Рама II

29. Гонитбата

Хеликоптерът бавно спускаше към земята закачения за него роувър.

— Колко метра остават още? — попита Янош Табори по радиопредавателя.

— Почти десет — отговори му Ричард отдолу, застанал на около стотина метра южно от високото възвишение, обграждащо Цилиндричното море. Над него леко се поклащаше всъдеходът, привързан към въртолета с две здрави стоманени въжета.

— Гледайте да го спуснете внимателно — добави след малко англичанинът. — В шаситата има някои доста фини електронни механизми.

Хиро Яманака сниши хеликоптера максимално близо до земята, а през това време унгарецът започна автоматично да удължава обезопасяващите въжета сантиметър по сантиметър, докато не чу гласа на Уейкфилд:

— Достатъчно! Задните колела се допряха, но ще трябва да смъкнете предните с още един метър.

Франческа Сабатини се втурна към мястото, където спускаха всъдехода, за да запише паметното събитие. Само след няколко секунди всъдеходът се приземи върху Южното полукълбо на Рама. В този момент останалите космонавти се подготвяха за предстоящото преследване на биотите. Повечето от тях се суетяха около набързо издигната палатка, която временно щеше да служи като главен щаб за предстоящата акция. Ирина Тургенева проверяваше дали металната примка, която се предвиждаше да използват за хващане на рака-биот, бе закрепена както трябва във втория хеликоптер, а Дейвид Браун стоеше малко по-встрани и разговаряше по радиопредавателя с адмирал Хайлман, който беше останал в лагер Бета. Двамата командири доуточняваха за последен път последните детайли около предстоящата операция. Уилсън, Такагиши и Дьо Жарден наблюдаваха от разстояние последния етап от спускането на всъдехода.

— Мисля, че сега вече на всички ни е ясно кой е всъщност авторът на тази идиотска идея — обърна се Реджи към двамата космонавти, които стояха до него и посочи доктор Браун. — Тази проклета гонитба ми прилича повече на военна акция, въпреки че ще я ръководи един от нашите учени, докато през това време старшият офицер на експедицията се грижи за радиовръзките. — Уилсън се изплю и продължи със саркастичен тон: — По дяволите, а дали оборудването за операция „Лов“ е наистина достатъчно? Два хеликоптера, един всъдеход, три различни вида здрави метални клетки — без да споменаваме няколкото големи кутии с разни електронни щуротии. Тези нещастни биотчета са направо загубени. Свършено е с тях.

Доктор Такагиши приближи лазерния бинокъл до очите си. Не беше трудно да се открие търсеният обект — на около половин километър в източна посока той видя раците, които продължаваха да се движат във вид на фаланга, обхождайки квадрат след квадрат.

— Цялата тази екипировка е наистина необходима от гледна точка на нашата безопасност, тъй като положението доста несигурно — каза тихо японецът. — Никой от нас не може дори и да предполага какво ни очаква всъщност.

— Дано светлините в Рама угаснат — изсмя се Уилсън.

— И за това сме се подготвили — намеси се рязко доктор Браун, който се приближаваше с бърза крачка към тримата космонавти. — Напръскахме черупките на раците със специално флуоресцентно вещество, а и разполагаме с достатъчно количество сигнални ракети. Докато вие мърморехте, че последното събрание на екипажа било прекалено продължително, ние тук довършвахме последните приготовления за в случай, че възникнат някакви непредвидени обстоятелства. — Американецът изгледа предизвикателно своя съотечественик. — Знаете ли какво, Уилсън, защо поне не се опитате да…

— Внимание, внимание! — прекъсна го гласът на Ото Хайлман, който в този момент се обади по радиоприемника. — Имам страхотна новина за вас. Току-що получих съобщение от О’Туул, че телевизионната компания Ай Ен Ен има намерение да предава директно гонитбата на биотите. Ще се включат след около двадесет минути.

— Чудесно — отговори му доктор Браун. — Тъкмо до тогава ще сме приключили с приготовленията. Виждам, че Уейкфилд вече се носи насам с всъдехода. — Той погледна часовника си и добави:

А и раците след няколко секунди ще направят завой и ще тръгнат обратно. Между другото, Ото, още ли си против идеята ми да се опитаме да уловим водача на групата?

— Да, Дейвид. Мисля, че няма никакъв смисъл да поемаме излишни рискове. От малкото, което все пак успяхме да научим за биотите, става ясно, че очевидно този, начело на фалангата, притежава най-големи възможности за движение и маневриране, което значи, че е и най-опасен. Не виждам защо трябва да се захващаме именно с него. На Земята ще се зарадват еднакво, без значение кой от раците ще уловим. Важното е да не е повреден и все още да функционира нормално. Може по-късно да се опитаме да хванем и биота-водач, но едва след като имаме вече един в торбата.

— Е, явно, че в този случай идеята ми не се посреща с мнозинство. Доктор Такагиши и Табори също са против, както и генерал О’Туул, така че ще действаме по план Б. Ще се опитаме да хванем рак номер 4 — този от последната редица вдясно.

Почти едновременно с всъдехода, в който дойдоха Ричард и Франческа, близо до палатката кацна и хеликоптерът.

— Добра работа свършихте, момчета — каза Браун, когато Яманака и Табори скочиха на земята и се приближиха към своите колеги. — Янош, почини си малко и после, ако обичаш, отиди при Ирина и виж дали е готова с нагласяването на металната примка. Искам след пет минути двамата да сте вече във въздуха.

— Е, да започваме — обърна се американецът към останалите космонавти. — Уилсън, Такагиши и Дьо Жарден се качват при Уейкфилд във всъдехода, а Франческа и аз потегляме с втория хеликоптер и Хиро.

Никол се запъти към всъдехода, но италианката пресече пътя й.

— Работила ли си някога с нещо подобно? — запита тя, като показа на корабната лекарка една съвсем миниатюрна видеокамера, която по размери и форма приличаше на книжка джобен формат.

— Да, веднъж, преди около единадесет-дванадесет години — отговори Дьо Жарден, разглеждайки апарата, който Франческа държеше пред нея. — Тогава записвах една от мозъчните операции, провеждани от доктор Делон. Предполагам, че…

— Виж — прекъсна я италианката, — необходима ми е малко помощ. Съжалявам, че не те попитах по-рано, но още не знаех за… Както и да е, трябва ми още една камера, която да снима преследването от земята, особено сега, когато от Ай Ен Ен ще предават директно цялата акция. Всъщност не искам кой знае какво. Просто ти си единственият човек, който…

— Ами Уилсън? — попита французойката. — В края на краищата, той е другият журналист тук, нали?

— Реджи няма да свърши никаква работа — отговори бързо Сабатини. В този момент доктор Браун я извика да се качва в хеликоптера. — Е, Никол, съгласна ли си? Моля те, направи ми тази услуга. В противен случай ще трябва да говоря с някой друг.

„Защо не? — каза си Дьо Жарден. — Така или иначе, нямам какво друго да правя, освен ако не възникне някаква критична ситуация.“

— Добре — каза тя.

— Страшно съм ти благодарна! — отвърна Франческа, като подаде бързо камерата на Никол и се затича с всички сили към вертолета, в който я очакваха Хиро Яманака и Дейвид Браун.

— Охоо! — възкликна Уилсън, когато французойката се приближи до всъдехода и той видя видео апарата в ръцете й. — Както виждам, нашата корабна лекарка е вече на служба при журналист номер едно в мисията „Нютон“. Надявам се, че поне не си поискала много висок хонорар.

— Я по-спокойно, Реджи. Не разбирам защо да не й помогна, когато самата аз нямам никакви конкретни задачи за изпълнение.

Уейкфилд запали мотора и насочи колата на изток, към мястото, където се намираха биотите. Космонавтите нарочно бяха издигнали палатката щаб върху площ, която „боклукчиите на Рама“ вече бяха почистили — отъпканата при преминаването им пръст правеше по-лесно придвижването с всъдехода сега и само за три минути Уейкфилд успя да доближи всъдехода на около стотина метра от раците. Над тях кръжаха хеликоптерите, прилични на два огромни лешояда, готвещи се да се спуснат върху тялото на умиращо животно.

— Какво точно трябва да правя? — запита французойката, след като се свърза със Сабатини по радиопредавателя на всъдехода.

— Опитай се да снимаш биотите, движейки се успоредно с тях. Добре е поне за известно време да потичаш отстрани. Помни обаче, че е най-важно да хванеш момента, в който Янош заклещва рака в металната примка.

След няколко секунди се чу гласа на Табори:

— Пристигнахме и сега се намираме точно над биотите. Само кажете кога да започнем.

— В ефир ли сме вече? — обърна се Дейвид към италианската журналистка. Тя кимна утвърдително с глава. — Е, можем да започваме тогава.

От единия хеликоптер беше спуснато дълго и дебело стоманено въже, в долния край на което имаше прикрепено някакво приспособление, подобно на обърнат с дъното нагоре кош.

— Янош ще се опита да доближи с хеликоптера по такъв начин, че примката да застане точно над определения за улавяне биот — започна да обяснява Уейкфилд на Дьо Жарден. — Тогава той ще отпусне въжето, за да могат страните на коша да обхванат черупката на рака от всички страни, след което ще стегне примката и ще вдигне пленника си във въздуха. Когато пристигнем в лагер Бета, ракът ще бъде поставен в специално приготвена за целта здрава метална клетка.

— Я да видим как изглеждат отблизо, Никол — чу се гласът на Франческа по радиоприемника. В този момент всъдеходът се намираше в непосредствена близост до биотите. Французойката слезе и леко се затича покрай тях. Отначало видът им доста я изплаши — изобщо не бе очаквала да са толкова големи, нито да имат толкова необичаен и страшен вид. Лъскавото им метално покритие й напомняше за новите сгради, които се строяха напоследък из всички райони на Париж. Тя следваше отстрани странните същества, които вървяха едва на два метра разстояние от нея — камерата в ръката й фокусираше обектите автоматично и Никол успяваше да ги заснеме без никакви трудности.

— Само не заставай пред тях — предупреди я Такагиши. Не беше необходимо обаче да й казва това: Никол добре помнеше какво бяха направили те с купчината метални отпадъци.

— Кадрите са направо страхотни, Никол прогърмя отново гласът на Сабатини. — Опитай се сега да заснемеш биотите, като притичаш бързо покрай фалангата, а когато стигнеш до водача, забави крачка и постепенно изостани назад. Нека раците минат пред камерата, така че тя да улови всяка една от трите редици поотделно. — Италианката изчака Дьо Жарден да се изравни с първия биот. — Ухаа! — чу се възторженият й възглас. — Това беше върховно! Сега вече ми е ясно защо сред нас има олимпийска шампионка.

Първите два опита на Янош да хване биота бяха неуспешни, но когато за трети път спусна примката върху него, черупката на рака се побра съвсем точно в коша, чиито страни легнаха идеално върху нея, стигайки чак до ръбовете й. Никол усети, че започва да се поти. От четири минути не се бе спирала, за да си поеме дъх и вече усещаше умора.

— Сега насочи камерата към нашия пленник и продължи да снимаш само него — каза й Франческа. — Приближи се толкова, колкото смяташ, че е безопасно.

Французойката пристъпи предпазливо напред. Разстоянието между нея и най-близкия биот бе едва един метър. Неочаквано тя се подхлъзна и почти падна, но успя да се задържи в последния момент. Усети да я обливат студени тръпки и си помисли: „Ако случайно се бях строполила насред пътя им, щяха направо да ме смелят на кайма и то без въобще да се замислят.“ Въпреки всичко обаче, Никол продължи да държи здраво камерата, като я насочи към най-десния биот от последната редица на фалангата. След няколко секунди Янош започна да затяга примката около черупката на пленения „боклукчия“.

— Готово! — извика той и в същия миг кошът, заедно със заклещения в него рак, започна да се издига бавно нагоре. После всичко се случи толкова бързо, че в продължение на две-три секунди космонавтите стояха като треснати от гръм. Внезапно уловеният биот протегна своите подобни на ножица щипци и с едно клъцване прекъсна няколко от металните нишки на примката. В същия момент неговите спътници се спряха рязко, за миг останаха съвсем неподвижни, а след това всички едновременно се нахвърлиха върху коша и само за пет секунди успяха да разкъсат стоманената примка и да освободят своя другар.

Дьо Жарден беше напълно изумена от това, което се разиграваше пред нейните очи. Продължи да снима, макар че усещаше как сърцето й бие лудо, сякаш само след миг щеше да се пръсне. Когато пленникът бе измъкнат от металния кош, биотът-водач се снижи към земята, а останалите пет го заобиколиха, образувайки около него съвсем тесен кръг. Всеки от тях постави едната си щипка върху рака в средата, а с другата се залови за съседа си отдясно. За цялото това представление бяха необходими само още пет секунди. След това биотите продължиха невъзмутимо да стоят в новото си формирование — неподвижни и здраво заклещени един за друг.

Първа се обади Франческа:

— Невероятно! Не мога да повярвам на очите си! Уверена съм, че в този момент цялото човечество не смее да си поеме дъх. Сигурно и на най-невъзмутимите са им се изправили косите!

Дьо Жарден усети, че Ричард се приближава и застава до нея.

— Добре ли си? — попита я той загрижено.

— Да, струва ми се — отговори тя, макар че продължаваше да трепери. Двамата погледнаха към биотите, но не забелязаха никакво раздвижване.

— Сигурно провеждат съвещание — провикна се от всъдехода Реджи Уилсън. — Резултатът засега е 7:0 за раците.

— Продължавай тогава, след като си толкова убеден, че не съществува опасност. Трябва обаче да ти призная, че аз лично съм доста обезпокоен и смятам, че ще направим грешка, ако отново се опитаме да пленим биота. Тези създания без съмнение поддържат някакъв вид връзка помежду си и не мисля, че ще се оставят да бъдат уловени току-така.

— Ото, Ото, бъди спокоен — отговори му Браун. — Сега ще действаме почти по същия начин, само че използвайки някои дребни подобрения. Тънките метални жички на мрежестото кълбо, което ще използваме сега, ще прилепнат плътно към черупката на рака, след което нишките ще се спуснат надолу и ще обхванат цялото тяло на биота толкова здраво, че приятелчетата му няма да могат да проврат клещите си, тъй като между мрежата и черупката на пленения „боклукчия“ не ще има дори и милиметър разстояние.

— Адмирал Хайлман, говори доктор Такагиши — в гласа на японеца, който внезапно се намеси по радиопредавателя, се усещаше силна тревога. — Искам да заявя съвсем официално, че се противопоставям в най-голяма степен на решението да се продължи лова на биота-рак. Току-що получихме поредното доказателство за това, колко малко знаем за тези необикновени създания. Бих желал да цитирам Уейкфилд, който каза, че вероятно при опита ни да хванем един от тях, защитната система на останалите се е задействала и те са предприели съответните мерки. Едва ли можем да предскажем на какво още са способни в случай, че възникне опасност.

— Всички знаем това, Шигеру — намеси се доктор Браун, преди Хайлман да успее да отговори. — Но има някои обстоятелства, които ни задължават да не отлагаме операцията, въпреки съществуващия риск. На първо място, както изтъкна и Франческа, цялото човечество ще продължи да наблюдава хващането на биота, ако се заловим веднага с тази задача. Чу какво каза и Жан-Клод Ревуар: приносът, който е направила досега нашата експедиция за космическите изследвания като цяло, може да се сравни единствено с резултатите, постигнати през двадесети век от първите съветски и американски космонавти. Второ, така или иначе сме подготвени да продължим преследването още сега — ако се откажем и върнем обратно в Бета цялото оборудване, не само ще изгубим прекалено много време, но това ще ни коства и излишни усилия. И трето, не съществува никаква осезателна причина за тревога. Защо продължавате да предричате, и то така настоятелно, най-различни страшни неща? Та какво толкова направиха биотите? Просто се събраха в кръг, очевидно, за да се защитят. Нищо повече.

— Професор Браун — японецът се опита да приведе още няколко довода в подкрепа на тезата си, — моля ви добре да се огледате наоколо и да се постараете да прецените невероятните възможности, с които несъмнено разполагат съществата, построили този изумителен космически гигант. Приемете поне само за миг, че е възможно действията ни да бъдат интерпретирани като враждебни спрямо собствениците на кораба. Нищо чудно при едно такова положение ние не само да подписваме собствената си смъртна присъда, но и да обричаме цялата човешка…

— Ама че щуротии! — прекъсна го презрително Браун. — Как е възможно някой да обвинява мен, че имам прекалено развинтена фантазия, когато в момента се говорят подобни глупости? — Той се изсмя силно. — Това е направо смешно! Всичко до този момент сочи недвусмислено, че Рама II има същите цели като своя предшественик, извършва същия вид действия и маневри и проявява не по-малко пренебрежение към човешката раса от Рама I. Не виждам защо трябва да придаваме кой знае какво значение на простия факт, че някакви си роботчета, които очевидно нямат особено важни функции тук, са се събрали накуп в момент на заплаха. Голяма работа! — Американецът погледна към останалите космонавти и продължи да говори по радиопредавателя: — Е, Ото, мисля, че говорихме предостатъчно. Време е вече да започваме с лова на биота, ако и ти си съгласен с това, разбира се.

Няколко секунди от другата страна на линията се мълчеше — очевидно адмиралът все още се колебаеше. Най-накрая през Цилиндричното море дойде отговорът му:

— Добре, Дейвид, започвайте. Но не поемайте излишни рискове.

— Мислиш ли, че наистина може да възникне някаква опасност? — обърна се Хиро Яманака към своя съотечественик Такагиши, докато космонавтите чакаха доктор Браун, Янош Табори и Уейкфилд да приключат с обсъжданията на новия план за хващането на рака. Японският пилот стоеше, вперил поглед в далечината, където се различаваха чудноватите и внушителни конструкции на Южната чаша, които толкова много приличаха на гигантски рогове. От доста време насам Хиро мълчеше, умислен — вероятно за пръв път си даваше сметка колко несигурно бе положението им тук, на този непознат космически кораб.

— Вероятно не съществува особен риск — отговори Такагиши след малко. — Но въпреки това съм убеден, че е истинско безумие да…

— Именно безумие е точната дума — намеси се неочаквано Реджи Уилсън. — С теб, Шигеру, бяхме единствените, които посмяхме да си отворим устата, за да се противопоставим на решението да се продължи това идиотско преследване. Но те успяха да изопачат думите ни, като ни направиха да изглеждаме глупаци и страхливци. Лично аз бил изпитал истинско удоволствие, ако някое от проклетите биотчета реши да се нахвърли на нашия многоуважаван доктор Браун — тогава ще го видим що за смелчага е. Още по-добре би било онези рогове там да изпратят две-три светкавици право в нашия чудесен хеликоптер. — Той посочи огромните метални остриета, в които доскоро бе втренчил замислен поглед Хиро Яманака и продължи да говори, но сега в гласа му се усещаха нотки на страхопочитание и истинска тревога: — Вече започнахме да прекаляваме със своеволията си и предчувствам, че скоро ще си получим заслуженото наказание. Предупредиха ни веднъж, но като последни глупаци ние продължаваме да правим каквото ни хрумне, макар да знаем, че Рама е способна на всякакви изненади.

Никол се отдалечи на няколко крачки от колегите си и се загледа в малката групичка, която разговаряше оживено на около петнадесетина метра от нея. Като специалисти-инженери, Табори и Уейкфилд очевидно се забавляваха, решени на всяка цена да се справят с предизвикателството, което представляваше техническата и тактическа подготовка по надхитрянето и улавянето на биота-рак. Французойката се запита дали наистина Рама им бе изпратила предупреждение преди малко. „Щуротии!“ — повтори си наум тя думите на Браун, като неволно потрепера, припомняйки си как биотите бяха успели да разкъсат и то само за няколко секунди здравата стоманена примка. „Май започвам да пресилвам нещата. Същото прави и Реджи. Всъщност няма никаква причина да изпитвам страх.“

И въпреки това, когато се обърна, за да разгледа отново през бинокъла си биотите, намиращи се на около половин километър разстояние, Никол ясно усети, че я завладяват необясним ужас и тревога, които не успяваше да подтисне по никакъв начин. Вече близо два часа раците дори не се бяха помръднали, а продължаваха да стоят в стегнат кръг, заобиколили неподвижно своя водач. „Какво си всъщност ти, Рама?“ — запита Никол за хиляден път. Когато обаче в ума й изникна следващият въпрос, французойката се стресна — никога досега не си бе позволявала да допусне подобна мисъл в своето съзнание. „И колко ли от нас ще успеят да се завърнат живи на Земята, за да разкажат на човечеството твоята история?“

Франческа пожела по време на втория опит да се намира долу близо до биотите — така можеше да снима свободно, без да й се налага да дава инструкции на някой друг. В единия хеликоптер се качиха отново Тургенева и Такагиши — с тях бяха по-важните устройства и апаратура; в другия се настаниха Браун, Яманака и Уейкфилд. Американецът покани Ричард да дойде с него, защото се нуждаеше от техническите съвети на инженера. Естествено, Франческа също бе успяла да убеди англичанина да вземе едната камера, за да направи от въздуха няколко кадри с биотите. Тя смяташе, че автоматичното снимачно устройство, с което разполагаше хеликоптерът, нямаше да бъде достатъчно за предстоящата акция.

Реджи Уилсън караше всъдехода, с който останалите космонавти потеглиха в посока към шестте рака, все още стоящи неподвижно в кръг.

— Ето това е работа за мен! — възкликна той. — Шофьор! Не е ли прекрасно! — Вдигна поглед нагоре, към далечното рамианско небе. — Чувате ли ме, ей? Аз съм многостранно развита личност. Умея да върша цял куп неща! — Журналистът внезапно се обърна към Франческа, която седеше на предната седалка до него. — Между другото, мисис Сабатини, имате ли намерение да изкажете благодарност на Никол за фантастичните кадри, които засне в движение преди малко? Именно те са впечатлили най-много зрителите, убеден съм в това.

В този момент италианката беше заета да проверява видеоапаратурата си и отначало не обърна никакво внимание на подигравателната забележка на Реджи. Когато обаче той повтори въпроса си с открито саркастичен тон, Сабатини бе принудена да му отговори, като обаче изобщо не го удостои с поглед:

— Мога ли да напомня на мистър Уилсън, че не се нуждая от съветите му, за да си върша работата както трябва? И без това от тях обикновено няма особена полза.

— Преди известно време нещата стояха по-различно — промърмори на себе си американският журналист и поклати глава. След това погледна Франческа, но нищо в изражението на лицето й не показваше, че е чула думите му. — Тогава аз все още вярвах в любовта — продължи той с по-висок глас. — Не знаех какво значи да бъдеш предаден и изоставен, поради егоистичност и идиотски амбиции.

Реджи рязко изви волана в ляво и спря всъдехода на около четиридесет метра западно от биотите. Италианката изскочи навън, без да каже нищо повече. Само след три секунди тя вече обсъждаше оживено с Браун и Уейкфилд по радиопредавателя подробностите относно заснемането на предстоящия лов. Винаги учтивият доктор Такагиши благодари любезно на Уилсън за това, че ги бе докарал дотук.

— Пристигнахме! — извика отгоре Янош Табори и веднага започна да спуска бавно и внимателно поклащащото се на края на стоманеното въже мрежесто кълбо, като този път успя да го закрепи точно над един от застаналите в кръг раци. Приспособлението се различаваше от примката, която бяха използвали при първия опит. Представляваше кръгла метална сфера с диаметър около двадесет сантиметра и с дебели стени, по които имаше двадесетина малки отвора или дупчици. Унгарецът приближи кълбото до самата повърхност на черупката, като внимаваше да го разположи точно в центъра й, след което изпрати серия команди до компютърния процесор, намиращ се сферата. През множеството дупчици се подадоха тънки, но изключително здрави стоманени нишки, които плъзнаха по цялата обвивка на рака и постепенно го обгърнаха от всички страни. Биотите обаче продължиха да стоят неподвижно, без да показват с нищо дали са забелязали, че един от тях вече бе омотан в стегната метална хватка.

— Какво ще кажеш, колега? — извика Янош на английския инженер, който наблюдаваше операцията от другия хеликоптер. Ричард внимателно огледа още веднъж механизмите и приспособленията на устройството, с което искаха да пленят рака. Дебелото въже бе закрепено към една скоба в задната част на хеликоптера. Петнадесет метра по-надолу висеше мрежестото кълбо, опряно до самата черупка на биота-пленник. От него излизаха двадесетина подобни на пипала метални жички, които плътно обгръщаха жертвата в нещо подобно на здрава и стегната ризница.

— Изглежда ми много добре — провикна се в отговор Уейкфилд. — Остава неизяснен само един въпрос. Дали хеликоптерът ще издържи тежестта на шестте биота?

Командир Браун даде команда на Ирина Тургенева и тя се зае с изпълнението на втората част от операцията. Перките на хеликоптера започнаха постепенно да се въртят все по-бързо и по-бързо и машината бавно се заиздига нагоре. Въжето се изпъна, но раците почти не се помръднаха.

— Вероятно теглото им е прекалено голямо или пък се държат по някакъв начин за земята — предположи Ричард. — Опитай с едно по-рязко движение.

Внезапното и силно дръпване на въжето моментално издигна нагоре целия куп биоти, които обаче продължиха да стоят здраво заклещени един за друг. За миг хеликоптерът се наклони, но Ирина успя да го задържи в равновесно положение, докато раците се поклащаха на около два-три метра от земята, увиснали в края на стоманеното въже. Първи паднаха двата биота, които не се държаха за пленения. При удара те се разпаднаха в безформена купчина метал и повече не помръднаха. Останалите три издържаха значително по-дълго — изминаха цели десет секунди преди щипките им да отпуснат хватката си и да се отделят от уловения им другар. Всички космонавти нададоха възторжени викове, като ръкопляскаха и се поздравяваха взаимно, проследявайки с поглед хеликоптера, който постепенно се издигаше все по-нагоре и по-нагоре в рамианското небе.

През цялото това време Франческа не отмести камерата от очите си нито за миг, като не пропусна да заснеме и най-малката подробност от акцията. Беше застанала на около десет метра от мястото, където се извършваше залавянето на биота. След като на земята паднаха и трите последни рака, сред които бе и техният водач, италианката се наклони назад и насочи видеокамерата към небето, за да заснеме хеликоптера, отнасящ пленника си към Цилиндричното море. Трябваха й цели три секунди, докато осъзнае, че всички наоколо разтревожени й крещяха нещо.

При удара си в рамианската пръст главният биот и неговите другари не се разпаднаха в безформена купчина, както първите два рака. Макар и леко повредени, те бяха успели да се закрепят на земята и само миг след падането си вече се придвижваха бавно към Франческа. Докато тя продължаваше да снима хеликоптера, биотът-водач бе усетил присъствието й и още същата секунда се бе насочил към нея. Двамата му спътника го следваха на около половин метър разстояние.

Когато най-после журналистката осъзна заплашващата я опасност, раците вече се намираха на около четири метра от нея — нямаше никакво съмнение, че сега плячката бе именно тя. Франческа моментално се обърна и с всички сили се затича към всъдехода.

— Бягай встрани! — закрещя Ричард Уейкфилд по радиопредавателя. — Те могат да се движат само в права линия.

Сабатини смени посоката, като вече тичаше на зигзаг, но чудовищните същества продължаваха да я преследват. Първоначалният прилив на енергия, за който бе спомогнал и ужасът при вида на приближаващите се биоти, позволи на италианката да увеличи разстоянието, делящо я от тях, на близо десет метра, но вече започваше да се изтощава и да забавя темпо. Биотите я следваха безмилостно и неуморимо. Внезапно Франческа се подхлъзна и щеше за малко да се строполи на земята; докато възстанови равновесието си и продължи да бяга, ракът-водач успя да се приближи на по-малко от три метра зад нея.

Реджи Уилсън скочи във всъдехода още щом видя, че биотите се насочват към Франческа, и сега се носеше със светкавична скорост, стараейки се да я пресрещне, преди да е станало прекалено късно. Скоро обаче той разбра, че трябва да промени първоначалните си намерения — преследвачите бяха скъсили разстоянието до своята плячка и сега се намираха едва на два-три метра от журналистката, затова Реджи реши да насочи всъдехода така, че да се блъсне странично в тях. След малко се чу ударът на метал в метал и вследствие на голямата си скорост, всъдеходът успя да повлече трите биота на няколко метра встрани. Планът на американеца се оказа сполучлив — Франческа бе спасена.

Раците обаче не бяха обезвредени, дори напротив — неуспехът сякаш вля в тях нови сили. Въпреки че един от биотите бе загубил крака си, а очевидно бяха повредени и две от щипките на водача, само след няколко секунди тримата „боклукчии“ се заеха с обичайната си дейност, като започнаха да съсичат колата на едри парчета с помощта на своите клещи, след което, използвайки ужасяващия си набор от пили и свредели, те нарязаха остатъците от всъдехода на още по-малки късове.

В първите секунди след сблъсъка Реджи остана на мястото си, зашеметен от силата на удара. Раците се бяха оказали по-тежки и здрави, отколкото предполагаше, поради което всъдехода бе жестоко повреден и той разбра, че е просто немислимо да се опитва да го приведе в движение. Щом осъзна какво правеха биотите с колата, Уилсън понечи да се измъкне от седалката, но краката му се бяха заклещили в срутилото се арматурно табло. Обхвана го неописуем ужас, но всичко продължи само няколко кратки мига. Никой не успя да стори нищо, когато безумните, болезнени писъци на младия американец отекнаха в огромното пространство на Рама. Биотите го нарязаха на парчета съвсем методично, сякаш бе просто част от всъдехода. Свършиха работата си за отрицателно време. Последните мъчителни мига от живота на Реджи бяха запечатани както от камерата на Франческа, така и от автоматичното видеоустройство на хеликоптера. Кадрите се предаваха директно по всички телевизионни канали на Земята.