Рама II

32. Изследовател на Ню Йорк

Сънят на доктор Такагиши бе прекъснат от звъна на ръчния му часовник. В продължение на няколко мига, все още замаян, той не можа да се сети къде точно се намира. Изправи се на леглото и разтърка очи. Най-накрая успя окончателно да си припомни, че бе във вътрешността на Рама и че преди пет часа бе нагласил алармения звънец на часовника си да го събуди по това време.

Докторът не запали фенерчето си, докато се обличаше. Когато се приготви, той взе една голяма раница и порови няколко секунди в нея. Доволен от нещата, които съдържаше, Такагиши я преметна през рамо, приближи се до вратата и надникна предпазливо навън. Когато се увери, че не свети в никоя от другите палатки, той пое дълбоко дъх и безшумно се измъкна навън.

Най-големият авторитет по въпросите на Рама в света скоро напусна пределите на лагера и се запъти към Цилиндричното море. Когато достигна до брега, той се заспуска към ледената повърхност по стълбите, издълбани в петдесетметровата, ограждаща морето откъм север, стена.

После извади от раницата си специалните, снабдени с налове, подметки за ходене върху лед, закрепи ги към обувките си и нагласи навигационното си устройство така, че с негова помощ да не се отклонява от посоката, в която смяташе да поеме.

Когато се отдалечи на около двеста метра от брега, доктор Такагиши извади от джоба си своя портативен уред за определяне на метеорологичните условия. Пусна го върху леда и той шумно изтрака в безмълвието на нощта. Няколко секунди по-късно го вдигна и хвърли поглед на данните. Температурата в момента бе минус два градуса и над морето подухваше лек бриз със скорост от осем километра в час.

Такагиши пое дълбоко дъх и учуден усети странен, но познат мирис. Озадачен, той отново вдъхна силно, като се опитваше да определи на какво му напомняше. Не можеше да има никакво съмнение — това беше цигарен дим. Такагиши бързо угаси фенерчето си и застана неподвижно. Умът му заработи трескаво. Франческа Сабатини бе единственият член на екипажа, който пушеше. Дали не бе успяла да го проследи по някакъв начин? Сигурно бе видяла светлината от фенерчето му, когато бе погледнал данните от метеорологичния уред.

Той се ослушваше сред мрака на рамианската нощ, но не успя да чуе нищо. Въпреки това почака още малко. Мирисът бе изчезнал вече от няколко минути. Накрая доктор Такагиши отново пое през ледената повърхност, като се спираше всеки четири-пет минути, за да види дали някой не върви зад него. Скоро се увери, че Франческа не го следва, но въпреки това от предпазливост запали фенерчето си чак когато бе изминал повече от километър и се бе разтревожил, че може да се е отклонил от курса си.

Трябваха му четиридесет и пет минути, за да достигне до острова. Когато му оставаха още около стотина метра до брега, доктор Такагиши извади от раницата си един по-мощен прожектор и насочи лъча му към града. Усети как по гърба му пробягаха тръпки, когато видя развълнуван пред себе си призрачните силуети на небостъргачите. Най-накрая бе тук, в Ню Йорк, и можеше да потърси отговора на стотиците въпроси, които го бяха измъчвали през целия му живот. Най-после беше свободен и не бе принуден да изпълнява наложени от друг задачи.

Доктор Такагиши знаеше точно къде иска да отиде в Ню Йорк. Всеки от трите кръгови комплекса, от които се състоеше града, бе разделен на три части, подобно на торта, разрязана на три равни парчета. Центровете на трите главни кръга представляваха празни пространства, нещо като площадчета, около които бяха разположени сградите и улиците. Още като малко момче в Киото, Такагиши бе прочел всичко, което бе успял да намери за Първата рамианска експедиция. Често си бе задавал въпроса как ли би се почувствал, ако застане в центъра на един от тези загадъчни площади и отправи поглед нагоре, към върховете на сградите, построени от една незнайна извънземна цивилизация. Той беше напълно уверен, че изследването на Ню Йорк не само ще даде отговор на тайните, забулващи Рама, но и че именно трите площада на града можеха да разкрият какво е загадъчното предназначение на гигантския космически кораб.

Такагиши ясно помнеше и най-малкия детайл от картата на Ню Йорк, която носеше запечатана в съзнанието си така, както и тази на Киото — неговия роден град. Но членовете на Първата рамианска експедиция бяха разполагали с много ограничено, време, за да разгледат Ню Йорк. Бяха успели да начертаят точен план единствено на един от деветте главни дяла на кръговите комплекси и бяха решили в последствие, че останалите са идентични с него.

Докато японският учен навлизаше с бързи крачки все по-навътре в зловещото безмълвие на една част от централния кръг, той постепенно установи някои дребни и едва забележими разлики между този дял на Ню Йорк II и начертаното върху картата от Първата рамианска експедиция (макар че те бяха изследвали една съседна част). Схемата на главните улици съвпадаше, но докато се приближаваше към площада в центъра, Такагиши започна да забелязва, че малките улички бяха по-различно разположени в сравнение с начертаното върху картата. Ученият в него го караше да се спира често, за да нанася върху джобния си компютър всяко ново несъответствие.

Скоро той навлезе в района непосредствено около площада и установи, че тук улиците представляваха концентрични окръжности. Прекоси три от тях и се озова пред една огромна, висока около сто метра осмоъгълна сграда с еднакво дълги огледални стени. Мощният лъч на прожектора му се отразяваше и отскачаше от сграда на сграда. Такагиши бавно обиколи осмоъгълния блок, търсейки някакъв вход или отвор, но не успя да открие нищо подобно.

От другата страна на огромната постройка, точно в центъра на площада, се намираше обширна кръгла площ, незастроена с високи сгради. Шигеру Такагиши реши да обиколи внимателно цялото пространство, като същевременно подробно разучаваше околните здания. Не достигна до нови прозрения относно предназначението им. През равни интервали от време се отправяше към централната част на кръглата площ, за да огледа внимателно и нея, но тук също не откри нещо необикновено или особено забележително. Въпреки това Такагиши стриктно въвеждаше в компютъра си точно как и къде бяха разположени множеството ниски, неясно за какво служещи метални кутии, които разделяха площада на равни парцели.

Когато отново се изправи пред осмостенника, японският учен извади от раницата си плоска шестоъгълна метална платка, цялата покрита с електронни датчици. Той постави измервателното устройство на площада, на около три-четири метра от постройката, след което в продължение на цели десет минути проверява с помощта на портативния си приемник дали всички механизми бяха изправни. После той напусна с бърза крачка района на площада и се отправи към Цилиндричното море.

Намираше се по средата на втората концентрична улица, когато внезапно чу някакъв кратък, но силен звук, сякаш на площада зад него се спука балон. Той се обърна, но не помръдна. След малко отново чу нещо, но този път шума беше различен. Такагиши го разпозна веднага — провлаченото стържене върху метална повърхност придружено от някакво пронизително мелодично свирукане, което бяха чули при първото им посещение в Ню Йорк. Японецът насочи лъча на прожектора по посока на площада. Внезапно звуците изчезнаха. Той загаси светлината и продължи да стои безшумно посред улицата.

Само след няколко минути Такагиши чу отново чегъртащия звук. Започна предпазливо да се прокрадва назад, към мястото, което току-що бе напуснал. Прекоси отново двете концентрични улици и тръгна покрай осмостенника, по посока на звуците. Почти бе достигнал площада, когато внезапно пиукане от вътрешността на раницата му отвлече вниманието му за няколко мига. Докато изключи алармения сигнал на приемника си, съобщаващ за повреда в измервателното устройство, което бе оставил на площада, всички шумове заглъхнаха и в Ню Йорк настъпи пълна тишина. Ученият зачака отново, ослушвайки се, но този път звуците не се чуха отново.

Пое дълбоко дъх, за да успокои ударите на сърцето си и да събере цялата си смелост. Любопитството му се оказа по-силно от страха и доктор Такагиши се отправи към тази част от площада, където бе разположил измервателното устройство, за да разбере какво бе станало с него. Първата изненада, която го очакваше бе, че то не се намираше там. Къде можеше да е? Кой или какво го е взело?

Такагиши предчувстваше, че се намира на прага на научно откритие от първостепенно значение. Но същевременно усещаше как го обзема непреодолим ужас. Като се опитваше да се пребори с нарастващото желание да побегне с всички сили, той включи прожектора си и зашари с лъча из площада, търсейки нещо, което да му подскаже какво може да се е случило с електронната платка. Неочаквано светлината от прожектора се отрази върху къс метал, на около тридесет-четиридесет метра по-навътре към центъра на площада. Такагиши инстинктивно се досети, че това бе неговото устройство и се втурна към него.

Приближи и се отпусна на коленете си, за да разгледа датчиците. На пръв поглед не се забелязваше никаква повреда. Тъкмо бе извадил приемника си, за да се заеме с по-подробна проверка на всички електронни елементи, когато внезапно погледът му попадна на странен, подобен на въже предмет, дебел около петнадесет сантиметра, който лежеше в края на кръга светлина, идващ от прожектора, насочен от Такагиши към металната платка. Японецът се приближи към загадъчния обект, като държеше в ръка прожектора си и установи, че бе на черни и златисти ивици, бе дълъг повече от двадесет метра и краят му изчезваше под странен, висок около три метра хангар от някакъв, подобен на метал, материал. Той опипа въжеподобното нещо. Бе мъхесто и меко отгоре. Когато се опита да го обърне, за да разбере какво представлява отдолу, предметът започна да се движи. Такагиши веднага го пусна на земята и видя как той започна да се отдалечава бавно, плъзгайки се по посока на хангара. Отново се чу познатият шум, наподобяващ чегъртане върху метал.

На доктор Такагиши му се струваше, че може ясно да долови ударите на сърцето си. Отново се опита да превъзмогне силното желание да побегне. Спомни си часовете, които бе прекарвал като студент в колежа, медитирайки в градината на своя зен наставник. Нямаше да позволи на страха да го надвие. Само след миг Такагиши застави краката си да се отправят към хангара.

Златисто-черният предмет бе вече изчезнал сред сенките на постройката. На площада цареше пълна тишина. Японският учен се приближаваше внимателно, насочил лъча на прожектора към мястото, където за последен път бе зърнал мъхестото въжеподобно нещо. Той зави покрай ъгъла на хангара и излезе отпред, осветявайки пространството отвътре. Гледката, която се разкри пред очите му, бе невероятна. Никога през живота си не бе виждал подобно нещо — стотици златисто-черни пипала се гърчеха в кръга светлина, идваща от прожектора му.

Внезапно го оглуши пронизителен тънък вой. Доктор Такагиши изви глава наляво и се вледени. Очите му се изцъклиха. Ужасеният му вик изчезна сред кънтящото зловещо пищене, докато три от пипалата се протягаха към него. В този миг сърцето на японеца не издържа и той се свлече мъртъв в хватката на изумителното създание.