Рама II

16. Рама, Рама, жива жар

Кацането до входния люк на Рама премина гладко и без произшествия. Използвайки опита на командира Нортън от преди седемдесет години, генерал Борзов нареди на Яманака и Тургенева да спуснат „Нютон“ точно отстрани на стометровия диск, центриран по оста на въртене на гигантския цилиндър. Няколко ниски, прилични на кутии, метални конструкции, временно свързаха земния космически кораб, за да не се плъзне под влияние на слабата центробежна сила, създадена от въртенето на Рама. Само за десетина минути здравите скоби закрепиха устойчиво „Нютон“ към неговата цел.

Големият диск, както се и предполагаше, бе външната част на рамианския въздушен люк. Уейкфилд и Табори се отделиха от „Нютон“ с тяхната малка ракета и започнаха да търсят вградения отвор. Колелото се задвижваше ръчно и се оказа на същото място, както и предишния път. То се отвори по очаквания начин и откри входа по черупката към вътрешността на Рама. Тъй като досега нищо на Рама II не се отличаваше от предшественика му, двамата космонавти продължиха с процедурата по влизането.

Четири часа по-късно, след изтощителни преходи напред-назад по дългите половин километър тунели и коридори, които свързваха огромната вътрешност на извънземния космически кораб с външния входен люк, мъжете бяха свършили с отварянето на трите двойни цилиндрични врати. Също така бяха сглобили транспортната система, която щеше да пренася хора и съоръжения от „Нютон“ до вътрешността на Рама. Това съоръжение — вагонетка бе проектирано от земните инженери така, че да се плъзга по успоредните вдлъбнатини, които рамианите неизвестно защо и неизвестно кога бяха издълбали по стените на тунелите, които преминаваха през обвивката.

След кратка почивка, по време на която обядваха, Яманака се присъедини към Уейкфилд и Табори. Тримата изградиха планираната Алфа първа междинна комуникационна база, в края на вътрешния тунел. Конструкцията на антената бе така проектирана, че ако Рама II се окажеше идентичен на Рама I, то щеше да бъде възможна двойна връзка между космонавтите, намиращи се където и да било по стълбите или в северната половина на Централната равнина. Комуникационният план предвиждаше установяването на друга — основна база, наречена Бета, близо до Цилиндрично море. Двете станции щяха да осигуряват надеждна връзка до всяка точка на северната част и дори чак до острова, наречен Ню Йорк.

Браун и Такагиши заеха местата си пред командното табло, след като свършиха работата по установяване на връзката със станция Алфа. Всеки момент можеше да бъде дадена заповед за влизането на капсулите във вътрешността на Рама. Такагиши явно бе нервен и дори превъзбуден, докато хвърляше последен поглед за готовността на своята капсула. От друга страна, Браун изглеждаше спокоен, дори малко отпуснат, когато проверяваше втората капсула. Франческа Сабатини бе застанала пред мониторите, готова да избере най-добрата гледна точка, която камерите можеха да покажат на земните зрители при влизането в гиганта, дошъл от Космоса.

Самият генерал Борзов подаваше командите една след друга. Той направи драматична пауза, преди да обяви „Старт!“ за двете капсули. Двете машини изхвръкнаха напред в огромната кухина на Рама. Няколко секунди по-късно, основният екран на контролния център, чиято картина се подаваше директно от капсулата, пилотирана от Дейвид Браун, пресветна ярко при изстрелването на сигналната ракета. Когато светлината стана малко по-поносима, се очертаха контурите на първия общ план. Винаги се бе предполагало, че тази първа картина ще бъде съставена от Северния полуцилиндър, който заема територията от полусферичния край, през който те бяха проникнали, до Цилиндрично море — намиращо се в средата на този изкуствен свят. Ясно очертаният образ, замръзнал за миг на екрана, въздействаше поразително. Едно бе да четеш за Рама и да правиш тренировки в симулирани подобни условия и съвсем друго — да се сблъскаш с истината вътре в гигантския космически кораб, застанал на орбита близко до Венера…

Това, че пейзажът изглеждаше познат, едва ли можеше да намали силата на въздействието. От огромния чашковиден край на космическия кораб, там, където излизаха тунелите, започваше сложна плетеница от стълби и площадки, която се виеше ветрилообразно, докато достигнеше основното тяло на въртящия се цилиндър. Тази конструкция — три широки стълби, напомнящи извити железопътни линии, всяка от тях с повече от трийсет хиляди стъпала — разделяше на три секции дъното на огромния котел. Тази комбинация от стълба, която преминаваше в широко стълбище към края, силно напомняше трите еднакви пръчки на гигантски чадър и даваше възможност за слизане (и качване) от плоското дъно на кратера до Централната равнина, построена по стените на въртящия се цилиндър.

Изгледът на северната половина на Централната равнина заемаше по-голямата част от картината върху екрана. Огромната повърхнина бе разделена на правоъгълни площи, които, изглежда, нямаха някакви определени съотносителни размери, освен тези, намиращи се непосредствено до „градовете“. Трите града, видими в общия план, представляваха струпвания на високи конструкции, напомнящи човешки постройки и бяха съединени с подобни на магистрали връзки, които излизаха от краищата на очертаните полета. Тези три града веднага бяха разпознати от екипажа като Париж, Рим и Лондон, както бяха наименувани от участниците в първата експедиция. Много впечатляващи изглеждаха и дългите успоредни вдлъбнатини или долини, разположени в Централната равнина. Тези три канала, всеки с дължина десет километра и ширина около стотина метра, бяха разположени на равни разстояния по обиколката на централния корпус на Рама. По време на първата среща с Рама те бяха служили като източници на светлина за този изкуствен свят, запалени малко след като се бе стопило Цилиндрично море.

Странното море, ивица вода, опасваща като пръстен вътрешността на огромния цилиндър, се виждаше чак в дъното на екрана. Бе замръзнало, както и се очакваше, а в центъра му се намираше мистериозния остров с високите небостъргачи, който бе наречен Ню Йорк, когато бе открит преди седемдесет години. Високите „сгради“ запълваха дъното на картината и примамваха екипажа да тръгне към тях.

Всички безмълвно се взираха в „пейзажа“ пред себе си, преди някой да реши да проговори. По едно време доктор Браун се разсмя:

— Чудесно, Рама — в гласа му личеше нескрита гордост. — Виждате ли, всички вие, неверници? — викаше той така, че всички да го чуят. — Той е точно като първия!

Камерата на Франческа се завъртя, за да може да улови възторга му. Останалите бяха все така неми, зашеметени от гледката, която се разкриваше пред тях върху екрана.

Междувременно капсулата на Такагиши снимаше детайли от областта точно под тунела. Образите се прожектираха върху по-малки екрани, разпръснати из контролния център. Това се правеше, с цел да се провери и потвърди планирането на комуникационната и транспортната инфраструктури, които щяха да бъдат изградени в Рама. В крайна сметка на тая фаза от експедицията, точно това бе истинската „задача“ — сравняването на хилядите, направени от капсулите снимки, със съществуващите такива от Рама I. Въпреки че повечето от сравненията можеха да бъдат извършени дигитално (и следователно автоматично), винаги щяха да съществуват някакви различия, които да изискват намесата на човешкия ум. Дори двата кораба да се окажеха абсолютно идентични, то тогава дори само различните снимачни точки и осветеност, можеха да създадат повод за неточности.

Два часа по-късно фотографският излет бе завършен и двете капсули се завърнаха на междинната станция. Между Рама I и Рама II не съществуваха никакви съществени различия по-големи от сто метра. Единствената точка на несигурност в този анализ бе самото Цилиндрично море, защото отразяваше така светлината, че бе изключително трудно да се действа направо със сравнителния дигитален алгоритъм.

Денят се оказа изпълнен с емоции и изморителен. Борзов съобщи, че след един час ще бъдат съобщени задачите по провеждането на първия изследователски полет, а още един час по-късно, за целия екипаж ще бъде сервирана „специална вечеря“ в контролната зала.

— Нямаш никакво право да постъпваш по този начин! — ядно извика Дейвид Браун, като се втурна в кабината на командира, размахвайки копие от разпределение на задачите по първия изследователски полет.

— За какво става въпрос? — вдигна вежди генерал Борзов. Изглеждаше притеснен от внезапното нахълтване на Браун.

— Трябва да има някаква грешка — продължи Браун с повишен тон, както бе започнал. — Нима наистина мислиш да ме оставиш тук на „Нютон“ и то точно първия полет? Не можеш да очакваш подчинение! — Когато видя, че генералът не възнамерява да отговори, американският учен смени тактиката. — Искам да заявя най-отговорно, че не приемам подобно държание от твоя страна. Сигурен съм, че и ръководството на МКА съвсем няма да хареса подобно решение.

Борзов се изправи зад бюрото си.

— Затворете, ако обичате — хладно рече той. Дейвид Браун ядно тръшна хлъзгащата се врата. — А сега ме изслушайте много внимателно. Ще бъда съвсем кратък — продължи генералът. — Изобщо не ме е грижа кои са познатите ви и къде работят. Аз съм командирът на тази мисия и ако продължавате да се държите като примадона, ще направя така, че кракът ви никога да не стъпи вътре в Рама.

Тоя път тонът на Браун бе по-сдържан, но враждебността отново прозираше през думите му:

— Все пак ми дължите някакво обяснение. Аз пък съм старшият учен на тази експедиция и също така говорител на проекта „Нютон“ пред медиите. Как бихте оправдали моето оставане на борда на кораба, когато девет други космонавти в същото време влизат в Рама?

— Нямам никакво намерение да оправдавам действията си — отвърна Борзов и за момент се дръпна назад, за да се наслади на надмощието си над арогантния американец. След това приближи лицето си към неговото: — Но за дневника и понеже разбирам това детско избухване от ваша страна, ще ви кажа защо няма да летите първия път. При първото ни посещение ние имаме две основни цели: най-напред да прокараме комуникационните и транспортни връзки и после да извършим обстоен оглед на интериора, който да докаже, че обстановката в извънземния космически кораб е идентична с тая от Рама I…

— Това вече бе потвърдено от капсулите — прекъсна го Браун.

— Но не и според доктор Такагиши — възрази Борзов. — Той твърди, че…

— Да върви по дяволите, доктор Такагиши! Не разбирате ли, генерале, че той няма да бъде доволен дори когато се окаже, че всеки квадратен сантиметър от Рама II е абсолютно копие на първия кораб! Вие видяхте резултатите, донесени от капсулите. Има ли и най-малкото съмнение…

Доктор Браун сам спря по средата на изречението. Генерал Борзов седеше срещу него, впил присвитите си очи в лицето му и барабанеше с пръсти по бюрото си.

— Ще ме оставите ли да довърша? — вдигна той вежди. След това изчака още няколко секунди. — Каквото и да е вашето мнение — продължи командирът — прието е, че доктор Такагиши е най-добрият експерт по интериора на Рама. Дори вие самият не бихте се осмелили да твърдите, че вашите познания се доближават до неговите относно детайлите. И така: нуждая се от всичките петима космически кадети за установяване на комуникационните връзки. Двамата журналисти също трябва да бъдат вътре не само защото изпълняват два различни вида задачи, но и понеже в този момент цялото внимание на човечеството е съсредоточено върху нас. И накрая, за по-доброто управление на експедицията оттук нататък, смятам, че аз самият трябва да вляза вътре поне веднъж и избирам това да бъде сега. Тъй като инструкциите недвусмислено ни задължават поне трима членове на екипажа да остават извън Рама, особено по време на първите посещения, то е много лесно да се стигне до заключението, че…

— Я недей да ме правиш на глупак — махна невъзпитано с ръка Браун. — Ясно ми е за какво е цялата тая работа. Дал си си толкова труд да съчиняваш някакви логични обяснения, само и само да скриеш истинската причина за отсъствието ми от първия разузнавателен полет. А истината е, че ти си просто завистлив, Борзов. Не можеше да се помириш с факта, че повечето членове на екипажа ме считат за истинския ръководител на тази експедиция.

Командирът се взря в лицето на Браун и изминаха повече от петнайсетина секунди, преди да проговори:

— Знаеш ли какво ще ти кажа — поклати най-после глава той. — Просто ми е жал за теб. Ти наистина си забележително талантлив, но си толкова надут, че това пречи на другите ти качества. Ако не беше такъв… — този път Борзов трябваше да се спре на средата на изречението и да се овладее. Обърна погледа си настрани: — Тъй като подозирам, че сега, след разговора ни, ще отидеш в кабината си и веднага ще започнеш да хленчиш пред МКА, се чувствам длъжен да ти съобщя още нещо: лекарят на мисията изрично забрани твоето участие в каквито и да било съвместни задачи с Уилсън — поради откритата лична враждебност, която двамата с него демонстрирате един към друг.

Браун присви очи:

— Това означава ли, че Никол дьо Жарден е написала официален доклад, в който да цитира името на Уилсън и моето?

Борзов кимна.

— Гадна, курва! — изръмжа Браун.

— Е, винаги има някой друг, който да ни е виновен, нали докторе? — подсмихна се Борзов.

Дейвид Браун се врътна и изхвръкна от стаята на командира.

За самото тържество генерал Борзов бе наредил да се отворят няколко бутилки превъзходно вино. Настроението му бе чудесно — предложението на Франческа наистина попадна точно в целта. Всички се чувстваха приятелски и доброжелателно настроени един към друг, когато пренесоха малките масички от кабините си и ги закрепиха към пода на контролната зала.

Дейвид Браун не присъстваше — той бе останал сам в стаята си, докато другите единайсет членове на екипажа се угощаваха с пълнен фазан. Франческа несръчно докладва, че доктор Браун „се чувства неразположен“. Но когато Янош Табори шеговито подхвърли да отскочи до кабината му и да го прегледа, тя побърза да заяви, че докторът е помолил да не го безпокоят. Янош и Ричард Уейкфилд, всеки от тях обърнал вече по няколко чашки, добродушно се задяваха с Франческа в единия край на трапезата, докато в другия Реджи Уилсън и генерал О’Туул оживено обсъждаха предстоящия бейзболен сезон. Никол се бе настанила между Борзов и генерал Хайлман и разсеяно слушаше спомените от техните преживелици по времето на Големия хаос.

Когато свършиха с яденето, Франческа и доктор Такагиши излязоха за малко. Когато отново се върнаха, журналистката помоли всички космонавти да се обърнат към големия екран. След като изгасиха светлините, върху платното се появи снимка на Рама. Но това не бе снимката на сивия цилиндър, която всички познаваха до болка. Тази снимка бе допълнително оцветена и сега извънземният космически кораб бе допълнително потъмнен до черно, а напреко бяха нарисувани ярки, златистожълти ивици. Някои детайли от дъното на цилиндъра бяха подчертани и сега той приличаше на лице — или по-скоро на животинска глава.

Изтекоха няколко секунди, преди Франческа да започне да рецитира:

Никол дьо Жарден усети как хладна тръпка премина по цялото й тяло, когато Франческа започна втория куплет:

„Точно това е истинският въпрос — мислеше си Никол. — Кой е създал този гигантски космически кораб? И отговорът на този въпрос е много по-важен за цялата по-нататъшна съдба на човечеството, отколкото «защо» е създаден.“

Отсреща, през масата, генерал О’Туул изглеждаше също хипнотизиран от декламацията на Франческа. Умът му отново се терзаеше от същите извечни въпроси, които го мъчеха още от момента, в който се кандидатира за член на експедицията. „Господи — въртеше се в ума му, — как тези рамиани обитават Твоята вселена? Тях ли създаде първо или нас? Те наши роднини ли са, или напълно непознати? Защо ги изпрати тук по това време?“

Когато Франческа завърши краткото стихотворение, за миг настъпи тишина и после всички избухнаха в аплодисменти. Журналистката изискано вметна, че доктор Такагиши е извършил цялата работа по допълнителната обработка на снимката и приятният японски космонавт притеснено се поклони.

Янош Табори се надигна от стола си:

— Мисля, че изразявам общото мнение — започна той. — Искам да благодаря на доктор Такагиши и Франческа за чудесното представление и да ги поздравя за оригиналното изпълнение, което предизвика в нас дълбоки размисли — на лицето му обаче бе изписана усмивка. — Те почти ме накараха да разбера какво сериозно нещо ни предстои утре.

— Ако позволите, искам да продължа в същия дух — обади се Борзов от другия край на масата и също стана. В ръката си държеше отворена бутилка украинска водка, от която вече бе отпил две дълги глътки. — Мисля, че точно сега е моментът за една древна руска традиция — тостовете. Взел съм със себе си само две бутилки от това наше национално богатство и сега, приятели, предлагам да си ги разлеем по случай тази знаменателна вечер.

Той пъхна двете шишета в ръцете на генерал О’Туул и американецът сръчно ги разля с уреда за преливане на течности в малките чашки с капачета, наредени по масата.

— Може би от тук присъстващите само Ирина Тургенева знае — огледа се командирът, — че на дъното на всяка бутилка украинска водка винаги има малко червейче. Легендата твърди, че този, който изяде червейчето, ще бъде надарен с необикновена сила в разстояние на двайсет и четири часа. Адмирал Хайлман е маркирал дъната на две чаши с инфрачервен кръст. Тия двама от нас, които пият от маркираните чаши, ще имат късмет да изядат и по един от червеите.

— Уф! — въздъхна секунди по-късно Янош, като подаваше на Никол инфрачервения скенер. — Много се радвам, че не печеля в тази лотария.

Чашата на Никол обаче се оказа с кръст на дъното. Тя беше единия от двамата щастливци, които трябваше да излапат за десерт украински червей. Никол с изненада усети, че се притеснява. „Дали наистина трябва да го изям?“ Но реши да го направи, когато видя сериозното изражение върху лицето на командира. „Е, всъщност — мислеше си тя, — няма да ме отрови, я. Алкохолът нали убива всички паразити.“

Вторият кръст се падна на самия генерал Борзов. Той се усмихна, постави едното малко червейче в собствената си чаша, а другото в чашата на Никол и вдигна ръка.

— Нека да пием за успеха на експедицията. Следващите дни и месеци ще бъдат най-значителното приключение в живота на всеки един от нас. Погледнато отстрани, ние дванайсетимата сме посланици на човечеството, изпратени при извънземна култура. Да се закълнем пред себе си, че ще направим всичко възможно, за да представим по най-добрия начин Homo sapiens.

Той внимателно свали капачката от чашата, предназначена да не се разсипва течността и след това наведнъж я изля в гърлото си. Червеят бе глътнат нацяло. Никол също изяде бързо собствения си червей, отбелязвайки за себе си, че единственото по-неприятно нещо, опитвала някога, бе онази отвратителна грудка по време на церемонията Поро на Брега на слоновата кост.

Вдигнаха се още няколко кратки тоста, генерал Борзов отново се изправи, а осветлението в командната кабина започна да намалява.

— Сега — разпери генералът ръка в театрален жест — имам високата чест да ви представя пристигналия направо от Стратфорд мистър Ричард Уейкфилд и неговите талантливи роботи.

В помещението стана съвсем тъмно, с изключение на една площ от около един квадратен метър от лявата страна на масата, осветена директно отгоре. В средата на светлото петно се намираше малък макет на старинен замък. Едно роботче, облечено като жена с рокля и височина от около двайсетина сантиметра, обикаляше в едно от помещенията. В началото на епизода тя четеше писмо. След като измина още няколко стъпки, отпусна ръце до полите си и започна да говори:

— Знам я тая жена — обърна се ухилен Янош към Никол. — Мисля, че съм я срещал някъде по-рано.

— По-тихо — изшътка му Никол-. Тя направо бе очарована от изключителната прецизност на движенията на лейди Макбет. „Този Уейкфилд е истински гений — мислеше си лекарката. — Как е възможно да се проектира всеки детайл в подобно миниатюрно роботче?“ Никол бе удивена от широкото разнообразие на емоциите, които се сменяха върху лицето на изкуствената актриса.

Тя забрави всичко около себе си и сякаш се потопи в миниатюрния свят на електронните кукли. Дойде един пратеник и съобщи, че се приближава нейният съпруг и че крал Дънкан ще прекара вечерта в техния замък. Никол видя как жаждата за власт разкриви лицето на лейди Макбет, когато пратеникът си тръгна.

„Боже господи — мислеше си Никол и премигна няколко пъти, за да се увери, че очите й не я лъжат. — Та тя наистина се променя!“ И това бе точно така. Когато произнесе думите: „Нека загубя пола си!“, роботчето започна да сменя формата си. Подутината на гърдите започна да се прибира навътре, бедрата не бяха вече толкова закръглени, дори и лицето сякаш стана по-грубо и изгуби мекотата си. По-нататък ролята на лейди Макбет бе продължена от новия променен безполов робот.

Никол гледаше като онемяла, понесена от вихъра на своето въображение и замаяна от изпития алкохол. Новото лице на куклата слабо й напомняше на някого, когото тя добре познаваше. Тих шепот я накара да се обърне надясно. Видя Реджи Уилсън, сякаш хищно надвесен над Франческа, да шепне нещо в ухото й. Никол завъртя няколко пъти напред-назад очи, сравнявайки куклата лейди Макбет и журналистката. „Точно така — рече си тя, — тази нова лейди Макбет изключително прилича на Франческа.“

И изведнъж непонятен страх и предчувствие за надвиснала опасност обзеха Никол. „Ще се случи нещо ужасно!“ крещеше някакъв глас е главата й. Тя пое няколко пъти дълбоко дъх и опита да се успокои, но зловещото усещане не я напускаше.

На малката сцена крал Дънкан току-що бе поздравен от грациозната домакиня при пристигането си. Никол се обърна наляво и видя как Франческа предлага последните глътки от бутилката вино на генерал Борзов. Лекарката не успяваше да потисне паниката си.

— Какво има, Никол? — Янош я гледаше в очите и можеше да се закълне, че нещо я измъчва.

— Нищо, нищо — събра тя всичките си сили и се изправи на крака. — Може би нещо от храната. Мисля, че трябва да се прибера в стаята си.

— Ще изпуснеш филма след вечерята? — направи Янош изненадано-комична физиономия.

Никол опита да изобрази усмивка върху лицето си. Докато унгарецът й помагаше да стане, тя чу как лейди Макбет укоряваше съпруга си за неговата нерешителност и вълната на предчувствието я заля още веднъж. Изчака да се застои здраво на краката си, извини се на останалите и после тихо се отдалечи към кабината си.