Рама II

19. Обредът

Най-неочаквано Женевиев се разплака.

— Мамо, обичам те толкова много — хлипаше тя, — а това, което се е случило е… направо ужасно!

Момичето се измести от екрана и на негово място се появи бащата на Никол. Пиер погледна на дясната си страна, колкото да се увери, че внучката му не може да го чуе, и след това се обърна към монитора.

— През последното денонощие й се събра доста много. Нали знаеш, че направо те обожава. Някои от тукашните вестници пишат, че ти си оплескала нещата от медицинска гледна точка. А пък някакво журналистче от един американски канал направо каза, че си била пияна по време на операцията.

Той замълча. Тя виждаше, че и на него съвсем не му е било лесно през тия двайсет и четири часа.

— Двамата с Женевиев знаем, че това са само мръсотии и не им вярваме. Обичаме те и ти пожелаваме твърдост.

Екранът потъмня. Самата Никол бе пожелала да разговаря с най-близките си хора и отначало се радваше на възможността да ги види. Но когато при второто предаване, двайсет минути по-късно, те се появиха на монитора, за нея стана ясно, че събитията на борда на „Нютон“ сериозно са разклатили и тихия живот в Бувоа. Особено Женевиев бе много разстроена. Тя плака почти непрекъснато, докато говореше за генерал Борзов (беше се срещала няколко пъти с него и дори може да се каже, че се бяха сприятелили). Успя да се овладее чак към края на разговора, но точно когато спираше камерата, отново се видя как избухна в сълзи.

„Значи аз също съм виновна, че съм те разстроила?“ — поклати глава Никол и седна на ръба на леглото. След това притисна длани към очите си — беше невероятно изморена. Стана, бавно се съблече и се пъхна под завивките. Смръщи чело, когато си представи как съучениците на Женевиев я разпитват за операцията на Борзов и смъртта му.

„Скъпа моя — говореше си тя на ум с нея. — Трябва да знаеш, че много те обичам и бих дала всичко да ти спестя тази болка.“ Искаше й се да може в този момент да се пресегне и да погали дъщеря си по главата, да я притисне към себе си и да я предпази от всичкото зло в живота. Но нямаше как да го направи. Двете се намираха на стотици милиони километри една от друга.

Никол се изпъна по гръб в леглото. Затвори очи, но не можа да заспи — чувството на самотност и изоставеност, по-силно от всеки друг път, я обгърна. Знаеше, че също като дъщеря си копнее за ласка, за някой, който да й каже, че преувеличава, че доброто в живота е повече от лошото. Но около нея нямаше никой. Нейният баща заедно с дъщеря й бяха на Земята. Единият от двамата членове на екипажа, с които се бе сближила, лежеше мъртъв в найлонов чувал в задната част на кораба, а другият се държеше подозрително студено.

„Провал. Пълен провал! — мислеше си Никол, пъхнала ръце под главата си. — Пропаднах на най-важното изпитание в живота си.“ Спомняше си, че се бе чувствувала по подобен начин много отдавна — годината, когато навърши шестнайсет. Тогава Никол се състезаваше за ролята на Жана д’Арк в конкурс, свързан със 750-годишнината от гибелта й. Ако спечелеше, тя щеше да изиграе националната героиня в серия от живи картини за период от най-малко две години. Бе заложила много на този конкурс; прочете всевъзможни книги и изгледа безброй филми — всичко, което можеше да се намери за Жана д’Арк. Никол печелеше по всички показатели пред конкурентките си, освен по един — „прилика“. Трябваше да вземе ролята, но… това просто не стана. Баща й я успокои, като каза, че Франция все още не е готова да приеме, че нейните героини могат да имат тъмна кожа.

„Но онзи случай не бе точно провал — разсъждаваше лекарката на «Нютон». — Освен това баща ми се намираше при мен и ме утеши.“ В тоя момент Никол си припомни и погребението на майка си. Момичето бе на десет години, а майка му бе отишла в Брега на слоновата кост, за да посети роднините си. Майка й — Анауи — се намираше в Нидогу, когато цялото село бе обхванато от епидемия на Хоганова треска. Анауи бе една от първите жертви.

Изминаха пет дни. Анауи — царицата на племето сенуфо — бе кремирана с почести. Никол горко ридаеше, докато Омех пееше ритуалните песни, отвеждайки душата на майка й в отвъдния свят — в Страната на очакването, където тя щеше да си почива. От там щяха да я повикат, за да почне нов живот на Земята. Когато пламъците обгърнаха погребалната клада и царствената плащеница, покрила мъртвото тяло, лумна, Никол почувства тежестта на загубата. И самотата.

„Но и този път баща ми бе с мен — спомни си тя. — Той държеше ръката ми и ние двамата гледахме как мама се стапя в огъня. Беше по-лесно да го преживеем заедно. Чувствах се много по-самотна по време на Поро. И по-изплашена.“

Усещането за безпомощност и надвиснала незнайно откъде опасност изпълваше сърчицето на седемгодишното момиченце, което стоеше на Парижкото летище през онази далечна пролетна сутрин. Баща му го погали нежно по главицата.

— Никол, миличка — гласът му изневери. — Да знаеш, че много ще ми липсваш. Чакам да се върнеш скоро.

— Защо трябва да ходя, тате? — запита го детето. И като не получи отговор, добави: — А ти защо не дойдеш с нас?

Бащата се огледа и се наведе над ухото й:

— Ти трябва да станеш част от племето на майка си. Всички деца от племето сенуфо издържат Поро, когато станат на седем години.

Никол се разплака:

— Татко, не искам да ходя. Аз съм от Франция, не съм от Африка. Не обичам тези черни хора… там е горещо, има много буболечки… тате…

Баща й нежно сложи ръце на бузите й:

— Трябва да отидеш, детето ми. Разбрали сме се с майка ти.

Наистина Анауи и Пиер бяха разговаряли безброй пъти по тоя въпрос. През седемте години на живота си Никол бе живяла само във Франция и всичко, което знаеше за африканското си потекло, бе това, което майка й казваше. Разбира се, бе научила и някои неща по време на двумесечните си престои в Бряг на слоновата кост заедно с двамата си родители.

Никак не бе лесно за Пиер да прати любимата си дъщеря на изпитанието Поро. Той знаеше много добре, че това е истински примитивна церемония, но много добре си спомняше думите, с които бе обещал на Омех, когато вождът му даде дъщеря си за жена, че всички техни деца ще се връщат в Нидогу поне за първия цикъл на Поро. А Поро бе крайъгълният камък на традиционната религия сенуфо.

Най-трудната част за Пиер бе отминала. Но Анауи бе права — той щеше да си остане завинаги чужденец в племето. Никога нямаше да може да участвува в Поро, нито пък някога щеше да го разбере. Присъствието му само щеше да разстройва малкото момиченце.

Усети как сърцето му се сви, когато целуна жена си и малката дъщеря и ги настани в самолета за Абиджан.

Анауи също бе загрижена и то не по-малко от него за това как единственото им дете, дъщеря им, току-що навършила седем години, щеше да премине церемонията. Беше се постарала да подготви Никол, доколкото можеше. Момичето имаше усет към езиците и бързо усвои основните правила на наречието сенуфо. Но никакво съмнение не съществуваше, че то се намира в много по-неизгодно положение от останалите деца, които щяха да участвуват в ритуала. Всички те бяха прекарали целия си живот по родните си села. Познаваха околността. За да преодолее поне малко този проблем, Анауи пристигна в Нидогу една седмица по-рано.

Основната идея на Поро бе, че животът е последователност от цикли и завършването на всеки от тях и започването на нов трябва задължително да се отбележи. Според Поро всеки цикъл има продължителност от седем години. Съществуват три Поро във всеки нормален сенуфо живот и три метаморфози, преди детето да се превърне в пълноправен член на племето. Въпреки факта, че много от племенните обичаи отпаднаха с въвеждането на модерните телекомуникационни средства в селата на Брега на слоновата кост през XXI век, ритуалът Поро остана неделима част от обществото на сенуфо. През следващия, XXII век се почувства възраждане на традициите, особено в периода след Големия хаос, който подсказа на повечето от африканските вождове, че е опасно да се разчита твърде много на външния свят.

Анауи успя да запази усмивката върху лицето си през целия ден, когато жреците на племето дойдоха да отведат Никол за Поро. Тя не искаше нейната уплаха и притеснение да се предадат на дъщеря й. Въпреки това момичето усети, че майка му е разтревожена.

— Ръцете ти са студени и потни, мамо — пошепна тя на френски, когато прегърна Анауи за сбогом. — Не се притеснявай, всичко ще бъде наред.

Всъщност Никол, единственото дете с кафяв цвят на кожата между двайсетината други черни момиченца, които се качваха на волските коли, изглеждаше засмяно и любопитно, като че ли отиваше на разходка в зоологическата градина.

Бяха всичко на всичко четири каруци — две от тях возеха малките момиченца, а другите две бяха забулени и не се виждаше какво има вътре. Приятелката на Никол отпреди три години — Лутуа, която всъщност й бе братовчедка, важно обясни на останалите, че вътре се намират жреците и „инструментите за мъчения“. Измина доста време, преди едно от другите момичета да събере кураж и попита за какво точно става въпрос.

— Сънувах всичко точно както си беше — самоуверено заяви Лутуа. — Те ще ни изгорят зърната на гърдите и ще ни пъхнат остри неща в дупките. И ако не плачем, няма да ни боли изобщо.

През следващия час другите пет момичета в каруцата на Никол, включително и Лутуа, не промълвиха дума.

Когато залезът настъпи и спряха, те бяха изминали дълъг път на изток и бяха навлезли в земи, познати само на племенните жреци. Шестимата направиха криво-ляво палатки за през нощта от платнищата, които носеха, и стъкнаха огън. Когато се стъмни, раздадоха храна и вода на момичетата, насядали с подгънати крака на широк кръг около огъня. След вечеря започнаха танците с истински костюми. Омех назова четири танца, всеки от които представяше по едно от местните животни. Музиката идваше от тамбурини и грубо изработен, приличащ на ксилофон, инструмент, като ритъмът основно се поддържаше от монотонен там-там. Тук-там някоя много важна част на разказа се подчертаваше от олифант — ловен рог, издялан от слонова кост.

Точно преди всички да си легнат, Омех — все още с маската и качулката, които бяха отличителните атрибути на вождовете, връчи на всяко от момичетата по една не съвсем малка торбичка, направена от кожа на антилопа и ги накара внимателно да проверят съдържанието. Вътре имаше шише вода, малко сушени плодове и ядки, два къшея от местния хляб, малко ножче, късо парче въже, два вида мас, увита в парцалчета и грудка от неизвестно растение.

— Утре сутринта всяко дете ще бъде отведено от този лагер — тържествено започна Омех — и заведено на специално място, не много далеч от тук. Всички вие ще носите само това, което се намира в антилоповата торбичка. От вас се очаква да се опазите със собствени сили и да се върнете на същото място на следващия ден, когато слънцето се е издигнало най-високо в небето.

Торбичката съдържа всичко, от което се нуждаете, освен ум, смелост и любознателност. Коренът е нещо много особено. Ако го изяде някое дете, то може много да се изплаши, но също така може да придобие и изключителна сила и проникновение.