта и отново потегли към върха.

Беше дванайсет и две минути, когато Никол спря пред вратата на малката дървена хижа в края на гората. Свали ските от краката си, заби ги в снега и тръгна към централната врата, без да обръща никакво внимание на надписите ВХОД ЗАБРАНЕН. Изневиделица пред нея изникнаха двама грамадни мъжаги, при което единият буквално препречи входа с тялото си.

— Няма проблем — чу тя един познат глас, — очакваме дамата. — Двамата бодигардове изчезнаха така, както се и бяха появили, и Никол съзря Дарън, усмихнат както винаги, да се подава от рамката на вратата.

— Здравей, Никол — махна й той, приветлив както винаги. Беше поостарял. Слепоочията му бяха посивели, а в рижата му брада сребрееха бели косми. — Как си?

— Чудесно, благодаря ти, Дарън — отвърна Никол и усети, че въпреки всичките си заричания, вече започваше да се чувства нервна. Наложи си да си припомни, че в тоя момент тя беше човек с професия и характер, известна, уважавана и ценена не само в тесния си професионален кръг. Но все пак отиваше да се срещне с един крал. Пристъпи решително напред и влезе в хижата.

Вътре беше топло. Хенри стоеше с лице към нея, седнал до малка, запалена камина. Дарън затвори деликатно вратата и ги остави сами. Никол несъзнателно свали шала си, разтвори ципа на грейката и свали скиорските очила. Двамата се взираха един в друг двайсетина секунди, а може би и повече, без да продумат, от страх да не развалят магията на спомените, която ги връщаше към двата невероятни дни преди петнайсет години.

— Здравей, Никол — пръв проговори кралят. Гласът му бе мек и галещ.

— Здравей, Хенри — отвърна тя по същия начин. Той се бе запътил да заобиколи канапето и да отиде при нея, може би искаше да я докосне, но нещо в позата й му подсказа да не го прави. Вместо това протегна ръка:

— Защо не седнеш?

Никол поклати глава.

— Предпочитам да стоя права, ако не ти преча. — Изчака няколко секунди, в които пак впиха погледи един в друг. Усети, че този мъж отново я привлича, въпреки предупрежденията на вътрешния й глас. — Хенри — избухна тя неочаквано и за самата себе си. — Защо ме извика? Трябва да е нещо много спешно. Или мислиш, че е съвсем естествено кралят на Англия да си прекарва времето в такава виличка, забита в някакъв швейцарски зимен курорт?

Хенри се обърна към дъното на стаята:

— Донесох ти подарък. По случай тридесет и шестият ти рожден ден.

Никол се засмя и усети как напрежението я напуска:

— Той е утре. Малко си подранил. Но защо…

В протегнатата му ръка имаше малко кубче:

— Това е най-ценният подарък, който успях да открия за теб — гласът му бе напълно сериозен. — И трябваше доста да оръся кралския бюджет, за да мога да ти го осигуря…

Тя го погледна озадачено.

— От доста време се притеснявах от тая експедиция, в която участвуваш — продължи мъжът, — и все не можех да разбера защо. Но една вечер преди четири месеца, когато играехме карти с принц Чарлз и принцеса Елънър, внезапно осъзнах причината. Интуицията ми подсказва, че вашият екипаж ще се изправи пред сериозни проблеми. Знам, че звучи глупаво, особено пък когато го казвам аз, но не се страхувам от рамианите. Този мегаломан Браун вероятно е прав, когато казва, че рамианите изобщо не се интересуват от някакви си земляни. Но ти ще прекараш стотина дни в ограничено пространство в компанията на единадесет други…

Можеше да се закълне, че Никол не го слуша:

— Ето, вземи това — отново протегна той ръка с кубчето в нея. — Аз накарах моето разузнаване да направи пълни и много подробни досиета на всеки един член от екипажа на „Нютон“, включително и на теб. — Челото на Никол се смръщи. — Информацията, повечето от която не може да се открие в официалните справки на МКА, потвърди личните ми опасения, че в екипажа като група могат да се открият много нестабилни елементи. Не знаех какво да правя с…

— Това не е твоя работа — ядно го прекъсна Никол. Чувстваше се обидена от намесата на Хенри в професионалния й живот. — Защо се бъркаш?

— Хей, хей, почакай малко — опита се да я успокои кралят. — Уверявам те, че в подбудите ми няма никаква корист. Разбираш ли — продължи той, — може би дори няма да имаш нужда от цялата тая информация, но аз си мислех, че може да ти бъде от полза. Вземи я, пък ако искаш, може дори да я хвърлиш. Прави с нея каквото пожелаеш.

Хенри можеше да се закълне, че срещата им се бе провалила и то по негова вина. Отиде към камината и седна в креслото до огъня с гръб към Никол.

— Пази се, Никол — смънка той.

Тя стоя дълго време замислена, после сложи кубчето в джоба на грейката си и се приближи към краля.

— Благодаря ти, Хенри.

След това постави ръката си върху рамото му. Мъжът не се обърна. Той също вдигна ръка, пръстите му докоснаха нейните и се спряха върху тях. Прекараха цяла минута застинали така.

— Има някои факти, до които дори моите доверени хора не са успели да се доберат — каза той с тих глас най-накрая. — Особено едно нещо, от което лично аз съм дълбоко заинтересован.

Никол чуваше сърцето си да тупти през пукота на цепениците в камината. Един глас вътре в нея крещеше отчаяно: „Кажи му, кажи му!“ Но един друг, по-тих и като че ли по-мъдър, я съветваше да мълчи.

Когато извади бавно ръката си изпод неговата, мъжът вдигна глава към нея. Никол му се усмихна, обърна се и тръгна към вратата. Преди да излезе навън, сложи шала си и вдигна ципа на грейката:

— Довиждане, Хенри.